Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (18)

Глава 17

За втори път Джени бавно огледа стаите от долния етаж. Ерих не бе пропуснал да върне на мястото им ни една ваза или стол, ни една лампа или статуетка — дори онази противна кукумявка, която тя бе захвърлила в някакъв шкаф над печката.

Джени знаеше какво я очаква, но такова абсолютно отхвърляне на желанията й я шокира. Направи си кафе и се върна обратно в леглото. Разтреперана се зави с одеялото и се облегна на възглавницата. Предстоеше й един мрачен и студен ден: небето бе посивяло, пронизващ вятър разклащаше дърветата. От него потреперваха дори рамките на прозорците.

Осми март. Тридесет и петият рожден ден на Ерих и двадесет и пет годишнината от смъртта на Каролайн. Последната утрин от живота й, когато тя се е събудила в същото това легло, съкрушена от мъка, че завинаги се разделя с детето си. А може би се е събудила, броейки нетърпеливо часовете до заминаването си?

Джени разтърка челото си. Болеше я глава. За кой ли път сънят й бе неспокоен? Тя си мечтаеше за Ерих. Винаги си го представяше с онова неизменно изражение на лицето — изражение, което така и не успя да разгадае. Веднъж да мине тази годишнина и да се върне у дома! Тогава ще разговаря с него насаме, спокойно. Ще го помоли да отидат при адвокат.

Ако й откаже, ще трябва да обмисли как да изпрати децата в Ню Йорк.

Може би работата й в галерията все още е вакантна? Може би Кевин ще й заеме пари за самолетния билет? Да й заеме ли? Та той й дължи стотици долари! Фран ще й помогне. При нея ще остави за известно време децата. Тя ще я разбере…

Това, че в себе си нямаше и цент, не бе най-страшното. Проблемът бе, че тя обичаше Ерих, не искаше да го напусне. Желаеше да прекара живота си с него.

Трепереше от студ. Само горещ душ може да я стопли. После ще си облече дебелия пуловер, който виси в килера на закачалката.

Погледът й се плъзна по вратата на килера. Сега разбра какво я тревожеше. Щом стане от леглото, ще вземе пеньоара си от килера. Но миналата нощ тя го бе метнала небрежно върху табуретката. Табуретката беше издърпана от нощната масичка. Сега стоеше отново прилепнала както преди.

Ето защо тя бе сънувала лицето на Ерих. В подсъзнанието си бе усетила присъствието му в спалнята. Защо не е останал? Чак потрепери от тази мисъл. Кожата й бе настръхнала. А не чувстваше студ. Страхуваше ли се от Ерих, от собствения си съпруг? Разбира се, че не. По-скоро изпитваше страх от неговата реакция. Идва при нея и я оставя! Веднага ли се е върнал в хижата, или е останал да спи в къщата?

Тя взе пеньоара, обу чехлите си и тихо се измъкна. Стаята на Ерих беше затворена. Джени се ослуша. Отникъде не идваше звук. Бавно натисна дръжката на вратата и я отвори.

Ерих лежеше завит в леглото. Показваше се само ухото му и една къдрица от косата. Лицето му бе скрито в меката сатенена завивка. Джени влезе в стаята. Лъхна я миризма на боров сапун. Наведе се над Ерих. Тогава видя, че той се бе сгушил в нощницата на Каролайн.

 

Ерих слезе, когато тя и децата привършваха закуската. Отказа дори кафе. Винаги обличаше ескимоската дреха, на рамото си носеше скъпа ловна пушка. Джени я гледаше нервно.

— Не зная дали ще се върна довечера — заговори той. — Не зная и какво ще правя. Вероятно ще обиколя имението.

— Добре.

— Джени, моля те да не продължаваш с промените из стаите. Не ми харесва как беше разместила мебелите.

— Разбрах — отвърна тя с безразличие.

— Днес е моят рожден ден — продължи той, а гласът му прозвуча в по-висок регистър и заприлича на детски. — Няма ли да ми честитиш?

— Ще почакам до петък. Марк и Емили ще дойдат на вечеря. Ще го отпразнуваме заедно. Нали и ти така предпочиташ?

— Може би — отвърна той и се приближи до нея. Студеното желязо на пушката докосна ръката й. — Обичаш ли ме, Джени?

— Да.

— И никога няма да ме напуснеш?

— Бих искала никога да не те напусна.

— Точно така ми каза и Каролайн. — Очите на Ерих заблестяха.

Децата ги наблюдаваха смълчани отстрани.

— Татенце, мога ли да дойда с теб? — обади се Бет.

— Не сега. Кажи си името.

— Бет Крюгер.

— Тина, как ти е името?

— Тина Крюгер.

