Алън Дийн Фостър
Изгубената Динотопия (18)

XVIII

Уил отчаяно се хвърли напред, за да измъкне крака си. Мъжът обаче се бе вкопчил с упоритостта на гладна котка. Извъртя се и посегна със свободната си ръка към другия крак на Уил, като междувременно се разкрещя с цяло гърло:

— Ей! Грабвайте оръжието! Предадени сме!

Викът на внезапно пробудилия се пират буквално взриви младия тиранозавър. До момента тя изглеждаше дълбоко заспала, но вече усилено се бореше с въжетата, които я ограничаваха: извиваше се, мяташе се и правеше всичко възможно да се освободи. Ала похитителите я бяха вързали здраво. Не успя да освободи дори една от късите си ръце и не можеше да се придвижва на повече от метър нито наляво, нито надясно.

Уил се извърна и пробва да изрита мъжа в лицето. Преживял и оцелял в десетки улични схватки, жилавият моряк нямаше намерение да се дава на момче. Без да спира да крещи, той свря глава между ръцете си и отчаяните ритници на Уил докосваха само раменете му.

Тревожни викове и крясъци се чуваха вече из целия лагер. Виждайки, че всичко е загубено, Уил се провикна:

— Бягайте, Чаз. Бягайте към портата!

Последно видя пълните със съчувствие и безпомощност очи на майката струтиомимус, която насочваше отново събраното си семейство към главния каньон и свободата. Молеше се преводачът да смогне да ги догони. Дори един протоцератопс е в състояние известно време да поддържа по-бързо темпо.

Докато крещеше към тях, Уил не спираше да се бори за свободата си, но все едно бе хванат в старовремски капан. Толкова неподдаваща бе хватката на дребния мъж. Като се гърчеше и присвиваше, се насили да си припомни някогашните уроци по бокс — успя да нанесе удар по главата на нападателя си и пиратът простена, изруга, ала не го пусна.

Още малко и Уил щеше да се освободи от пирата, но в този момент го спипаха силни, мускулести ръце.

Под светлина на факли той плъзна поглед по кръга от лица, който го заобикаляше. Такива свирепи и кръвожадни изражения не бе виждал никога — нито по вестниците, нито в книгите, нито дори в кошмарите си. Мръсни бради и мустаци опасваха белези и пусти очи. На мнозина от мъжете липсваше част от ухото, а при един ясно личеше, че върхът на носа му е бил отхапан при сбиване. И най-дребният беше страшен и непреклонен.

Толкова съжалявам, татко, помисли си той. Постъпих както смятах за правилно. Вероятно в Бостън щяха да определят избора му за странен, ала той вече не беше гражданин на Бостън и изповядваше друга етика. Сега вече беше част от Динотопия, също като динозаврите, хукнали към безопасността някъде в тъмнината зад гърба му.

Почти веднага пиратите откриха, че повечето от пленниците им са освободени и не се виждат никакви. Беше ясно чия ръка се е намесила. Мърморейки заплашително, неколцина мъже пристъпиха напред. Уил видя как мръсни мазолести ръце се насочват към него.

Андреас се обади пръв.

— Нека капитанът се занимае със случая. Колкото до птиците дракони: да вървят по дяволите. Тъй казвам аз. — Обърна се и направи широк кръг с ръка. — Разполагаме със съкровищата на света и с най-ценния екземпляр като плячка. — Кимна към здраво вързания тиранозавър. — Налага се господин Смигинс да се задоволи с един. Другите и без това ни създаваха само тревоги.

Мъжете тихо си разменяха реплики. По тона им личеше, че повечето са съгласни с мнението на Андреас.

Сред нарастващата тълпа от набързо събудили се моряци само Анбая изрази разочарование.

— Добра храна щеше да излезе от тях — промърмори той, загледан в тъмнината, където потънаха доскорошните им пленници.

— Проблеми, така ли? — избоботи нов глас. — Край нямат тази вечер.

Уил видя да се приближава индивид с огромни размери, следван по петите от висок, но по-слаб мъж. Докато все още закопчаваше колана около внушителната си талия, Блакстрап изплува в светлинния кръг — моряците отстъпваха като скумрии, за да сторят път на тигровата акула.

