Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (17)

Глава 16

Най-страшното бе очакването. Сърдит ли беше Ерих? Толкова ли го поглъщаше рисуването, че не искаше да го прекъсне? Дали да дръзне да потърси хижата, да застане лице в лице с него?

Не. Не бива да прави това. Дните й се струваха безкрайно дълги. Децата дори станаха неспокойни. „Къде е татето?“ — беше постоянният им въпрос. За кратко време Ерих се бе превърнал в кумир за тях. „Поне Кевин да стои настрани — молеше се Джени. — Нека ни остави да живеем спокойно.“

Мъчеше се да убие времето с шетня из къщата. Стая по стая, мебел по мебел — всичко мина през ръцете й. Елза й помагаше с явно нежелание.

— Виж какво, Елза — невъздържано й каза Джени, — тези завеси ще се свалят, и никакви предварителни разговори с Ерих. Или ми помогни, или ме остави!

Отвън имението изглеждаше потискащо. Когато паднеше сняг, всичко ставаше бяло, красотата бе неописуема. А през пролетта зеленината щеше да превърне всичко във вълшебна приказка. Но сега земята беше още скована в лед, дърветата изглеждаха зловещи с оголените си клони, полята — потънали в кафява кал.

Щеше ли Ерих да се върне за рождения си ден. Той й бе казал, че на този ден е винаги в имението. Дали да отложи празненството?

Нощите й бяха непоносими. В Ню Йорк, когато децата заспяха, тя често лягаше с книга и чаша чай в постелята. Тук библиотеката беше великолепна, но книгите в нея не подканваха към спокойно четене. Наредени в редици, по размер и цвят, а не по автор или тема, те бяха като мебели, закрити с калъфи. Беше неприятно да се докосва до тях. Веднъж на тавана намери кутия с надпис КНИГИ — КБК. Взе някои от тях. И макар че четеше до късно, все по-трудно заспиваше. През целия й живот бе достатъчно само да затвори очи, и веднага потъваше в дълбок сън. Сега все по-често се пробуждаше нощем, а сънищата й бяха кошмари, които изплуваха от подсъзнанието й.

На седми март, след безсънна нощ, тя взе решение: необходимо й е физическо натоварване. След обяд потърси Джо — намери го в канцеларията. Той не скри, че посещението й е нежелателно. Тя побърза да му обясни присъствието си.

— Джо, още днес искам да започна уроците по езда.

 

Двадесет минути по-късно тя седеше на гърба на дорестата кобила и се стараеше да следва указанията на Джо да държи изправена главата си.

Ездата й доставяше огромно удоволствие. Забрави за мраза, за острия хаплив вятър, за вкочанените от студ ръце. Нежно говореше на Огненото момиче:

— Поне ми дай шанс, миличка! Зная, че правя грешки, но сега се уча.

Час по-късно тя чувстваше движенията на тялото си в такт с тези на коня. Забеляза, че Марк я наблюдава, и му махна с ръка. Той се приближи.

— Добре изглеждаш. За първи път ли се качваш на кон?

— За първи — каза тя и поиска да слезе. Марк веднага хвана юздите.

— Слез от другата страна — подсказа й той.

— О, съжалявам — избърбори Джени и се свлече долу.

— Добре се справи, Джени — окуражи я Джо.

— Благодаря ти, Джо. Уговаряме се за понеделник, нали?

— Както кажеш.

Марк тръгна с нея към къщата.

— Джо те обожава — подхвърли той.

Нямаше ли в гласа му някакво предупреждение?

Като се опитваше да покаже безразличие, Джени обясни:

— Той е моят учител по езда. Добър учител е и Ерих ще се радва, че се уча да яздя. Колко ще се изненада, когато разбере, че вече съм започнала?!

— Едва ли — каза Марк. — Той те наблюдава известно време.

— Наблюдава ли, казваш?

— Да, почти половин час, от гората. Мисля, че не искаше да те смущава.

— Къде е той сега?

— Беше само за минута в къщата и отново е на път за хижата.

— Ерих е бил в къщата? — възкликна Джени. Разбра колко глупаво прозвучаха думите й. Трябваше да скрие учудването си.

Марк спря, хвана я за рамото и я обърна към себе си.

— Джени, какво ти е?

„Също като че ли се мъчи да открие къде е болката на някое животно“ — мина й през ума.

Бяха стигнали верандата, когато Джени сподели с Марк:

— Откакто се е върнал от Атланта, все е на хижата. Толкова ми е мъчно. Свикнала съм с хора около мен, да общувам с тях, а тук… имам чувството, че съм изолирана.

— Още утре всичко ще бъде по-различно. Настояваш ли да дойдем на вечерята?

— Не съм сигурна дали Ерих ще се върне. Нека променим датата. Да се уговорим за тринадесети. Това няма нищо общо с рождения му ден. Ако дотогава не се върне, ще ви се обадя. И вие ще решите дали да наминете, или не.

Страхуваше се, че звучи отвратително. „Какво става с мен?“ — питаше се тя объркано.

Марк задържа и двете й ръце в своите.

— Джени, ще дойдем. Без значение дали Ерих ще си бъде у дома. Зная, че той е друг — щедър, интелигентен, надарен, мил. Дай му време и утре ще видиш съвсем различен Ерих пред себе си — истинския.

Той стисна ръцете й и се усмихна. Когато си тръгна, Джени въздъхна дълбоко и влезе в къщата. Елза беше готова да си тръгва. Тина и Бет седяха на пода с кръстосани крака и моливи за рисуване в ръцете.

— Татенцето ни донесе нови блокчета — обяви Бет. — Харесват ли ти?

