Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия (6)

VI

Заловените животни не оказваха никаква съпротива; пиратите ги водеха лесно и напредваха без усилия по ниските земи, в търсене на нови чудеса. Не след дълго склоновете, които прекосяваха, станаха не само по-стръмни, но и се оголиха. Катеренето започна да ги затруднява. Обезсърчени, но без да се чувстват победени, те следваха скалите — движеха се упорито на изток с надежда да открият начин да се изкачат.

В подножието на скалите имаше големи купчини от кафеникаво-жълтеникави сипеи. Смигинс се наведе и взе малко в шепата си. Между пръстите му камъкът се превърна на прах.

— Разлагането на чист гранит до такава степен означава, че е минало страшно много време. — Плесна длани, за да отупа праха и се загледа в перпендикулярната каменна стена вдясно от тях. Беше непреодолима и зловеща като крепост. — Тази земя тук съществува от страшно много време.

Блакстрап го приближи.

— Ако ще си губиш времето да изучаваш камънаците, господин Смигинс, поне си дръж очите отворени за жилки от сребро или злато.

— Точно тъй — подкрепи го Гери, печен моряк от Балтимор, — или за диаманти и рубини.

— А сапфири и изумруди не щете ли? — възнегодува Смигинс.

— Искаме, искаме — извика Йохансен. Той и Самюел си размениха усмивки. — Ти само ни кажи къде да копаем.

Простаци, помисли си помощник-капитанът ядосано.

Главите ви са твърди като камъни. Защо не потърсите кюлчета вътре?

Имаше прясна вода в изобилие, защото в основата на скалите бликаха безброй извори. Мъжете, които до неотдавна бяха отчаяни, сега дори не си даваха труда да напълнят меховете — толкова много вода се лееше наоколо. Сладка и бистра. А несметното количество плодове по клоните на дърветата в добавка ги караше да се чувстват направо подмладени. Скоро те не просто вървяха, а направо пристъпяха бодро, преодолявайки скалите с надеждата да открият подходящ път нагоре.

И макар че нито намираха злато или диаманти, нито им се изпречваха градове за плячкосване, разполагаха с пленници, а капитанът и помощникът му ги бяха уверили, че струват хиляди.

Продължаваха напред и съвършено случайно попаднаха на вход към тесен каньон. Лежеше скрит зад гъста растителност — би останал незабелязан почти за всеки пътник, ала животът в морето изостря сетивата и необичайното мигом се забелязва.

— Късметът отново ни се усмихва, момчета. — Благодарният Блакстрап стоеше като прогнил стар дънер сред растителността. — Изтърпяхме всички беди, които съдбата запрати насреща ни, и сега сме възнаградени за нашата издръжливост и кураж.

— А аз през цялото време си мислех, че се стараем единствено да се задържим на повърхността — прошепна О’Конър на Уатфорд.

— Само да ни се изплати по-бързо, капитане — подметна Мкузе и свъсен погледна към морето.

От мястото си върху хълма едва различаваха синия океан в далечината, където „Кондор“ се полюляваше върху вълните. Още по-навътре обаче над водната шир се трупаха облаци: никога не бяха виждали по-черни и по-заплашителни грамади. Тази картина ги караше да възприемат преживяната буря като лятна вихрушка. Прекалено далеч, за да бъдат чути, на фона на небето проблясваха светкавици.

— Ако това се насочи към брега — изкоментира Самюел, — момчетата на борда дяволски трудно ще удържат кораба над водата.

— Прекалено много се тревожиш, Самюел — скастри Блакстрап моряка. — Нищо няма да се случи на кораба в лагуната. Всички видяхте колко широк е рифът. Господин Левек ще се погрижи всичко да е наред. Ще пусне котвите, ще обърне кораба странично и ще преодолее всички вълни, които морето ще запрати към него.

Поуспокоени, мъжете отново се обърнаха напред.

— Не ми харесва това — отбеляза Чин-ли, докато отместваше клоните, за да навлязат в каньона. — Нещата се подреждат прекалено добре.