Мустаците му, прецени Уил, само дозасилваха свирепостта, излъчвана от цялото му същество. Докато се взираше в новия пленник, изражението в очите му напомни на Уил за възрастните тиранозаври. Моментално прецени, че ако не по размери, то по темперамент между тях няма голяма разлика.

— По дяволите! — Приближаващият се към Уил едър мъж представляваше зловеща гледка. — Какво имаме тук? Момче, при това не особено забележително.

Уил се наежи при думата „момче“, но съобрази колко неуместно е да протестира в момента. Колкото по-дълго остане жив, толкова по-добре. Положението не беше чак толкова драматично — бандитите не показваха признаци, че ще тръгнат да преследват приятелите му. Каквото и да се случи с него, Кеелк, семейството й и Чаз ще успеят да се измъкнат. Поне така се надяваше.

— Защо да си губим времето с него? — изръмжа раздразнено сънен глас. — Той не представлява нищо за нас, освен още една гладна уста.

— Да, прережи му гърлото и да свършваме с него, кап’тане — чу се вик някъде отзад.

Блакстрап хвърли изпепеляващ поглед към моряците от предната редица, на които изведнъж им се прииска да не са точно пред очите му.

— Нищо ли не сте научили от господин Смигинс? Само от злато и следващото си хранене ли се интересувате?

— Какво лошо в това, капитане? — учуди се един моряк абсолютно невинно.

— Нищо, Самюел. Искам само да обърна внимание, че някой и друг разумен въпрос често може да донесе по-голямо удовлетворение и за двете страни. — Обърна се отново към Уил и се ухили злокобно. — Е, момче, май си освободил нашите малки динозаври, които пленихме честно след доста опасности и усилен труд. Какъв необясним и глупав подтик предизвика невъобразимата ти постъпка?

Твърде изненадан, че пиратът пред него знае какви са Кеелк и другите, Уил побърза да обясни:

— Динозаврите в тази страна не са животни. Те са интелигентни, цивилизовани и някои от тях са по-умни от мен или вас.

Дясната вежда на Блакстрап се стрелна нагоре.

— Какви ги приказваш, момче? — Обърна се към хората си. — Чухте ли? Момъкът тук твърди, че пиленцата ни са интелигентни колкото нас!

Моряците избухнаха в смях.

Не, помисли си Уил, не толкова интелигентни, колкото вас. Много по-умни, подозирам. На глас обаче заяви:

— Истина е! Живеят тук от хилядолетия в обкръжението на хора. Изградили са големи градове и язовири, натрупали са всевъзможни знания, неизвестни на външния свят. Тук, в Динотопия, те не са измрели, както е станало навсякъде другаде по света.

— Динотопия ли? — Блакстрап се ухили широко. — Да, да… И ако те пуснем да свобода, всеки момент ще се появи дядо Коледа да ни отрупа с подаръци. — Наведе се напред и опасно сниши глас. Дъхът му бе неприятен, колкото и на тиранозаврите. — Искам няколко честни отговора от теб, момче, или ще започнеш да мечтаеш да оставя Самюел или някой от другите да ти пререже гърлото. Аз съм Брогнар Блакстрап, капитан на добрия стар кораб „Кондор“, който сега стои на котва в северната лагуна. Ти как се казваш?

Уил изправи рамене. Независимо колко безнадеждна изглежда една ситуация или как реагират околните, от баща си знаеше, че винаги трябва да проявява кураж.

— Уил Денисън, син на Артър. Пето поколение американец, първо поколение динотопианец.

— Доста си хладнокръвен, признавам. — Блакстрап разтърка брадичка. — Значи твърдиш, че тези динозавърскодраконови кокоши същества са интелигентни, така ли? Не забелязах подобно нещо, докато ги държахме в нашата компания.

— Разбирам ви. — Уил се опита да обясни. — Когато баща ми и аз ги срещнахме за първи път, мислехме точно като вас. Тогава за нас те не представляваха нищо повече от фантастични животни. Чак след известно време и с помощта на други хора разбрахме колко умни са всъщност. Но не се притеснявайте. — Постара се да си придаде така липсващата му увереност. — Сами ще се убедите. Защото освободените ви пленници ще се върнат с приятели, за да ме спасят.

Подсказаната заплаха ни най-малко не повлия на Блакстрап.

— Значи тук има и други хора, така ли? Интересно. От колко време си изолиран тук, момче?

— Вече шест години — аз и баща ми. Но не сме изолирани. Ние сме пълноправни граждани.

