Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Cry in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 51гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта

ИК „Бард“

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Ина)

Глава 23

Събуди се след изгрев слънце и си спомни за случилото се през нощта. „Лош сън сънувах. Истински кошмар.“ Объркана, Джени загаси лампата и стана от леглото.

Времето навън започваше да се оправя. Дърветата бяха напъпили. От курника дочу пеенето на герестия петел. Отвори прозореца и се заслуша в звуците, идващи от фермата. Усмихна се, като чу мученето на теленцата, които търсеха майките си.

Разбира се, че беше само един кошмар. Но чувството, че сънят може да е бил истина, все още я държеше в плен. Студена пот я обливаше, като се сещаше за онова докосване по лицето. Дали бе само халюцинация?

Ами сънят й, че в колата се бори с Кевин? Възможно ли беше да е телефонирала на Кевин? Онзи ден тя бе толкова объркана, защото непрекъснато си мислеше за думите на Ерих по време на празничната им вечеря в ресторанта и осъзнаваше, че Кевин може да разстрои брака й. Как би могла да забрави, ако го е повикала по телефона?

Контузията след катастрофата. Лекарят я беше предупредил в бъдеще да обръща внимание на всяко главоболие.

Тя действително страдаше от главоболие.

Взе душ, завърза косата си назад и я вдигна нагоре, обу джинсите си и облече топъл вълнен пуловер. Момичетата още спяха. Ако можеше да се успокои, нямаше да е зле да хапне нещо на закуска. Беше загубила около четири килограма през трите месеца. Страхуваше се да не се отрази лошо на бебето.

Тъкмо сложи чайника на котлона, и зърна главата на Руни, която минаваше покрай прозореца. Този път Руни почука на вратата.

Очите й бяха бистри, лицето — съсредоточено.

— Трябва да те видя.

— Седни, Руни. Чай или кафе искаш?

— Джени! Днес Руни е забравила чудатостите си. Обидих те, но ще се поправя.

— С какво си ме обидила?

Очите на Руни се напълниха със сълзи.

— Толкова добре се чувствам, когато съм с теб. Какво по-хубаво от това, да научиш младо момиче да шие. Прави ме щастлива. И никак не те обвинявам, че си се срещнала с него. Да се живее с мъжете Крюгер, не е лесно. И Каролайн го разбра. Разбрах го и аз. Никога нямаше да заговоря за това.

— За кое това? Руни, няма за какво да се разстройваш!

— О, Джени! Има за какво. Миналата нощ казах на Клайд, че искам да ти покажа синьото рипсено кадифе и да те питам харесваш ли цвета му. Беше късно вечерта, същата вечер се навършваше годишнина от смъртта на Каролайн… около десет часа. Може би споменът за Каролайн ме правеше толкова неспокойна… Реших да видя дали светят лампите ви в кухнята. И тогава те видях, че се качваш в бялата кола. Видях те, че замина с него надолу по пътя, към брега на реката. Но кълна ти се, Джени, кълна ти се, че не съм искала да те нараня.

Джени прегърна разтрепераната жена.

— Зная, че не би ме наранила.

„Била съм с Кевин — помисли си Джени. — Отишла съм с него. Не. Не вярвам да съм го сторила. Това не бих могла да повярвам.“

— А Клайд рече, че е задължен да каже на Ерих и на шерифа — изхълца Руни. — Сутринта казах на Клайд, че аз съм забъркала всичко, че аз съм виновна. А той ми рече, че ме видял, като съм носела плата под мишница вечерта, и решил да говори с Ерих и шерифа. Джени, ще излъжа заради теб. Хич не ме интересува какво ще си кажат. Причинявам ти болка.

— Руни — спокойно изрече Джени. — Опитай се да разбереш. Мисля, че ти грешиш. Вечерта си бях в леглото. Никога не съм се обаждала на Кевин, нито съм го молила да идва тук. Няма да излъжеш, ако им кажеш, че си сбъркала. Обещавам ти.

Руни тежко въздъхна.

