Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (9)

Глава 8

За минута Джени остана загледана във вратата на банята, без да знае какво да предприеме. „Не искам нощницата на умряла жена“ — крещеше нещо в нея, а пръстите й докосваха мекия и лъскав сатен.

След като й подаде нощницата, Ерих се обърна рязко и напусна стаята. Джени се разтрепери, щом погледна куфара. Да облече своята нощница, да се наметне с пеньоара си и да каже на Ерих „Тази предпочетох“? Но веднага си представи изражението на лицето му, когато й подаваше дрехата на майка си.

„Може да не ми стане. Това би разрешило нещата“ — размишляваше тя. Щом облече нощницата на Каролайн, разбра, че й беше по мярка. Дълбокото деколте подчертаваше стегнатия й бюст. По огледалото се стичаха струйки от парата, сигурно затова изглеждаше така различна. Или зеленикаво-синият цвят подсилваше зеленото в очите й? Не можеше да каже, че нощницата не й става — приличаше й дори. „Но не искам да я нося. Не чувствам себе си в нея“ — терзаеше се Джени.

Тъкмо се канеше да я свали, и чу тихо потропване на вратата. Отвори. Ерих стоеше пред нея, облечен в сива копринена пижама, наметнат с халат в подходящ тон. Загасил бе навсякъде лампите — светеше само тази на тоалетката. Златистата му коса блестеше на светлината на лампата.

Нямаше я червената брокатена покривка на леглото. Чаршафите бяха отметнати, възглавниците в калъфки с дантели бяха изправени срещу масивната лицева дъска на кревата.

В ръцете си Ерих държеше две чаши шампанско. Подаде й едната. Когато се озоваха в средата на стаята, той допря чашата си до нейната и рече:

— Открих останалата част от стихотворението, скъпа. — И с мекота в гласа си бавно започна да изговаря думите:

Jenny kissed me when we met,

Jumping from the chair she sat in.

Time, you thief, who love to get

Sweets into your list, put that in:

Say I’m weary, say I’m sad,

Say that health and wealth have missed me,

Say I’m growing old, but add,

Jenny kissed me.^[1]

Очите на Джени се напълниха със сълзи. Това бе нейната брачна нощ. Този мъж, предложили толкова много любов и когото тя обичаше горещо, бе неин съпруг. Тази прекрасна стая бе тяхна. Имаше ли значение каква нощница ще облече?! Ерих заслужаваше този жест. Знаеше едно: когато чашите им звъннаха, нейната усмивка бе толкова щастлива, колкото и неговата. А когато той я хвана за ръка, тя радостно се хвърли в обятията му.

Дълго след като Ерих заспа с ръка под възглавницата и с лице, заровено в косите й, Джени остана будна. Тя толкова бе свикнала с шума от улицата — част от вечерите в Ню Йорк, — че сега й бе невъзможно да приеме абсолютната тишина на стаята.

В спалнята беше много студено. Харесваше й да вдишва чистия хладен въздух. Но в тази тишина, в тази абсолютна тишина, единственото, което чуваше, бе равномерното дишане на Ерих до главата си.

„Толкова съм щастлива — мислеше си тя. — Не знаех, че човек може да изпитва такова щастие.“

Ерих бе нежен и стеснителен в леглото. Тя винаги бе подозирала, че съществуват далеч по-дълбоки чувства от онези, които Кевин бе събудил у нея. Едва сега се убеди.

Преди Ерих да заспи, двамата разговаряха.

— Само Кевин ли беше преди мен, Джени?

— Да.

— Ти си първата жена в моя живот.

Нима искаше да каже, че никога преди не е обичал. Или че с никоя не е спал? Възможно ли беше това?

Опита се да заспи. Когато отвори очи, едва се зазоряваше. Усети как Ерих леко стана от леглото.

— Ерих…

— Скъпа, прощавай, че те разбудих. Не мога да спя повече от няколко часа. За малко ще отскоча до хижата, ще порисувам и около обяд ще се върна.

Тя почувства неговите целувки върху челото и устните си. Обърна се, промърморвайки: „Обичам те“, и потъна в сън.

Когато отново се събуди, стаята бе огряна от светлина. Изтича бързо до прозореца и дръпна завесите. Докато оглеждаше любопитно всичко навън, Джени с изненада забеляза как Ерих се отдалечи и изчезна в гората.

Навън пейзажът бе също като в рисунките му. Клоните на дърветата бяха побелели от скреж. Сняг бе затрупал покрива на най-близкия плевник. В далечината на полето тя съзря добитъка.

Погледна към порцелановия часовник на нощната лампа. Беше осем часът. Децата щяха скоро да се събудят. Можеха да се изплашат, като разберат, че са в чужда стая.