— Възможно е — изкоментира Ръскин, — но за мен продължаваш да звучиш като янки.

Неколцина от мъжете се подсмихнаха.

Уил се запита как ли щяха да реагират натрапниците, ако бяха слезли в Динотопия на друго място по брега — близо до Чандара, например, или до Соропол. Вместо това обаче бяха стъпили на земя някъде из територията на Северните полета и точно в момент, когато от там се евакуираха, за да изчакат преминаването на шестгодишната буря. Нищо чудно защо не се бяха сблъскали с никакви свидетелства за цивилизоваността на Динотопия. Очевидно не бяха попаднали и на някоя от пръснатите нашироко ферми.

Има ли някакъв начин да обърне невежеството им в своя полза?

Междувременно не само той разсъждаваше за бъдещата си съдба.

— Убий го и да приключваме с него! — промърмори някой високо.

— Защо да го губим? — възрази друг. — Има як гръб и здрави ръце.

— И висок дух — добави Томас с неохотно възхищение. — Нека носи злато заедно с нас.

— Да — съгласи се Копърхед. — Метнете му един чувал.

Уил се постара да изгледа мъжа изпитателно.

— Няма да нося никакъв товар за вас, мистър!

Копърхед само се изсмя; околните прихнаха също.

— Значи твърдиш, че има и други — подхвърли Блакстрап.

— Стотици. Не — всъщност хиляди, плюс динозаврите. — Съобразяваше бързо. — Всеки местен жител — независимо дали е мъж или жена — има пушка. Разполагат и с… оръдие. Голямо, огромно оръдие.

— Нима? — Усмивката на Блакстрап повехна, но не изчезна. — Е, тогава е редно да се ужасим, момчета, не смятате ли? Защото никой от нас няма да знае какво да направи, ако насочат оръдие насреща ни, нали?

Бурният смях, посрещнал тези думи, отекна значително по-ниско и застрашително от предишните изблици на веселие.

— По-добре да го оставим жив, капитане. — Слабият тип, когото Уил забеляза по-рано, пристъпи напред и застана в светлото петно. Имаше квадратна челюст и в гласа му се долавяше повече интелигентност. Очите му изразяваха нещо като съчувствие. — Няма да го използваме като товарно животно, макар да не виждам нищо лошо в това. Но ако наистина живее тук и не е от група корабокрушенци, които да се навъртат наблизо, познанията му за тази страна ще се окажат ценни.

Блакстрап премисли.

— Смяташ ли, че говори истината за пушките и оръдието?

— Ще разберем. — Досега Уил не бе чул нищо по-страшно от спокойния, хладен коментар. — Възможно е да има оръдие, но едва ли е много голямо. Въпросът е друг — това момче е пълно с информация. Това е все едно да промиваш пясък за злато: първо събираш всичко, после отделяш късчетата от шлаката.

Споменаването на злато подкара мисълта на Блакстрап по познати пътеки.

— Я кажи, момче, ти от богато семейството ли си? И вие ли живеете в къща като тези?

Посочи към потъналия в сенки храмов комплекс.

— До момента даже нямах понятие за това място — отвърна Уил честно. — Дори не съм чувал за него. Не съм сигурен дали някой въобще знае за съществуването му. Доколкото съм учил, голяма част от Динотопия все още е неизследвана, особено в близост до Дъждовния басейн. Територията е огромна. Нищо чудно да се окаже, че откакто цивилизацията е построила тези сгради, вие сте първите хора, навлезли в този каньон.

— Чухте ли, момчета? — иронично попита Блакстрап. — Ние сме истинските откриватели на това място.

Мъжете нададоха подигравателни възгласи.

— Защо ви е да ме вземате за откуп? — осведоми се Уил. — Това злато не ви ли е достатъчно?

— Нужна ни е помощ да го пренесем, момче. Коне, мулета, каруци, а и хора, за да ги водят.

— Каруци ще намерите — успокои ги Уил, — но коне и мулета — не. Няма и добитък, като прасета или пернати, например. В тази земя динозаврите никога не са губили господството си. По-съвременни животни не са се появявали. Е, ако изключим някои дребни вредители, доплавали до тези брегове върху носещи се по течението дъски. Но имаме птици, довени насам от бурите. И буболечки, пристигнали по същия начин. Иначе тук е царството на древните бозайници.