— Успокой се, невернико. — Йохансен посочи напред. — Ха, май дори няма да ни се наложи да се катерим. Какво повече да искаме?

Едрият буен американец ускори крачка и остави черногледия китаец назад.

Чин-ли нервно огледа стените от гранит и пясъчник, издигащи се на невероятна височина от двете страни. Отмести поглед от привидно безразличните пленници към лъкатушния път напред. Каньонът се виеше и гънеше като живо същество — не се виждаше на повече от десетина метра напред.

— Дракони — промълви той тихо.

Беше му омръзнало другите да му се подиграват.

Веднага щом схвана намеренията на хората, Шремаза се опита да забие пети в земята. Настойчивото подръпване на метнатото около врата й въже я принуди да се придвижи напред, защото иначе рискуваше да я удуши.

— Не! — подсвирна тя. — Не могат да сторят това!

Хисаулук си наложи да запази спокойствие.

— Не виждаш ли, скъпа? Те са невежи по отношение на земята ни и нямат никаква представа какво правят. — Огледа издълбаните някога от водата стени на каньона. — Надявам се това да не стига до крайната точка.

— Ако стигаше, щеше да е отбелязано с предупредителен знак — отвърна партньорката му.

— Нали видя, че растителност препречва входа. Не цяла Динотопия е обходена; тук, на север, много места още не са обозначени прецизно върху картите.

Трил се приближи, стараейки се да не обръща внимание на въжето, с което я водеха.

— Татко, страх ме е.

Искаше му се да сложи ръка на рамото й, за да я успокои, но беше здраво вързан.

— Всичко ще бъде наред, дете. Тези хора са невежи, но не са глупави.

— Ако този каньон води чак до Бакбоун и те продължат напред, това няма да помогне нито на тях, нито на нас — подметна Шремаза.

Каньонът представляваше наистина необичайно място. Прорязан от течаща вода през хилядолетията, гладките му цветни стени лъщяха, все едно гореща жица е минала през бучка масло. В най-широката си част едва ли имаше три метра, а на места можеше да мине само един човек — толкова беше тесен. Шремаза и Хисаулук се придвижиха само след доста дърпане, теглене и побутване.

Небето представляваше тънка синя панделка далеч над главите им. Затулен от сенки, каньонът бе доста по-хладен от останалите над тях равнини и почти гол откъм растителност. По земята се стелеше фин пясък, осеян с дребни речни камъчета. В по-ниските места се бе събрала вода, гладка и ясна като огледална повърхност. От пукнатини в стените се стичаше прясна вода и захранваше къси поточета. Жадният пясък скоро ги поглъщаше.

На места канари, откъртили се от ръба на каньона, запречваха пътя, но мъжете, свикнали на всякакви изпитания сред водите на моретата и океаните, лесно ги преодоляваха. Макар и несвикнали да се катерят, семейството динозаври напредваха бавно. Нямаха друг избор — беше ясно, че възпротивят ли се да преодолеят някое препятствие, похитителите им буквално ще ги изтеглят през грубите камънаци.

— Това е лудост. — Шремаза бе принудена с клюн да вади камъчетата, загнездили се между пръстите й. — Не бива да продължаваме нататък. Не и в посоката, която са поели. Трябва да се опитаме да поговорим с тях.

— Каква полза? Те не разбират езика ни, а никой от нас не може да пише на човешки.

— Но, скъпи, ако този каньон води чак до планините Бакбоун…

— Възможно е и да не стигнат до края. Не е изключено да повървят още малко и да решат да се върнат. Прекалено рано е за паника.

Каньонът наистина стигаше чак до планините. Щяха да извървят пътя за няколко дни, но именно там щяха да се озоват.

Извисяващите се от двете страни скали сякаш се поразтвориха. След още няколкостотин метра стените се снишиха и те навлязоха сред чудна долина, потънала в зеленина и цветове.