Тя тръгна боса към спалнята им. Когато мина покрай стаята на Ерих, погледна и се спря. Завивката на леглото беше отметната. Възглавниците — една върху друга. Влезе и пийна с ръка чаршафите — бяха още топли. Ерих е дошъл от спалнята им право тук. Защо?

Каза й, че не може да спи много, а може и да не е искал да я буди толкова рано. Доскоро е спал сам. Вероятно е искал да си почете. Но нали в тази стая не е живял от десетгодишен? Дочу стъпките на децата, които шумно я наобиколиха.

— Мамо, мамо!

Тя ги посрещна с разтворени обятия. Очите на Бет и Тина блестяха след дългия сън.

— Мамо, търсихме те — упрекваше я Бет.

— На мен ми харесва тук — обади се Тина.

— Получихме подарък — похвали се Бет.

— Подарък ли? Какъв е, миличка?

— И аз имам подарък! — извика Тина. — Благодаря ти, мамичко.

— Бяха на възглавниците — обясни Бет.

Джени погледна и се закова на място. В ръцете си децата държаха по калъп боров сапун.

Тя облече момичетата в новите им кадифени панталонки и тениски на райета.

— Не сме на училище, нали? — попита я Бет в очакване на положителен отговор.

— Не. Никакво училище — охотно се съгласи Джени.

Закопча презрамките на панталоните, облече им пуловерите и заедно слязоха на долния етаж. Жената, която идваше да почисти, беше вече там. „Усмивката рядко спохожда лицето й“ — помисли си Джени. Косата на жената бе така силно опъната назад, че я лишаваше от естественото й изражение. Джени й протегна ръка.

— Сигурно сте Елза. Аз съм… — тъкмо щеше да каже „Джени“, но си спомни смразяващия поглед на Ерих, когато приятелски поздрави Джо. — Аз съм мисис Крюгер. — После представи и момичетата.

Елза кимна с глава и сухо отговори:

— Старая се.

— Забелязах вече. Къщата свети от чистота.

— Кажете на мистър Крюгер, че онова петно от боя по стената на трапезарията не е от мен. Сигурно ръката му е била изцапана с боя.

— Не съм забелязала снощи такова петно.

— Ще ви го покажа.

Близо до прозореца тапетът беше леко зацапан. Джени се загледа, за да открие петното. „Мили боже, само с микроскоп можеш да го видиш!“ — учуди се тя.

Елза отиде да чисти във всекидневната, а Джени влезе с децата в кухнята. След закуска остави момичетата заобиколени от блокчета и боички за рисуване.

— Поиграйте си, а аз ще си изпия кафето на спокойствие. После ще се разходим.

Искаше й се да остане насаме с мислите си. Кой друг освен Ерих може да остави на възглавниците им боров сапун? Вероятно е влязъл при тях сутринта, за да ги види. Нищо лошо в това. Ерих обожаваше миризмата на бор. Повдигна рамене, изпи кафето си и се зае с облеклото на децата.

Навън беше ужасен студ, но поне не беше ветровито. Ерих й беше казал, че тук зимата е сурова. „Имаш късмет. Тази зима е малко по-мека от предишната.“

Тя се поколеба на външната врата. Ерих настояваше сам да ги разведе из имението си, да им покаже плевниците, оборите, конюшните.

— Нека минем оттук — предложи тя на децата.

Поведе ги зад къщата, към полето, което от изток обграждаше фермата. Вървяха, докато къщата се изгуби от погледа им. Когато се спуснаха по селския път, Джени забеляза оградата на семейното гробище. Около пет-шест паметника от гранит стърчаха изпод бялата снежна покривка.

— Мамо, какво е това? — попита Бет.

Джени отвори вратата и заедно с децата влязоха в ограденото място. Тръгна от паметник на паметник, четейки надписите. ЕРИХ ФРИТЦ КРЮГЕР (1843–1913) И ГРЕТХЕН КРЮГЕР (1847–1915). Прадядото и прабабата на Ерих. МАРТА (1875–1877) И АМАНДА (1878–1890). Две малки момиченца. Дядото и бабата на Ерих, Ерих Ларс и Олга Крюгер, родени в една и съща година. Тя починала през 1941, а той — през 1948. Ерих Ханс — едно бебе на осем месеца, живяло през 1911. „Толкова болка — замисли се Джени. — Толкова тъга. Две малки момиченца от едно и също поколение и едно момченце от следващото. Как са понесли хората подобна мъка?!“ Стигна до следващия паметник — ЕРИХ ДЖОН КРЮГЕР (1915–1979). „Това е бащата на Ерих.“

В южния край на гробището имаше самотен паметник, отдалечен от останалите. Тъкмо него търсеше сега Джени. Прочете надписа: КАРОЛАЙН БОНАРДИ КРЮГЕР (1924–1956).