— Така значи? Е, скоро ще разберем на какво да ти вярваме. — Пиратският капитан се загледа в тъмнината отвъд последния им пленник. — А колкото до птиците-динозаври — стореното сторено. Стандартите ни се повишиха, пък и все още разполагаме с дяволчето. — Посочи към младия тиранозавър, който наблюдаваше и слушаше внимателно. — Освен това — стига да пожелаем — винаги можем да уловим и други.

Уил се намеси настойчиво:

— Казах ви, че не бива да се отнасяте към динозаврите като към обикновени животни. Те са интелигентни колкото вас или мен.

— Непоколебим си в това отношение, момче, така ли?

— Сериозно ви говоря, сър.

— Е, тогава значи не възразяваш да го проверим.

Предишната неприятна усмивка на Блакстрап се появи отново.

Уил мигом застана нащрек.

— Не ви разбирам, сър.

По знак, даден от Блакстрап, двама пирати сграбчиха Уил и вързаха китките му зад гърба.

— Ако тези зверове са интелигентни, ще разчитаме на здравия им разум, нали?

— Естествено.

Уил не бе сигурен накъде точно бие капитанът.

— Чудесно. Тогава защо не разберем как ще реагира на твърденията ти великолепното създание, което не успя да развържеш?

Блакстрап се извърна и посочи към младия тиранозавър. Схванали какво е намислил капитанът, моряците започнаха да се побутват и да се шегуват помежду си.

В това време двамина вече тласкаха настойчиво Уил към завързания тиранозавър.

— Женски е — обяви той, понеже не знаеше какво друго да каже.

— Така ли? — Смигинс изгледа затворника изпитателно. — Откъде знаеш, момче?

Преди Уил да отговори, двамата пирати го хванаха под мишница и го избутаха напред. Междувременно други внимателно разхлабваха въжетата около челюстите на звяра, докато техни другари здраво държаха въжетата, ограничаващи пленницата им. Даваха й известна възможност да се движи.

Останалите отново нададоха подигравателни възгласи.

— Хайде, момче, поговорете си дълго и приятно!

— Точно така. Попитай го… попитай я как се чувства тази вечер.

— Виж дали ще приеме да изтанцува с теб следващия танц.

— Сетих се! — О’Конър бутна Уил още по-напред. — Защо не я попиташ дали не е… гладна?

Нов смях се чу от ликуващата тълпа.

Приклекнала, прецени Уил, тя бе малко по-ниска от него. Докато го бутаха, тласкаха и ритаха напред, тя следеше неохотното му приближаване с жадни очи. В тях не се забелязваше състрадание или разбиране, естествени за чувствителен струтиомимус, например.

— Върви, момче — подкани го Блакстрап. Очевидно страшно се забавляваше. — Какво чакаш? Покажи ни колко е интелигентна. Поговори с нея. — Зад разкривената му усмивка се показаха счупени зъби. — Виж дали е готова за следобедния си чай.

Обезпокоеният Уил раздвояваше вниманието си между Блакстрап и малката тиранозавърка.

— Не мога… Не мога да говоря с нея.

— Какво? — Блакстрап хвърли привидно изумен поглед към хората си. — Не можеш да говориш с нея ли? Ха, за Бога, нали твърдеше, че е интелигентна колкото нас.

— Става въпрос за друго: едрите месоядни в Динотопия живеят недалеч оттук в тъй наречения Дъждовен басейн. Интелигентни са, но езикът им е по-груб и труден за разбиране. Те не участват в живота на цивилизована Динотопия. Въпрос на избор на племето. Просто са избрали да живеят както предците си — примитивно и далеч от цивилизацията.

— От думите ти излиза, че идеално биха се вписали в нашия екипаж — подхвърли Смигинс.

— Хайде, действай — подбутна го напред Блакстрап. Тиранозавърката разтвори челюсти в очакване. Разкриха се по-малки, но също толкова остри зъби като на родителите й. — Не са ли ти казвали колко е невъзпитано да пренебрегваш дама?

— Баща ми би ви обяснил по-добре — отбраняваше се Уил. — Той е уважаван учен. В Америка беше учител.

— Учен, значи?

Помощник-капитанът се замисли. Страшно му се искаше да поразпита още младия мъж. Ако говори истината и баща му наистина е учен, това означава, че му предстоеше да преживее още чудеса в този непознат нов свят.

