Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (7)

Глава 6

Колата на Ерих — чисто нов Флийтууд — беше единствената в района на паркинга без следа от втвърден сняг. „Джо се е постарал да я измие, преди да тръгне за летището“ — помисли си Джени. Ерих настани Тина на задната седалка, а на Бет позволи да седне отпред, „за да кара“, и забърза след Джо да помогне за багажа.

Минути по-късно те летяха с колата по магистралата.

— До дома има още три часа път. Облегни се на мен и поспи — подкани я Ерих.

Той беше вече спокоен, дори благоразположен, пристъпът на гняв бе отминал. Протегна ръце към Тина и тя на драго сърце се настани в скута му. Имаше подход към малката! Доволното детско личице накара Джени да забрави носталгията си по дома.

Смениха посоката на движението. Постепенно изчезнаха крайпътните светлини, пътят стана тъмен и тесен. Чак когато Джо превключи дългите светлини, Джени започна да съзира кленови храсти и оголени клони на дъбове. Земята бе равна като тепсия. Това, че всичко сега й изглеждаше толкова различно от Ню Йорк, засилваше чувството й на отчужденост, обзело я с пристигането на летището.

Трябваше й време — да поразмисли, да се приспособи.

Джени положи глава на рамото на съпруга си и прошепна: „Уморена съм. Ужасно съм уморена.“ Нямаше никакво желание да разговаря тъкмо сега. Хубаво й беше, че можеше да се притисне до него, че оттук нататък времето принадлежеше само на двамата. Споменали бе, че ги очаква сватбено пътешествие. „Настаним ли се в имението, веднага ще намеря кой да се грижи за децата. Ние с теб ще отпътуваме.“ Колко са мъжете, които за всичко биха се погрижили? Усети, че Ерих я наблюдава.

— Събуди ли се, Джени? — попита той, но тя не му отговори. Ръката му я галеше отзад по косата, пръстите докосваха слепоочието. Джени дочуваше равномерното дишане на Тина, Бет също бе заспала, щом бе престанала да бъбри с Джо. Джени потъна в мислите си. Размишляваше за онова, което я очакваше. Време бе да обърне гръб на миналото си, постепенно да привиква с бъдещето. В дома на Ерих е липсвала женска ръка почти четвърт век. Предстоеше основен ремонт. Любопитстваше да види какво е останало там от присъствието на Каролайн.

„Смешно, но аз не мисля другояче за майката на Ерих освен като за Каролайн. Нищо чудно и баща му да е мислил по същия начин. Вместо да казва на Ерих «майка ти», споменавайки я, изричал Каролайн…“

Има ли по-голяма радост от това, да подреждаш дома си, да го украсяваш… Колко пъти тя бе обгръщала с поглед апартамента, бе въздишала дълбоко: „Ах, да имах възможност, бих сменила това… и това… и това.“

Какво чувство на свобода ще е да се събудиш рано сутрин с мисълта, че няма да тичаш за работа, че ще останеш при децата си у дома, ще им отделиш време, а не броени минути в края на деня, капнала от умора. Тя вече бе пропуснала златното време от тяхното детство.

А какво е това, да си съпруга? Колкото Кевин бе баща на децата си, толкова беше и съпруг на жена си. Дори в най-интимните им мигове тя съзнаваше, че той само играе ролята на съпруг. Убедена бе, че през краткото им семейно съжителство той й изневеряваше.

Ерих беше зрял мъж. Могъл е да се ожени отдавна, но бе изчаквал. Умееше да носи отговорност. Кевин я избягваше. Ерих бе сдържан. Фран каза, че той бил труден по характер. Същото мислеше за него и мистър Хартли. „По-лесно ми е да нарисувам чувствата си, отколкото да ги изразявам“ — бе й казал Ерих. А толкова любов имаше във всичко, нарисувано от него. Ръката му се плъзгаше по бузата й.

— Събуди се, миличка. Вече сме у дома.

— Какво? О, аз наистина съм заспала.

— Радвам се, че си поспа. Я погледни навън. Луната така силно свети, че всичко се вижда — настояваше той. — Движим се по селски път номер 26. Имението ни започва от тази ограда покрай пътя. Завършва при Грей Лейк. Само горската му площ е двеста акра. Границата е в долината на реката, която се влива в пълноводната Минесота. Вгледай се и ще видиш някои от постройките. Ето ги оборите за добитъка, зад тях — зърнохранилищата, хамбарът и старата мелница. Като ги подминем, ще се покаже и задната част на къщата. Ще ти дам знак…

Джени притисна още по-силно челото си в стъклото. Нещо от онова, което сега виждаше навън, бе съгледала в картините на Ерих. Знаеше, че отвън къщата е облицована с червени тухли. Подобни фермерски къщи тя бе виждала в списанията. Но тази нямаше нищо общо с описанието на Ерих.