Майката на Ерих и баща му не бяха погребани един до друг. Защо ли? Другите паметници бяха разрушени от времето, изоставени, а този тук изглеждаше, като да бе почистван скоро. Дали любовта на Ерих към майка му е причина за грижите за гроба й. Необяснимо защо Джени внезапно почувства бодеж в гърдите от безпокойство. Опита се да се усмихне.

— Хей, вие двечките, нека потичаме из полето!

Децата със смях затичаха след нея. Играха на гоненица.

Накрая и трите спряха, останали без дъх. Бузите на Бет и Тина бяха порозовели от студа, а очите им грееха от радост. Обичайната сериозност беше изчезнала от лицето на Бет. Джени ги подкани да продължат.

— Докато има път, ще вървим — свърши ли се, връщаме се обратно.

Когато стигнаха върха на дигата, Джени зърна бяла къща, сгушена в другия край на полето. Изненада се. Реши, че това е била едновремешната фамилна къща, сега обитавана от управителя.

— Мамо, кой живее там? — полюбопитства Бет.

— Някои от хората, които работят за татенцето.

Докато разглеждаха къщата, външната врата се отвори — верандата се показа жена и махайки с ръка, им подсказа, че ги кани.

— Бет, Тина, хайде да идем. Ще се запознаем със съседите.

Стори й се, докато пресичаха полето, че жената гледа някак неприветливо. Стоеше пред вратата, сякаш студът не я засягаше. Джени я помисли за възрастна, но когато наближи, видя, че беше току-що прехвърлила петдесетте. Прошарената й коса беше хваната небрежно на кок. През очилата ясно прозираха сивкави тъжни очи. Носеше дълъг износен пуловер, който подчертаваше кокалестите й рамене и хилавото й тяло. Някои от чертите на лицето й издаваха, че на младини е била красива. Тя втренчено гледаше Джени, докато взаимно се представяха.

— Точно както ви описа Ерих. — В гласа й Джени долови нервна възбуда. — „Руни — рече той, — видиш ли Джени, все едно че пред теб стои Каролайн.“ Но ми забрани да говоря за това — продължи да обяснява жената. Не можеше да скрие усилието, което правеше, и вътрешната си възбуда.

Джени охотно й подаде двете си ръце.

— И на мен Ерих ми каза за вас, Руни. Разбрах, че съпругът ви е управител на фермата. Още не съм го срещнала.

Жената се престори, че този факт не я засяга.

— От Ню Йорк ли сте?

— Да.

— На колко години сте?

— На двадесет и шест.

— Дъщеря ни Ардън е на двадесет и седем. Клайд ми каза, че тя заминала за Ню Йорк. Случайно да сте я срещали? — попита Руни с нескривано, изгарящо нетърпение.

— Не — отговори й Джени. — Ню Йорк е голям град! А какво работи тя? Къде живее?

— Не зная. Ардън избяга преди десет години. Не беше необходимо да бяга. Можеше просто да ми каже: „Мамо, искам да отида до Ню Йорк.“ Никога не бих й отказала. Баща й беше строгичък към нея. Тя знаеше, че той нямаше да й разреши. Беше толкова млада. Добро момиче беше дъщеря ми… Така и не разбрах, какво се случи. Мислех си, че е щастлива с нас. — Погледът на жената бе вперен в стената. Изглеждаше като човек, унесен в своя си мечта: сякаш обясняваше нещо, което бе обяснявала стотици пъти преди. — Едничка ни беше. Толкова дълго чакахме да се роди. Толкова хубава беше и жизнерадостна. Разбирате ли какво искам да ви кажа? Още от раждането си беше пламенна. Затова я изрекохме Ардън. Това име най-много й прилягаше.

Бет и Тина се сгушиха в Джени. Имаше нещо в погледа и в тялото на тази жена, което ги плашеше.

„Мили боже! Десет години да не чуеш нищо за детето си! Аз бих полудяла“ — шепнеше наум Джени.

— Ето снимката й. — Руни показа поставена в рамка фотография, окачена на стената. — Снима се две седмици преди да ни напусне.

Джени видя усмихната девойка с руса къдрава коса.

— Може би се е омъжила и има деца — продължи Руни. — Много често съм си мислила за това. Като ви видях с малките, реших да ви извикам. Помислих си, че може и да е Ардън.

— Съжалявам — отвърна Джени.