Странните човешки същества бяха впечатлени. Вместо мангрови дървета и тръстики, които ги посрещнаха при пристигането им, сега пред тях се простираше екваториална гора — девствена като всяка такава по света. Представляваше джунгла, достойна за най-закътаните райони на Африка или Перу.

Короните на огромните тропически дървета се губеха в надвисналата мъгла. Смигинс разпозна някои дървета, но други му бяха съвършено непознати; имаше и такива, които не приличаха на нищо виждано досега.

Сред гигантите на джунглата растяха по-ниски дървета и храсти, екзотични цветя и килими от мъх. Сред всичко това чуруликаха, мяукаха, пееха или цвъртяха животинки, лазеха насекоми, птичи сенки пробягваха по зеления фон.

Блакстрап обобщи всичко по обичайния си грубиянски маниер:

— Не виждам злато.

Изплю се, докато малко ято от птици със сини и златни пера изплува от къс мъгла само за да го погълне следващото. Отнякъде долиташе песента на райска птица. Тук-там продължаваше да извира вода, но околната растителност я поглъщаше като сюнгер.

— Трябва някак да ги накараме да разберат — обяви Шремаза, приближавайки се към Хисаулук.

С широко разтворени очи Трил промълви:

— Мамо, намираме се в Дъждовния басейн!

— Знам, скъпа, знам.

Шремаза всячески се стараеше да успокои децата.

О’Конър посочи към семейството.

— Виж ги само как са се сгушили близо един до друг. Колко са сладки.

— Сладки ли? — изръмжа Блакстрап. — Може това да е домът им. — Изпод свъсените вежди тъмните му очи изучаваха обраслия с растителност терен. — Ако е така, наоколо ще открием да се мотаят още някои. Дръжте мрежите готови.

Докато навлизаха по-навътре в гората, Смигинс хвърли поглед на пленниците.

— Не знам, капитане… Не се държат като у дома си. По-скоро изглеждат неспокойни.

— Нищо подобно. Просто мястото им е интересно. Толкова много нови гледки, звуци и миризми. На мен самият ми е любопитно. — Ритна нещо блестящо, но се оказа само дървесен охлюв. — Все още не виждам злато. — Извиси глас. — Някой да е видял признаци за злато?

— Виждам само зеленина, капитане — обади се морякът, който твърдеше, че е от Ямайка и подобна природа не му е непозната.

— Няма да ни липсват плодове — отбеляза друг, сочейки изобилието, което висеше от клоните, под които минаваха.

— Наситих се на плодове. — Андреас и Копърхед наблюдаваха пленниците с интерес, далеч от академичния. По-едрият от двамата си играеше с дръжката на сабята. — Ако питате мен, да отрежем главата на едно от тези странни животни и след като го поопечем на бавен огън довечера, да видим какъв вкус има месото му.

— Почакай! — Блакстрап се опълчи на инициатора на кулинарното предложение. — Забрави ли колко струва всяко едно от тези същества?

Андреас бе едър мъж, но се сви пред свирепия поглед на капитана.

— Само някое от малките, капитане. Не можеш да очакваш честен моряк да живее само от плодове като маймуна.

— Защо не? — поиска да узнае Блакстрап. — Ти доста приличаш на маймуна.

Извърна се, а останалите моряци се разсмяха за сметка на другаря си.

— Добре, добре — смейте се. — Андреас изпъчи гърди. — Но ако сред вас има мъж, който да не би похапнал мръвка, стига да се дъвче, нека си го признае.

Никой не възрази на предизвикателството, отбеляза Смигинс.

— Вероятно ще се наложи през нощта да сложим стража, за да пази пленниците ни, капитане.

— Глупаци! — Блакстрап пречупи надве изпречил се на пътя му клон. — Кой ще свари кокошка, която струва хиляда лири? А и не е като да умират от глад. — Провикна се през рамо: — Кълна се, че ще сервирам за вечеря първия, посегнал на хубавците ни!

Смехът бързо заглъхна.