Ала Смигинс си даваше сметка колко е неразумно да оспорва желанието на екипажа. Бяха в приповдигнато настроение и Блакстрап разполагаше с пълната им подкрепа. Ако се опита да развали забавлението им, най-вероятно щяха да го хвърлят на месоядното, както постъпваха с новия пленник. Предпочете да запази мълчание.

 

 

— Какво има? Какво става?

— Проклети да са късите ми крака — негодуваше Чаз.

Бегълците спряха: сега бяха в състояние да се измъкнат от всякакво преследване, защото никой човек не можеше да догони дори млад струтиомимус след кратък спринт. Обзети от желание да видят какво ще се случи с приятеля им човек, те се скриха зад ниска, полусрутена стена от златни тухли. С превъзходното си нощно зрение виждаха всичко, което става, докато никое човешко око не бе толкова съвършено, че да ги забележи. Далечните факли на вече бившите им похитители осветяваха добре драматичната картина.

— Трудно е да се разбере какво точно правят. Скупчили са се плътно. — Хисаулук се напрегна да различи отделни фигури. — Вързали са ръцете на твоя приятел Уил зад гърба и май го тласкат към младия тиранозавър.

— Притикил — промърмори Чаз. — Не е ясно как ще реагира. Та тя е под напрежение. За един месояден залавянето сигурно представлява по-голям стрес отколкото за вас.

— Какво каза?

Шремаза премигна срещу протоцератопса, а трите деца си размениха погледи.

— Притикил. Така се казва.

Хисаулук продължи да наблюдава.

— Каквото и да е името й, струва ми се, че те се опитват да я нахранят с него.

— Не! — Чаз започна да удря с крак по земята. — Това е варварско!

— Не съм изненадана. — Шремаза полагаше максимални усилия да го успокои. — Нищо от действията на тези хора няма да ме изненада.

— Той разполага с един шанс. — Чаз се разхождаше трескаво в кръг. — Минимален е, но дано се сети навреме. Трябва да мисли много бързо. — Насочи вниманието си към мъжкия струтиомимус, заел най-доброто място за наблюдение. — Какво става сега?

— Още нищо. О! Току-що свалиха въжетата от главата на тиранозавъра и освобождават челюстите й. Хората внимават и стоят далеч от нея.

— И правилно постъпват. А тя какво прави?

— Засега — нищо. Наблюдава Уил внимателно.

Чаз отметна глава и назъбените триъгълни плочки опряха в раменете му. — Защо не останах с него? Щях да поговоря с хората.

— Да не си въобразяваш, че щяха да те изслушат? — укори го нежно Шремаза. — Прекарах известно време сред тези хора. Те са абсолютно убедени, че сме тъпи и глупави. Дори да имаш възможност да им заговориш, ще помислят, че Уил им върти номер и говори от твое име. Щяха да те дадат за храна на тиранозавъра, преди да успееш да ги убедиш в противното. Или самите те щяха да те изядат, както на няколко пъти възнамеряваха да направят с нас.

— Канибали! — Чаз поклати глава. — Какви ужасни същества.

— Не са. — Подобно на всички от своя вид Кеелк не умееше да проявява високомерие към никого. — Просто не са образовани.

Протоцератопсът бе силно раздразнен. Никога досега не се бе чувствал така безпомощен. Вярно, той и Уил Денисън имаха няколко спречквания, но пътят и заедно преживените премеждия ги сближиха. Към Уил изпитваше привързаност, по-силна, отколкото към което и да е човешко същество; дори към учителите си. Хранеше истинско уважение и добри чувства към младия стажант-пилот на скайбакс.

Ала нямаше какво да предприеме. Оставаше му само да се моли Уил да се справи някак.

Пиратите продължаваха да се смеят и да подмятат подигравателни предложения как точно да постъпи Уил. Един го посъветва да се обърне с гръб и да предложи задника си. И Гуиамарес участваше в издевателствата на другарите си, но усмивката му беше напрегната.

Докато бутаха Уил напред, жълтеникавите очи не се откъсваха от него. Откога ли не са я хранили, запита се той. От доста отдавна, ако съди по начина, по който го наблюдава. Челюстите й вече бяха само на метър от него.

Какво да направи? Полупияните бандити въобще не го слушат. Но и тиранозавър не би го слушал, дори да говореше езика им. Чаз би опитал, но побягна към безопасни места, и съвсем правилно.