Дори погледната отстрани, тя изглеждаше като замък. Беше триетажна, широка около двадесет и пет метра. От първия етаж струеше светлина през високите и стилни прозорци. Луната осветяваше покрива и блестеше над него като корона — снегът отразяваше меката й светлина.

— Ерих!

— Харесва ли ти, Джени?

— Да ми харесва ли?! Всичко е толкова величествено! Надминава два пъти, не пет пъти очакванията ми. Защо не ме предупреди?

— Исках да те изненадам. Държа да я запомниш такава. Първото впечатление е най-силно. Наредих на Клайд да включат навсякъде светлините. Виждам, че е изпълнил заръката ми.

Джени оглеждаше всеки детайл с любопитство, докато колата бавно се движеше. Бяла дървена веранда опасваше цялата къща. Разпозна я. Беше същата от „Спомен за Каролайн“! Дори люлката, на която седеше жената, бе на мястото си.

Колата сви надясно и влезе през широко отворените порти. Фаровете осветиха закрепения най-отгоре надпис „ФЕРМА КРЮГЕР“. Пътят продължи да се извива покрай заснежените полета. Отдясно започваше тъмна, гъста гора. Оголените клони на дърветата стърчаха като скелети срещу луната. Завиха наляво и едва тогава спряха пред входната врата. Към нея водеха широки каменни стъпала.

Над масивните, украсени с дърворезба прозорци се извиваха други, по-малки, като арки. От тях струеше светлина. Джо изтича да отвори вратата на Джени. Ерих побърза да му подаде Тина, която все още спеше, с думите „Погрижи се за децата, Джо“, хвана Джени за ръка и бързешком изкачи стълбата. Стисна дръжката на вратата и я отвори. Точно тогава се спря и впи поглед в Джени.

— Ще ми се да те нарисувам. Ще нарека картината „Пристигане у дома“. Дългата ти тъмна коса, очите ти, които толкова нежно ме гледат… Обичаш ли ме, Джени?

— Обичам те, Ерих.

— Обещай, че никога няма да ме напуснеш.

— Ерих, как можа да си помислиш това сега!

— Моля те, Джени, закълни се!

— Кълна се, че никога няма да те изоставя, Ерих — каза тя и обви ръце около шията му.

„Как копнее той за обич“ — помисли си тя. През целия месец Джени се измъчваше от едностранчивостта на връзката им — той бе онзи, който даваше, а тя само получаваше. Сега му бе благодарна за това, което поиска от нея.

— „Джени ме целуна“ — каза Ерих усмихнато и я прегърна. Когато влязоха в хола, той я целуна отначало плахо, после с нарастваща жар. Възкликна: — О Джени!

Паркетът в хола светеше от чистота, стените бяха в нежни тонове, а полилеят — кристален. Вита стълба с перило от дърворезба водеше към втория етаж. Навсякъде — картини и всяка в десния ъгъл носеше самоуверения подпис на Ерих. За миг Джени остана като онемяла пред тях.

Джо влезе с момичетата и двете тръгнаха с него нагоре по стълбата.

— Не тичайте — предупреждаваше ги той, но малките, освежени от съня, кипяха от енергия и любопитство да видят всичко с очите си.

Без да ги изпуска от погледа си, Джени слушаше внимателно обясненията на Ерих. Той вървеше пред нея и с пръст посочваше всяко нещо в къщата. Изглеждаше като дете, което гордо показва играчките си.

— Тази маса е от осемнадесети век — спря се той пред елипсовидна мебел от орехово дърво с мраморни крачета.

Газови лампи с орнаменти, сега електрифицирани, украсяваха от двете страни канапето с високата облегалка.

— Дядо ми го е поръчал в Австрия. А лампите са от Швейцария.

Над същото канапе беше „Спомен за Каролайн“. Светлината над картината я накара да почувства жената по-близка, отколкото тогава, пред витрината на галерията. Джени разбра, че това осветление и тази стая подчертаваха и нейната прилика с Каролайн. Сякаш жената от картината я гледаше право в очите.