— Да, да — вижте ги — подметна Самюел. — Дори да ги вариш цял ден, сигурно пак ще са жилави и безвкусни.

Беше добре, че Хисаулук, Шремаза и неспокойните им деца не разбираха английски, защото разговорът никак нямаше да им хареса. Ала всякакви по-нататъшни приказки на пиратите (поне на висок глас) да сварят някои от пленниците секнаха.

Минаха покрай дребни криви дървета, впили корени в ниско място в каньона. Анбая намигна на Андреас.

— Искаш да дъвчеш нещо — ето ти.

Обели с ножа си парче кора от паднал ствол, набучи няколко едри буболечки, лапна една и предложи другите на Андреас. Андреас извърна глава с гримаса на отвращение.

— Ъ-ъ-ъ-ъ… Как може да ядеш стоножки?

— Не е стоножка — поправи го Анбая. — Доста е добро. Прилича на ядка с масло. Мазно е и е полезно.

Сви рамене и пусна останалите буболечки на земята.

— Може и да е добро на вкус — промърмори Гуиамарес.

Португалецът също копнееше да впие зъби в парче истинско месо.

— Поне един от тях умее да се храни правилно — отбеляза Шремаза, като имаше предвид мъжа, изял буболечката. — Ако продължаваме напред, късметът скоро ще ни изневери. Чуй само какъв шум вдигат, докато вървят. Трябва да предприемем нещо.

Похитителите им крачеха из екваториалната гора, макар да не изпускаха от око скалистата стена, за да не се изгубят.

— Знам — увери я Хисаулук.

В старанието си да определи всеки звук и всяко движение сред дърветата, той въртеше глава наляво-надясно. Широко отворените му очи не пропускаха нито птица, нито буболечка, докато трескаво търсеше нещо… по-голямо. Той и семейството му съзнаваха какъв късмет са извадили досега, като не бяха срещнали нищо по-голямо от самите тях.

Но тук имаше такива същества. Обитаваха Дъждовния басейн и никога не спяха.

Справяйки се донякъде с горещината и влагата, пиратите най-после седнаха да обядват. Менюто им включваше различни плодове и оскъдни провизии, взети от кораба. Сред тях солта и пиперът бяха най-ценни.

Облегнати на дървета, по които не лазеха мравки, те разговаряха тихо помежду си. Пленниците охраняваше един-единствен пазач. Вниманието му бе насочено основно към храната.

Именно тогава Кеелк прошепна трескаво:

— Татко, мамо, мисля, че ще успея да се освободя.

Хисаулук бавно извърна глава и подхвана спокойно, та да не обезпокои похитителите.

— Сигурна ли си? Как ще го направиш?

Кеелк наклони глава към въжетата.

— Така и не ги затегнаха много здраво, а когато хората не гледаха, Аримат и Трил не спираха да ги кълват.

В потвърждение на казаното другите две деца кимнаха дискретно.

— Истина е, татко — прошепна Аримат. — Мисля, че са съвсем разхлабени.

За да придаде тежест на думите си, изсвири рязко и пазачът погледна към тях. Семейството замръзна, но съобрази, че мъжът не разбира нищо от езика им. И наистина — той се нахвърли пак към храната си и продължи да яде по същия отблъскващ начин, като останалите му другари.

— Трябва много да внимаваш, дъще. — Шремаза се наведе напред. — Тези невежи хора явно не съзнават как предизвикват съдбата.

— По-добре е да опитаме през нощта. — Хисаулук забеляза тлъст бръмбар да пълзи по близкия клон и ловко го пое с клюна си. Погълна го и продължи: — В тъмното ние виждаме по-добре от хората.

— Така е — подкрепи го партньорката му. — Но снощи, преди да се заловят с вечерното си хранене, провериха въжетата. Ако пак го направят, ще открият, че въжетата на Кеелк са разхлабени. Не само че ще ги стегнат, но ще ни дебнат два пъти по-зорко.

Хисаулук са замисли.