Нямаше сили да извърне глава и се загледа в дивите очи. Направо го хипнотизираха и сякаш го пронизваха. Така става, помисли си той, когато на теб гледат не като на независим, мислещ индивид, а като на парче месо.

Не разбираше какво се върти в главата й. Поради унизителното си положение сигурно се чувстваше страшно ядосана и объркана. Но не и изплашена. Съмняваше се дали в езика на тиранозаврите изобщо има понятие за страх. Вероятно с нетърпение очакваше възможността да си изкара гнева върху човек; който и да е човек.

Сега се намираше в обсега на челюстите й. Ако задните й крака не бяха вързани, сигурно вече щеше да се е нахвърлила отгоре му. Дори ръцете му да бяха свободни, едва ли би се опазил от могъщите челюсти. Дъхът й, точно като този на родителите й, вонеше на мърша.

Родителите й. Внезапно го обзе вълнение. Можеше да говори на езика на тиранозаврите. Четири думи, ако трябва да е по-точен.

Четири имена.

Опита се да произнесе звуците максимално правилно. Гърлото му бе така стегнато, че при първия опит прозвуча като кашлящо коте. Отчаяното му сумтене се стори страшно забавно на пиратите и те го подканиха да го повтори. Без да обръща внимание на злобните им подмятания, той опита втори път: нададе приемливо, макар и тихо, изръмжаване. В собствените му уши прозвуча комично, особено в сравнение с тътена, който бе чувал да излиза от гърлото на Крукай.

Ала ефектът беше очевиден.

Озадачена, Притикил премигна насреща му и затвори внушителната си челюст, гледайки го колебливо. Трябва още да сниша гласа си, помисли си той, докато по лицето му се стичаше пот. Дробовете му бяха прекалено малки, за да издаде подходящия тон, но все пак се приготви да даде всичко от себе си.

Второто му изръмжаване само дозасили объркването на младия тиранозавър. Тя наклони глава; цялата й поза говореше за огромно любопитство. Чакаше да чуе какво още ще й каже.

— Ха! — възкликна Чумаш. — Момчето наистина й говори.

— Глупости — възрази Копърхед. — Просто имитира звука, това е всичко. Все едно да подсвиркваш на куче.

— Да, да. Копърхед е прав. — Макар и далеч от мисълта да го признае, капитан Блакстрап остана впечатлен от умението и смелостта на младия пленник. — Това не е никакво говорене.

Уил вече стоеше изцяло в обсега на челюстите, но тиранозавърът очевидно не възнамеряваше да отхапе главата му. Вместо това се чудеше откъде този странен млад човек, който пропълзя до лагера и освободи семейството струтиомимуси, знае имената на родителите й. Възнамеряваше да излее с цялата си сила натрупания в нея гняв върху безпомощната му фигура, а ето че го замени в значителна степен с любопитство. Произношението му бе ужасно, разбира се, но това не правеше казаното по-малко забележително. Наблюдаваше го внимателно, за да види какво ще предприеме по-нататък.

Той докосна гърдите си с брадичка и произнесе име — несъмнено своето име. После придаде на гласа си цялата си вътрешна сила, погледна я право в очите и произнесе нейното име. За последен път тя чу майка си да го изрича.

Седна на задните си крака и в отговор повтори имената на родителите си, а после — и неговото. Той кимна енергично и се усмихна. Тя разпозна и двата човешки жеста.

— Или съм мъртво пиян, или те наистина разговарят — смая се Ръскин.

— Внимавай какви ги дрънкаш, Ръскин. — Наблюдавайки сцената пред очите си, Блакстрап стрелна вежди нагоре. — Това е само сумтене и ръмжене, не виждаш ли? Момче и кучето му. Не е никакъв разговор. Не съм ли прав, господин Смигинс?

— И аз така мисля, капитане.

Блакстрап видимо остана доволен.

— Определено обаче е някакъв контакт — продължи Смигинс. — Не бих го нарекъл език. И не е интелигентен разговор. Но е нещо. Нещо, с каквото не сме се сблъсквали досега поне.

Блакстрап махна пренебрежително.

— Някога имах кон, който различаваше повече думи от това дяволче. Но никога не съм твърдял, че съм разговарял с него.

— Погледнете! — Томас посочи месоядното. — Какво ще направи тя сега?