— Почти като икона — изрече на глас Джени. — Като че ли ме следи с очите си.

— И на мен така ми се е струвало — обади се Ерих. — Мислиш ли, че е възможно?

Огромният палисандров спинет, тутакси привлече вниманието на момичетата. Те се покатериха на тапицираната с кадифе табуретка и започнаха да натискат клавишите. Джени видя как Ерих се намръщи, когато Тина ритна с крак табуретката. Тя бързо свали децата оттам въпреки протестите им.

— Нека разгледаме и останалата част от къщата — предложи на Ерих.

Трапезарията бе изцяло запълнена от банкетната маса — толкова голяма, че около нея свободно можеха да се наредят дванадесет стола — Всяка облегалка бе с гравиран орнамент във формата на сърце. На стената в дъното висеше кувертюра вместо гоблен. Изработена бе от шестоъгълници, обточени с фестон, а по средата имаше избродирани цветчета. Тя внасяше свежест в строгата и стилна стая.

— Майка ми я изработи — каза Ерих. — Виж, нейните инициали.

Шкафовете по стените в голямата библиотека бяха от орехово дърво. На всяка полица имаше редици ценни книги. Джени се загледа в някои заглавия.

— Дали ще ми стигне времето! — възкликна тя. — Нямам търпение да наваксам с четенето. Колко такива книги имаш?

— Хиляда сто двадесет и три.

— Знаеш точния им брой?

— Разбира се.

Кухнята беше огромна. На стената отляво бяха наредени всички домакински уреди. По средата на помещението бе поставена кръгла дъбова маса със столове. На източната стена бе закрепена гигантска чугунена печка с полирани до блясък хромникелови части, а слюдените й прозорци подсказваха, че с нея може да се отоплява цялата къща. Отстрани до печката имаше люлка с нацепени дърва, готови за горене. В тази стая, както и в другите, които Джени видя, всяко нещо бе поставено на строго определено място.

— Малко по-различно е от твоя апартамент, нали, Джени? — В тона му имаше нотка на гордост. — Затова нищо не ти казах предварително. Държах да видя и да се насладя на реакцията ти.

Джени понечи да защити апартамента си, но набързо се съгласи с Ерих.

— Да, тук всичко е с огромни размери. А колко са стаите в къщата?

— Двадесет и две — гордо обяви Ерих. — Нека хвърлим поглед на спалнята, а утре ще продължим обиколката си.

Той обгърна с ръка раменете й, докато се качваха по стълбите. Жестът му донякъде стопи чувството й на отчужденост. „Все едно че съм на обиколка из някой замък. Можеш да гледаш — не можеш да пипаш“ — мина през ума й.

Семейната спалня беше голяма ъглова стая в предната част на къщата. Тъмните махагонови мебели блестяха с кадифената си патина. Масивното легло с балдахина беше покрито с тъмночервен брокат. От същия тъмночервен брокат бяха балдахинът и драперията. Кристалната купа отляво на тоалетната масичка бе пълна с калъпчета боров сапун. До нея отдясно имаше сребърен несесер с инициали. Всеки предмет от него се измерваше в инчове. Несесерът беше на бабата на Ерих, а кристалната купа — на Каролайн, от Венеция.

— Каролайн не обичаше да се парфюмира, но обожаваше миризмата на бора. А сапунът е внос от Англия — поясни Ерих.

— Мамо, тук ли ще спим с Тина? — попита Бет.

Ерих се засмя.

— Не, Мишлето ми. Ти и Тина ще спите в другата стая — срещу хола. Искате ли да видите и моята стая? — предложи той. — Тя е съседната.

Джени го последва, очаквайки да види ергенската стая в тази фамилна къща. Беше й любопитно да узнае какъв вкус бе проявил Ерих по отношение на мебелите. Досега всичко, което й бе показал, друга ръка бе подредила и оставила за него.

Той отвори вратата на стаята до семейната спалня. И тук лампите светеха. Единичното легло от кленово дърво бе покрито с цветна кувертюра. От едно полуоткрехнато бюро с извит сгъваем капак се подаваха подострени моливи и листа за скициране. В библиотека с три лавици стоеше „Книга на познанието“. На тоалетната масичка привличаше погледа спортен трофей. В левия ъгъл, близо до вратата, имаше люлеещ се стол с висока облегалка. Хокеен стик стоеше изправен до дясната стена.

Това беше стая на десетгодишно момче.