— Права си. Дъще, трябва да съчетаеш неизбежните действия с предпазливост. Докато търсиш начин да се измъкнеш от басейна, придържай се близо до скалите. Така ще имаш защита поне от едната си страна. Не се връщай натам, откъдето дойдохме. Хората ще започнат да те търсят първо в тази посока.

— Какво значение има, татко? В състояние съм да надбягам всеки човек.

— Да, но те носят редица непознати уреди. Нищо чудно да притежават умения, неизвестни на нас. Ако се спънеш или се нараниш, ще те настигнат. По-добре потърси друг път през планините Бакбоун — път, който те още не познават. Най-близкият по-значителен град е Бент Рут. Опитай да стигнеш до там. Ти можеш да преминеш през места, непреодолими за господарите на Дъждовния басейн. Те са съвсем безпомощни в катеренето, а и не са подвижни като нас.

— Ще го запомня, татко — отвърна дъщеря му и премигна.

Аримат успя да обвие шията на сестра си. Трил само кимна леко за сбогом. Не бе така изискано както й се искаше, но дори най-малката от семейството съзнаваше колко е опасно да привлече вниманието на похитителите.

— Иди право при динозавърските или при човешките власти — напътстваше я майка й. — Разкажи им за нашето бедствие и какво става тук.

— Непременно. — Кеелк се поколеба. — Знам, че тези хора са невежи и нецивилизовани, но нали няма да ви наранят, ако успея да избягам?

Хисаулук се насили да говори убедително:

— Едва ли ще допуснат, че имаме нещо общо с бягството ти. Вързани сме здраво. Ще предположат, че сама си успяла да се освободиш. Не знаят езика ни — значи няма как да ни разпитват. Според мен дори през ум не им минава, че сме в състояние да разговаряме помежду си.

Извърна се да погледне пазача. Човекът ровеше нещо лъскаво между краката си. Проблясващи камъчета, забеляза Хисаулук. През целия дълъг преход из каньона тези хора не спираха да вдигат по-лъскавите камъчета. Питаше се защо. Вероятно похитителите им имаха слабост към слюдата.

— Сигурна ли си, че ще успееш да се освободиш? — попита шепнешком Хисаулук.

Тя кимна.

— Трябва само малко да завъртя крака и този ужасен прът между глезените ми ще падне. А останалите въжета ще разкъсам, преди да побягна.

— Тогава върви, дъще. Тичай като вятъра. Тичай, сякаш се състезаваш за голямата награда на стадиона в Соропол. Тичай, както никога не си го правила досега. Каквото и да се случи, каквото и да чуеш, не поглеждай назад.

Щеше й се да извие гръб в знак на съгласие, но вместо това само кимна — предпочете да не вдига шум повече от необходимото. Хвърли бегъл поглед: похитителите бяха все така по местата си. Неколцина бяха приключили с яденето и стояха облегнати по дървета. Очите им бяха затворени, а шапки или цветни носни кърпи покриваха лицата им. И едрият мъж — водачът — скоро щеше да се наяде. Тя подозираше, че тогава всички ще поемат на път.

Никой не гледаше към нея, включително и пазачът. Едва ли щеше да й се отдаде по-добра възможност.

Вдигна левия си крак, леко го изви и го тръсна. Въжетата се плъзнаха до глезена й, после паднаха. Повтори движението с другия крак; парчето дърво тупна тихо върху листата, които покриваха земята. Отпусна ръце надолу и ги разтърси, та въжето да се изхлузи. С освободените си вече ръце се отърва от въжетата, обрамчили бедрата й. Последно свали примката от врата си.

Беше свободна.

Възможно бе докато махаше примката да е прошумоляла или просто изостреното внимание на пазача да е уловило дори и най-предпазливото движение зад гърба му, но той се извърна и се вторачи в нея.

— Ей! Ей! — Стана и се провикна към другарите си. — Един от зверовете се освободи!