Младият тиранозавър отметна глава и наддаде такъв силен вой, че би засрамила цяла глутница изгладнели койоти или вълци. Уил изслуша вопъла й, изпълнен със съчувствие. Представляваше смесица от бяс и самотност. Без да е сигурен как точно да реагира, Уил приближи глава до главата на тиранозавъра, притвори очи и положи всички усилия да се включи към излиянието. Беше посещавал много концерти на патечовки, но музиката на обучените динозаври звучеше като музика на Моцарт в сравнение със звуците, издавани от тиранозавъра до него. Но въпреки това, по свой примитивен начин, бе въздействаща и трогателна.

Полагаше цялото си старание да пее, убеден, че никога повече няма да му се отдаде възможност да участва в такъв уникален дует.

Блакстрап въобще не се трогна от демонстрираните емоции.

— Хайде, момче, престани с този шум. Йохансен, накарай го да млъкне.

— Да, сър. — Морякът дръпна здраво въжето, с което бяха вързани ръцете на Уил. — Чу капитана!

Уил не успя да запази равновесие и падна. Последва нещо съвършено неочаквано.

Спирайки тъжните си вопли, младият тиранозавър стрелна глава със смайваща бързина към високия пират. Двама от мъжете, придържащи въжетата й, бяха изтеглени рязко напред и само благодарение на невероятното напрягане на мускулите си, придружено от много викове, успяха да отърват другаря си от челюстите на Притикил, които щракнаха шумно на сантиметри от лицето на моряка.

През следващите няколко минути мъжете действаха трескаво: напрегнаха всичките си сили да овържат отново главата на тиранозавъра. Едва когато успяха, се поуспокоиха. А Йохансен бе абсолютно убеден, че сърцето му е спряло за няколко секунди.

Отново неспособна да окаже каквато и да било съпротива, Притикил се задоволи да гледа свирепо похитителите си.

Уил се изправи и пристъпи към нея, без вече да се бои.

— Всичко е наред — увери я той нежно. — Не съм пострадал.

Няколко пъти последователно повтори своето и нейното име — стараеше се да не произнася едното по-силно от другото.

Най-после го погледна в очите. Дишането й започваше да се успокоява.

Уил усети тежест върху рамото си: ръката на Блакстрап. Капитанът може и да изглеждаше дебел, прецени Уил, но не би искал да застане срещу него в схватка.

— Интересна демонстрация, момко. Много впечатляващо. Не че дори за миг приемам твърденията ти относно интелигентността на звяра. Ха, та той току-що се опита да изяде лицето на клетия господин Йохансен. Нали така, Йохансен? — Все още силно разтреперан, изпатилият моряк успя само да кимне в отговор. — Е, питам те, момче: това признак на интелигентност ли е?

— Как очаквате да реагира, след като сте я превърнали в затворник?

На Уил страшно му се искаше да избърше прахта от лицето си.

Блакстрап се направи, че не е чул въпроса.

— Ще призная обаче, че знаеш командите, с които да контролираш звяра.

— Не мога да я контролирам. Никой не контролира тиранозавър.

— Такава ли е? — попита Смигинс, загледан не в Уил, а в другия пленник.

— Не ме взимай за глупак, момче. Ръмжи насреща й, ако желаеш, но никакъв вой повече. Деликатните ми уши ме заболяха. — Блакстрап се обърна към помощника си. — Оказа се съвършено прав, господин Смигинс. Това момче ще бъде много по-ценно за нас живо, отколкото мъртво, макар с известно съжаление да признавам, че ще ми липсва забавлението.

— Престанете да ме наричате „момче“ — обади се Уил, окуражен донякъде от готовността на Притикил да се намеси в негова защита.

— А как да те наричам?

— Казах ви: името ми е Уил Денисън.

— Така да бъде. Ти си смел и умен момък, Уил. Затова се вслушай във волята ми да ни придружиш до кораба. Ако срещнем и други такива динозаври по пътя, възможно е ръмженето ти да се окаже от полза. — Наведе се напред и се усмихна злорадо, разкривайки черните си изпочупени зъби. — И не забравяй: аз съм господарят, ти — кучето.

— Още не разбирам как сте пуснали котва безпрепятствено. Казвали са ми, че всеки плавателен съд, приближил се до Динотопия, неизменно попада в силни течения и се разбива в бреговете й.