— Много добре. И на двете ви ще донеса подаръци — каза той и ги целуна. После се обърна към Джени, остави пушката до печката, взе ръцете й и ги прокара през косата си. — Приятно ли ти е така? — прошепна той. — Моля те, Джени. — Очите му се впиха в лицето й. Сякаш я гледаше в съня си. Тя му се подчини, изпълнена с нежност. Беше й се сторил отблъскващ миналата нощ, когато дойде да я утеши.

— Така е добре — усмихна се Ерих. — Толкова ми е приятно. Благодаря ти.

Обърна се, взе пушката и тръгна към вратата.

— Довиждане, момичета. — На Джени се усмихна. Поколеба се: — Скъпа, имам една идея. Нека тази вечер идем на ресторант. Само аз и ти. Ще помоля Руни и Клайд да останат при децата за няколко часа.

— Чудесно, Ерих! И дано това стане традиция. Добра поличба е.

— Ще позвъня, за да запазя две места в „Гроувланд“. Обещах да те заведа там. В ресторанта има прекрасна храна.

„В ресторант «Гроувланд» се срещнах с Кевин!“ — спомни си Джени и почувства, че побледнява.

 

Когато тя и децата стигнаха до конюшнята, видяха, че Джо вече ги очаква. Нямаше я обичайната му лъчезарна усмивка. Изглеждаше тъжен.

— Чичо Джош си дойде тази сутрин пиян-залян. Оставил вратата отворена и Ранди излязъл. Дано не се е случило нещо лошо. Той още не може да се пази от колите.

— Веднага тръгвай да го търсиш — каза Джени.

— Мистър Крюгер ще се разсърди, ако…

— Не се безпокой, Джо. За това ще се погрижа аз. Момичетата ще се поболеят от мъка, ако се случи нещо с Ранди.

Джени го проследи с поглед, докато той тичаше надолу към пътя.

— Деца, елате. Да се разходим сега. По-късно ще яздите понитата.

Помъчи се да си представи полетата позеленели от люцерна и дърветата с оголени клони — натежали от листа. Дори вятърът бе изгубил хапливостта си. Добитъкът в полето навеждаше глава към земята, сякаш подушваше напиращата изпод почвата трева.

„Искам да си имам градина — мечтаеше Джени, — нищо не разбирам от градинарство, но ще се науча.“ Тялото й се бе отпуснало и може би се нуждаеше от гимнастика. Връхлиташе я чувство на безпокойство. Това не бяха просто нерви Беше й познато това усещане на нещо хладно и лепкаво в корема й, от което й се повдигаше. Изведнъж тя рязко спря. Възможно ли е това? Боже мой, възможно ли е? Чувствате се така, както когато беше бременна с Бет.

Да, възможно е, разбира се! Тя беше бременна! Ето защо нощницата стои опъната на тялото й. Ето откъде е това виене на свят, тази отпадналост, тези пристъпи на депресия. Какъв подарък ще е за Ерих — точно на рождения му ден! Тя очакваше дете. Той копнееше за син, на когото да завещае имението. Чудесно! Ерих ще има син!

— Ранди — извика Тина. — Мамо, виж Ранди!

— Господи! Джо толкова много се тревожеше. Ранди, ела тук! — възкликна Джени.

Кученцето сигурно бе намерило пролука през овощната градина. То спря, обърна се към нея, погледна я и започна да скимти. Тина и Бет се затичаха към него. Посрещна ги с радостен лай, после се сви и се втурна към южната част на полето.

— Ранди — закрещя след него Джени. „Дано Ерих не го чуе — молеше се тя. — Дано не тръгне към пасището с кравите. Той ще се вбеси, ако го види.“ Повечето крави очакваха теленца.

Но кученцето не тръгна към пасището, а към гробището. Спомни си какво й беше казал Джо — че Ранди обича да рови около къщата. „Ами ако тръгне да рови из гробовете?“ — разтревожи се Джени.

Побърза да настигне децата и се затича с все сила.

— Ранди — извика тя отново. — Ранди, ела тук.

Ами ако Ерих я чуе? Дишайки тежко, Джени премина покрай редицата от норвежки борове, които отделяха гробището от полето. Портата беше оставена отворена и кученцето обикаляше, покрай гробовете. На гроба на Каролайн имаше голям букет свежи рози, Ранди скочи отгоре и започна да рови из цветята.

Джени видя металния блясък на оръжието между дърветата и разбра какво ще се случи.

— Не — изпищя тя. — Не стреляй! Ерих, не стреляй по него!

Ерих изскочи от заслона на дърветата и бавно започна да се прицелва.

— Моля те, недей! — пищеше Джени.

Кученцето се преметна с лай. Малкото му телце се сгърчи над розите. Джени замря от ужас. Ерих стреля още веднъж. Ехото на изстрелите му бавно заглъхна.