Преди да приключи с тревожните си викове, преди сепнатите крясъци на останалите хора да изпълнят въздуха, с един скок Кеелк преодоля повален ствол и се шмугна в гората: дългите й стройни крака яростно тупаха по земята.

Зад нея се чуваха човешки викове, пълни с гняв и смайване. Спазвайки съветите на баща си, тя не хукна назад, а се насочи по неизвестния път напред. Гледаше право пред себе си дори когато няколко ехтежа като тихи гръмотевични избумтявания минаха покрай ушите й. Тя, разбира се, знаеше техния произход, но защо всички човешки същества наоколо искаха да пускат фойерверки, оставаше загадка за нея. Подозираше обаче, че за разлика от изстрелваните в небето ракети и звездни порои, които тя познаваше от годишните фестивали, тези, които свистяха около ушите й, имаха друго предназначение.

Фойерверките криеха и опасност. Беше чувала за хора, изгорени от тях; а имаше и дори по-лошо пострадали. Производителите пренебрегваха тези рискове, само и само да донесат красота в Динотопия. Не знаеше какво целят хората зад гърба й, но се съмняваше, че е красота.

Никакви блестящи светлини не лумваха пред очите й, небето не се осейваше с водопади от разноцветни звезди. Нещо като раздразнена оса прехвърча покрай главата й, но тя нито я видя, нито долови миризмата й. Странни фойерверки, мина й през ума, докато тичаше.

Скочи поне двадесет сантиметра над поредния дънер, ала откри, че вече не може да тича напосоки. Обърна се назад: преследваха я половин дузина хора. Докато ги оглеждаше, един спря и насочи към нея дълга метална тръба.

Значи стреляха по нея с фойерверки! Опитват се да я изгорят или да я зашеметят със светлината. Само дето не се виждаше никаква светлина. Като си помисли, че това са най-странните фойерверки, които някога е чувала, тя все пак сведе глава и използва тялото си, за да се предпази.

Отекнаха още два изтрещяващи звука и друга невидима оса причини разхвърчаване на трески от дървото точно пред нея. Зави надясно и се постара да ускори крачка. Макар и не така бърза като възрастните, беше подвижна и в добра форма.

Няма никаква красота в техните фойерверки, помисли си тя, точно както им липсва красота на самите тях.

Чуваше заглъхващите им викове, надушваше гнева в тона им. Лишеното от красота трещене сега се чуваше отдалеч и онези невидими оси вече не прелитаха край нея. Възможно е запасите им да са се свършили. Тя непрекъснато криволичеше ту наляво, ту надясно и знаеше, че се е превърнала в трудна мишена.

Вече не ги чуваше зад гърба си, но още часове наред — поне така й се стори — не намали темпото. Дървета, цветя, изкусителни плодове и препречващи се клони прелитаха край нея. Веднъж някакви едри тръни я одраскаха от ляво и усети болка. Трепна, погледна и видя кръв. Но дори тогава не поспря. Държеше ръце пред гърдите си като молеща се богомолка и тичаше ли, тичаше.

Каквото и да се случи, каквото и да чуеш, не поглеждай назад, й бяха казали. Макар и раздирана от любопитство, положи всички усилия да изпълни заръката. Знаеше, че тича не само за да спаси своя живот, но и живота на цялото си семейство.

Напред все така се простираше непознат район от Дъждовния басейн, но тя отчаяно се молеше това да продължава.

Първи хукнаха да я гонят Мкузе и Анбая — те са оказаха и най-близо зад бегълката. Скоро обаче разбраха колко безнадеждни са усилията им и спряха — изчакаха останалите да ги настигнат. Тежко запъхтеният от горещината зулу извади кърпа от джоба на панталона си и избърса стичащата се по гърдите му пот.

— Видя ли това същество? Тича като същински щраус.

— Толкова е бързо! — Анбая се стовари върху влажната мека земя и отпусна ръце върху коленете си. — А е още малко. Като момче бях най-бързият в моето село, но се съмнявам, че дори тогава бих го догонил.

— Не и в тези гори.