— Сега вече мога да пия кафе. Обичам те, Джени. Понякога си мисля, като те гледам, че Ардън никога няма да се върне, но някой ден сигурно ще го преживея.

Беше късно сутринта, когато влязоха в къщата — шерифът, Ерих и Марк. Защо и Марк?

— Знаете защо сме тук, мисис Крюгер, нали?

Тя слушаше внимателно. Говореха за някой, когото тя не познаваше, но когото бяха видели в колата.

Ерих вече не изглеждаше сърдит, а само натъжен.

— Очевидно Руни иска да се откаже от показанията си, но такава информация не можем да скрием от шерифа. — Доближи се до нея, сложи ръце на лицето й и я погали по косата.

Джени не можеше да си обясни защо се почувства като разсъблечена на публично място.

— Скъпа моя — бавно изрече Ерих, — тези хора са твои приятели. Кажи им истината.

Тя се изправи, хвана ръцете му и ги отблъсна. Чувстваше, че ще се задуши, ако не го стори.

— Казах вече истината.

— Имате ли някакви видения, мисис Крюгер? — Гласът на шерифа не беше груб.

— Веднъж само съм била в безсъзнание. — И тя с няколко думи им разказа за катастрофата. През цялото време съзнаваше, че очите на Марк я изучават. „Сигурно си въобразява, че съм измислила всичко.“

— Мисис Крюгер, все още ли обичахте Макпартланд? „Какъв ужасен въпрос, и то пред Ерих. Какво унижение е това за него!“ Да можеше да избяга оттук. Да вземе момичетата. Да го остави сам с неговия живот. Но в утробата си тя носеше неговото дете. Ерих щеше да обича сина си. А тя непременно щеше да роди момче. В това не се съмняваше.

— Не както си го представяте — отговори тя.

— Нима не е истина, че публично сте показвали любовта си? Потвърдиха го келнерката и двама свидетели от ресторант „Гроувланд“. Те бяха направо шокирани.

За миг само й се стори, че ще се разсмее. „Много лесно, се шокират. Кевин ме целуна на тръгване. Аз не го целунах.“

— А може би трябваше друго да ви питам, мисис Крюгер. Не се ли разстроихте, като видяхте, че бившият ви съпруг се появява тук? Не беше ли той заплаха за брака ви?

— Какво искате да кажете?

— Отначало сте казвали на мистър Крюгер, че сте вдовица. Мистър Крюгер е богат човек. Той осиновява децата ви. Макпартланд можеше да превърне в пух и прах новото ви положение.

Джени погледна към Ерих. Искаше да каже, че още преди женитбата им Ерих знаеше за нея и Кевин, че Кевин се съгласи да подпише документите за децата.

Но какво ще постигне? Ерих трудно щеше да го понесе. Той не би могъл да разчита повече на приятелите си, разберат ли, че ги е лъгал. Тя избягна директния му въпрос.

— Съпругът ми и аз бяхме на едно мнение. Не искахме Кевин да идва тук и да разстройва децата.

— Но келнерката е чула, когато е казал, че няма да се откаже от намеренията си и ще спре осиновяването. Чула също вашите думи: „Предупреждавам те, Кевин.“ Оттук заключаваме, че той е бил опасен за брака ви, нали, мисис Крюгер?

Защо Ерих не й помогне? Тя го погледна и видя как лицето му потъмня от гняв.

— Шерифе, мисля, че си позволявате много — обади се студено Ерих. — Нищо не би могло да засенчи нашия брак. Дори и Кевин, жив или мъртъв. Знаем, че Руни е душевноболна. Жена ми отрича да е била в колата на Кевин. Имате ли други обвинения? Ако нямате, моля, престанете да я измъчвате.

Шерифът кимна с глава.

— Добре, Ерих. Но те предупреждавам. Има голяма вероятност разпитът да бъде подновен.

— И така да е. Ще го приемем.

До известна степен Ерих я защити. Джени се впечатли от държанието му. Беше ли започнал да се примирява с положението?