— Не. Няма защо. И много ви моля, нито дума за това на мистър Ерих. Не споменавайте, че съм говорила за Ардън. Клайд ме предупреди, че Ерих не желае да говоря за Ардън и Каролайн. Каза ми още, че това е било причината Ерих да ме уволни от работа, когато баща му почина. Добре се грижех за къщата. С Клайд пристигнахме тук, когато Каролайн и Джон се ожениха. Каролайн много харесваше как работех. След смъртта й гледах да поддържам всичко, както тя го бе оставила. Като че ли всеки момент ще чуя стъпките й. Елате в кухнята. Направих понички. Кафето също е готово.

Джени, усети миризмата му. Седнаха в уютната кухня около маса от бял емайл. Изгладнели, Тина и Бет се нахвърлиха на топлите, поръсени с пудра захар понички, пиха и мляко.

— Помня, когато Ерих беше на техните години — поде Руни. — Тогава още правех за него понички. Само на мен Каролайн поверяваше Ерих. Чувствах го като свое дете. И още го чувствам така. Десет години нямах дете. А Каролайн роди още на следващата година. Никога не бях виждала момче повече да обича майка си. Не я изпускаше от очи. О, как приличаш на нея! Поразително приличаш!

Руни посегна към каничката с кафе и доля чашата на Джени.

— И Ерих беше толкова добър към нас. Десет хиляди долара изхарчи по частни детективи, за да открие следите на Ардън.

„Да, Ерих действително го е направил“ — помисли си Джени.

Часовникът над умивалника започна да бие. Станало бе обяд. Джени бързо стана от масата. „Ерих сигурно е вече у дома“ — мислеше си тя. Много искаше да бъде с него.

— Мисис Тумис, май ще трябва да тичаме. Надявам се да ни гостувате.

— Казвай ми Руни. Всички така ме наричат. Клайд не ми позволява да отивам в Голямата къща. Но аз го надхитрям. Толкова много неща имам да върша там. Искам всичко да изглежда красиво. А ти пак ми ела на гости. Обичам да има хора около мен.

Усмивката промени лицето на жената. За миг изчезна тъгата от очите й. Джени още веднъж се убеди, че Руни Тумис е била красива жена.

Руни настоя да вземат една чиния, пълна с понички, за вкъщи.

— Чудни са за следобедния чай — каза тя, когато им отвори външната врата. Обърна нагоре яката на пуловера си и тихо въздъхна: — Тръгвам да търся Ардън. — Гласът й отново бе станал вял.

Обедното слънце грееше високо на небето и се отразяваше в снежната покривка на полята. Когато преминаха дигата, пред очите им се показа къщата. Слънчевите лъчи я огряваха и открояваха червения цвят на керемидите. „Нашата къща — помисли си Джени. Тя държеше за ръка момичетата. — Дали Руни ще върви безцелно из ширналото се поле, за да търси изгубеното си дете?“

— Колко добра е тази леля — извади я от мислите й Бет.

— Много е добра — съгласи се Джени. — Хайде сега да потичкаме. Татенцето вече сигурно ни чака.

— Кое татенце? — неочаквано попита Бет.

— Единственият.

Преди да влязат в кухнята, Джени прошепна заговорнически на децата:

— Стъпвайте на пръсти, за да изненадаме татенцето.

С искрящи очи те кимнаха в знак на съгласие. Безшумно натиснаха дръжката на вратата. Първото нещо, което чуха, беше гласът на Ерих. Идваше от трапезарията. Всяка негова дума се забиваше като гвоздей, с всяка следваща гневът му се засилваше.

— Как смееш да ми казваш, че аз съм направил това петно?! Виновната си ти! Докоснала си с мазния парцал стената до прозореца, докато си бърсала перваза. Даваш ли си сметка, че сега трябва да сменим тапетите в цялата стая? Знаеш ли колко трудно се възстановява оригиналният тапет? Колко пъти съм те предупреждавал да работиш внимателно с тези мръсни парцали?

— Но, мистър Крюгер — опитваше се да протестира Елза, ала Ерих я прекъсна високо и рязко.

— Искам да ми се извиниш за това, че хвърли вината върху мен. Или се извинявай, или се махай от къщата! Кракът ти да не стъпва тук!

Стана тихо.

— Мамо — уплашено прошепна Бет.

— Шшт — възпря я Джени.

„Възможно ли е толкова да се ядоса Ерих заради една дреболия?“ Инстинктът я възпря да се намеси. А и какво можеше да стори тя?

Чак когато чу хълцането на Елза, която на пресекулки се извиняваше: „Аз… аз… се извинявам… мистър Крюгер“, чак тогава Джени издърпа децата навън и затвори вратата.