Далеч от другарите си те се почувстваха странно изолирани. Мкузе намираше обстановката за крайно неуютна. Откри, че нервно оглежда околните дървета. Няма причина за безпокойство, увещаваше се той. Откакто стъпиха на брега, като се изключат пленниците им, не бяха виждали нищо по-едро от птица. И все пак, неизвестно защо, по гърба му пробягваха тръпки. Усещаше нещо, но не го виждаше. Ако си беше по родните места, щеше да се допита до племенния сангома, но понеже знаеше, че в радиус от хиляда километра няма жрец, спотаи безпокойството си.

А и едва ли наоколо би се намерило нещо по-ужасно от гнева на Блакстрап, пред който съвсем скоро щеше да се наложи да се изправят всички.

— Трябва пак да проверим въжетата на останалите — повтаряше Анбая. — Капитанът ще бъде бесен.

— Нека. — Мкузе кимна към масивната зелена стена от растителност, погълнала плячката им. — Сред това няма да успеем да намерим животното.

Високо в клоните продължаваха да врякат недоволно птици, обезпокоени от изстрелите на пиратските пушки.

— Какво стана?… Хванахме ли го?… Къде отиде?

Останалите бяха догонили двамината, оглавили преследването.

— Избяга — лаконично съобщи Анбая. — Оказа се прекалено бързо.

Изтощените мъже започнаха да мърморят объркано.

— Е, поне ще вардим едно по-малко. Така смятам аз — заключи Самюел.

— Остават ни още четири звяра — обяви Уатфорд. — Ще се погрижим никой от тях да не избяга.

Копърхед кимна.

— Ще се наложи капитанът да се задоволи с тях. Може пък да хванем друго.

Треганг не изглеждаше особено оптимистичен.

— Какво ще му кажем?

Едрият зулу сви рамене.

— Истината. Оказа се прекалено бързо за нас и избяга. Тичаше все едно дяволи го гонят по петите. — Засмя се. — Впрочем, сигурно ни е взело за дяволи.

Няколко немощни изхилвания посрещнаха плахия му опит за хумор.

Като разбра за бягството, Блакстрап изригна като бордово оръдие. Както винаги в крайна сметка Смигинс успя да го поуспокои — подобно на Мкузе посочи, че все още разполагат с четирима пленници и ако късметът е на тях на страна, възможно е да срещнат и други такива зверове. Колкото до самите пленници — те реагираха на бягството на себеподобното си, втренчвайки поглед в похитителите като тъпи животни, каквито очевидно бяха.

Смигинс и другарите му щяха да останат смаяни, ако имаха и най-бегла представа какви емоции владеят в момента пленниците им.

Ръмжащ под нос като мечка, обезпокоена по време на хранене, Блакстрап се задоволи да привика окаяния пазач и така го фрасна по главата, че ухото на клетника разцъфтя като карфиол. Морякът не се оплака; дори реши, че е извадил късмет, защото капитанът не държеше сабя или нож.

Смигинс положи всички усилия да развесели своя приятел.

— Не го приемай надълбоко, Брогнар. Кой знае какви чудеса се крият зад следващото дърво! При малко повече късмет сигурно ще срещнем още по-необикновени зверове.

— Да, прав си, Смигинс. Предполагам, че си прав. Често си прав. — Обзет от внезапно безразличие, махна към посоката, в която бе поел беглецът. — Да върви. Ще ни послужи за урок. — Огледа внимателно с присвити очи екипажа си. — Винаги се учете от грешките си. Аз винаги съм го правил, по дяволите. Затова съм още жив.

Мъжете нададоха пълни с облекчение радостни възгласи. В сравнение с очакванията им, реакцията на капитана се оказа почти дружелюбна.

Никой нямаше представа колко точни са думите на помощник-капитана, че могат да срещнат други зверове. Но ако ги бе споходило дори най-бегло предположение какви са съществата, които наричаха Дъждовния басейн свой дом, ентусиазмът им определено не би бил толкова голям.