— Не казвам, че ще има нов разпит. Едва ли новите показания на Руни биха изменили по същество нещата. Не съм убеден… Но нищо няма да се промени, докато мисис Крюгер не започне да си спомня какво точно се е случило. Мисля, че са малко хората, които се съмняват в присъствието й в колата.

Ерих придружи шерифа до колата му. Няколко минути те съсредоточено разговаряха. Марк стоеше зад гърба й.

— Джени, бих желал да ти уредя час при лекар.

По лицето му се четеше дълбока загриженост. Заради нея ли беше или заради Ерих?

— Познавам един лекар в Уевърли. Не ми изглеждаш добре. За теб всичко това беше голямо преживяване.

— Държа се. Благодаря ти все пак.

Трябваше да се махне от къщата. Децата играеха в стаята. Тя отиде при тях.

— Хайде да излезем на разходка. Навън беше пролет.

— Може ли сега да пояздим? — попита Тина.

— Сега не — уверено й отговори Бет. — Татко каза, че ще ни вземе със себе си.

— Искам да дам захар на Звънчето.

— Разбира се, ще отидем до обора — съгласи се охотно Джени.

За момент тя си представи колко хубаво би било да пояздят с Ерих. Той — Барон, тя — Огненото момиче. И то в такъв прекрасен ден като днешния.

Завариха в обора Джо натъжен. Откакто Джени разбра, че Ерих я ревнува от него, тя старателно го избягваше.

— Как е Ранди Втори?

— Чудесно. Сега той, аз и чичо ми живеем в града. До пощата. Някой ден трябва да наминете да го видите.

— Оставил си майка си сама? — Да.

— Джо, кажи ми, защо се преместихте от родния си дом?

— Защото с мама е трудно. Неприятно ми е, мисис Крюгер… Джени, за това, което ти е наговорила. Обясних й, че щом си казала, че не си видяла Кевин онази нощ, значи ти е било необходимо да кажеш така. Казах и колко си добра с мен, че почти щях да загубя работата си, когато Барон избяга, ако не беше ти. Ако Мод си гледаше работата, тук нямаше да се носят толкова клюки за теб. За първи път ли се изгубва кола към реката? Хората щели да кажат „Срамота“. Затова пък сега всички се присмиват на теб и мистър Крюгер: „Ето какво стана, като се остави да му завърти главата една използвачка от Ню Йорк!“

— Джо, моля те — каза Джени и го хвана за ръка. — Достатъчно главоболия създадох тук. Майка ти сигурно също се е разстроила. Джо, моля те, върни се при нея.

— В никакъв случай. А пък ако искаш да дойдеш и да видиш Ранди или с момичетата… когато кажеш, ще ви заведа. Само ми кажи.

— Шшт, Джо. Няма полза от такива приказки — каза тя и показа с ръка към отворените врати на обора. — Някой може да ни подслушва.

— Хич не ме е грижа кой ще ме чуе. — Ядът от лицето му изчезна. — Джени, ще направя всичко, за да ти помогна.

— Мамо, да си тръгваме вече — задърпа я Бет.

Но какво каза Джо, че толкова я заболя? Да, спомни си.

— Джо, казал си на майка си, че не било нужно да казва, че съм била в колата. Джо, защо си й казал така?

Лицето му почервеня. Той мушна ръката си неловко в джоба, полуобърнат към нея. Когато заговори, гласът му беше почти шепот:

— Джени, не е необходимо да се преструваш пред мен. Аз бях там. Страхувах се да не съм оставил вратата на Барон отворена. И тъкмо минавах напряко през овощната градина, когато видях Руни. Тя беше почти до къщата ви. Спрях, защото не исках да разговарям с нея. Тогава колата тръгна, онзи голям бял буик, отвори се входната врата и ти изтича от къщата. Видях те да влизаш в колата, Джени, но, кълна се, че никога на никого няма да кажа. Аз… аз те обичам, Джени.

Той извади ръката си от джоба и я прегърна.