— Каква дума само — неизменно. А аз цял живот съм доказвал, че такива думи не съществуват, млади ми Уил. Ще ти кажа едно: капитаните, които не са успели да акостират по тукашните брегове, са били слаби.

— Появи се огромна вълна — обясни Смигинс — и ни пренесе над рифовете. Имахме късмет.

Блакстрап изгледа навъсено помощника си, но не каза нищо.

— Над рифовете — повтори Уил. — Възможно е, предполагам. Не. Очевидно е възможно. Но как ще излезете в открито море? През рифовете няма канали.

— Ще намерим начин — увери го Блакстрап. — Ако се наложи, ще прокараме проход. На борда разполагаме с достатъчно барут.

Дали ще го направят, запита се Уил. Този Блакстрап изглежда достатъчно упорит и самонадеян за подобна лудост. Далечен гръмотевичен тътен привлече вниманието му към небето. Бурята все още беше някъде там и набираше мощ. Имаше ли начин плавателният съд на бандитите да остане невредим зад прикритието на рифовете? И колко свирепа щеше да е шестгодишната буря? Щеше ли да отмине Динотопия, или прогнозите на наблюдателите на времето щяха да се окажат точни?

— Задава се страшна буря — отбеляза Уил.

Сега Смигинс не се стърпя да изсумти подигравателно.

— Не ни говори на нас за бури, момко. Нямаш представа каква беше онази, която ни докара тук.

— Нищо не е била в сравнение с тази, дето идва. Ще стигне до сушата всеки момент, а най-застрашен е районът на Северните полета. Не можете да се върнете там. Вече всички са го напуснали.

— И защо са постъпили така? — учуди се Ръскин. — Земята изглеждаше плодородна.

— Не знам… — После Уил продължи: — Знам само, че когато се очаква шестгодишна буря, всички обитатели на Северните полета получават предупреждение да се евакуират, докато бурята отмине.

Смигинс се замисли.

— Земите, които прекосихме първоначално, бяха твърде равнинни. Виждал съм такива терени по югоизточните брегове на Индия. Там мусонните циклони причиняват наводнения. — Усмихна се на Блакстрап. — Не е нещо, с което „Кондор“ да не може се справи.

— И аз мисля точно така, Смигинс. — Капитанът се взря в тъмнината. — Ще отнесем колкото е възможно повече злато и скъпоценни камъни на кораба, ще затворим игривото дяволче и този момък в трюма и ще се върнем с достатъчно съоръжения, за да извлечем поне половин храм. — Извиси глас. — Нали така, момчета?

Няколко уморени, но доволни възгласи подкрепиха думите му.

— Няма да стане! — намеси се Уил. — Бурята…

Блакстрап го сграбчи за яката на ризата.

— Тази фраза, момко, не присъства в речника на стария Брогнар. — Пусна го и огледа хората си. — Хайде да спим. Който е на пост, да държи под око тези двамата. Явно компанията вече им допада.

Тръгна в тъмнината към златното си легло.

Не е възможно да го направят, тревожеше се Уил. Не бива да им се позволява да успеят. Измъкнат ли се с богатствата и други ще научат за местонахождението на Динотопия. Кораб след кораб ще се отправя насам да търси Динотопия и някои ще я открият. Мирната цивилизация, сътворена от хора и динозаври след хилядолетия сътрудничество, ще бъде подложена на ужасен натиск. В страната ще нахлуят хора, политика и философии от външния свят. Дали Динотопия е достатъчно силна да устои на такова нашествие? Би ли била способна на такова нещо една напълно независима страна?

В Динотопия няма много оръжие, освен чисто отбранителните — използваха го да прогонват по-упоритите карнозаври, когато прекосяваха границите на Дъждовния басейн. Как ще се защити Соропол от съвременни военни кораби? Дали жителите му въобще ще се опитат да го сторят? Ако се намери подходящо място за хвърляне на котва, чужда сила може да стовари войски на брега…

Не бе в състояние да мисли повече за това. Беше добре образован и знаеше твърде много за човешката история. Уникалното общество на Динотопия никога не би устояло на напрежението от редовни контакти с външния свят. На всяка цена трябва да бъде осуетено отплаването на пиратите — не само за тяхно добро, но и за доброто на цяла Динотопия. И зависеше единствено от него.

Е, може би не съвсем.