— Мистър Крюгер остави бележка за вас — каза Елза, сочейки един плик на масата.

Джени долови любопитство в очите й. Мушна плика в Джоба си и каза:

— Благодаря.

Когато вратата се затвори след Елза, Джени нетърпеливо извади плика и го отвори.

Едно-единствено изречение беше изписано с огромни букви на листа:

Трябваше да ме изчакаш, за да яздим двамата.

— Мамо, мамо! Лошо ли ти е? — дърпаше я Бет за жакета. — Лошо ли ти е?

Тина стоеше до Бет, готова да заплаче. Джени ги погледна, стараейки се да им се усмихне. Смачка бележката и я пъхна в джоба си.

— Не, милинките ми, добре съм. За минутка ми прилоша.

Разбра обаче, че не можа да убеди Бет. У нея нещо се бунтуваше.

„Невъзможно е Ерих да мисли така. Сигурно няма да ме пусне на сбирките в църквата. Няма да ми позволи да карам колата. Няма да ми позволи дори и да яздя, докато той рисува.“ Нещо у нея протестираше. „Не разваляй по този начин живота ни, Ерих. Не очаквай ти да рисуваш, а аз да стоя със скръстени ръце и да те чакам. Не може да си толкова ревнив, че да ме е страх да бъда искрена с теб.“

Джени се огледа. Мисълта й продължаваше трескаво да работи. Дали да си опакова багажа и да замине веднага за Ню Йорк? Но къде да отиде там? При кого? С какви средства ще пътува?

Уплаши се да не се разболее.

„Скоро всичко ще мине“ — самоуспокояваше се тя, изкачвайки се нагоре по стълбите. В банята се отри с мокра кърпа и изми лицето си. Погледна се в огледалото — оттам я гледаше болен човек.

— Мамо, мамо — викаха след нея момичетата. Следваха я по петите.

Тя се наведе, прегърна ги и силно ги притисна до себе си.

— Мамо, ще ме удушиш — проплака Тина.

— Извини ме, детето ми. — Топлите телца сякаш възвърнаха силите й. — Вие двете имате прекрасна майка — каза тя.

Времето следобед течеше бавно. За да го запълни, тя седна на спинета и започна да им показва нотите. Откакто свали тежките завеси, от прозореца се виждаше залезът на слънцето. Облаците бяха издухани от вятъра, небето бе бледомораво и оранжево, златисто и розово.

Джени остави децата да удрят по клавишите и излезе на верандата. Без да обръща внимание на студа, тя се наслаждаваше на залеза. Върна се в стаята едва когато всичко се сля в сиво, едва когато се стопи и последната светлинка и всичко потъна в мрак. Нещо се движеше в гората. Тя се загледа. Мярна й се сянка близо до дъба, където Ардън обичала да се катери. Под дървото имаше голяма цистерна с вода.

— Кой е там? — извика силно Джени.

От сянката на дъба с разперени ръце се появи Ерих и се втурна към нея.

 

— Скъпа, та аз само се пошегувах. Как можеш да си помислиш, че е било нещо друго, а не шега от моя страна?! — Той дръпна от ръцете й смачканата бележка. — Нека я хвърлим. Ето — всичко свърши.

Объркана, Джени не можеше да откъсне очи от Ерих. По лицето му нямаше и следа от безпокойство — смееше се, клатейки глава.

— Защо вземаш всичко присърце, Джени? — попита той през смях. — Мислех, че ще се поласкаеш от ревността ми.

— Ерих!

Той сключи ръце около кръста й и потърка буза в лицето й.

— Виж колко добре ти е сега.

И нито дума за това, че цяла седмица не са се виждали. Шега ли беше бележката му?

— Обичам те, Джени — шепнеше Ерих и я целуваше по бузите.

Отначало Джени се държеше студено — заклела се бе да изтръгне всичко, свързано с отсъствието му, с ревността му, с писмата й. Но веднага почувства, че й бе липсвал. Сега, когато отново се върна, цялата къща се развесели. Децата чуха гласа му и дотичаха да го посрещнат с радостни възгласи и разперени ръце.

— Татенцето, татенцето! — крещяха те.

Той ги прегърна.

— Ах, как хубаво свирите на пианото! Скоро ще трябва да ви наема учител. Искате ли?

Джени си мислеше колко прав е бил Марк. Тя трябваше да прояви търпение към Ерих. Усмивка разведри лицето й, когато зърна неговата глава над детските коси.

Вечерта бе истински празник за семейството. Ерих донесе бутилка шабли от лавицата с вината.

— Все по-тежко става да се работи в хижата — започна разговора Ерих. — А като си представя каква вечеря ме чака при вас… Никак не е приятно да си далеч от семейството си.

— И от дома си — добави Джени. Помисли си, че тъкмо сега е моментът да му подскаже за промените, които бе направила в стаите. — Не забелязваш ли, че съм разместила мебелите?

— Толкова бавно реагирам — изрече той спокойно. — Нека си помисля малко.

Всичко мина далеч по-леко, отколкото тя очакваше. Стана от стола, отиде до него и обви шията му с ръце.

— Ужасно се страхувах, че ще се разстроиш.

Ерих я погали по косите. Както винаги, близостта му я развълнува.

Бет беше станала от масата, но изведнъж се върна тичешком.

— Мамо, повече ли обичаш татенцето от предишния татко? „Божичко, как й хрумна това точно сега?“ — отчаяно се запита Джени.

— Обичах първия ви баща заради вас двете. А защо ти е да го знаеш? — попита я Джени и тутакси се обърна към Ерих: — Не са споменавали името на Кевин от седмици.

Бет посочи с пръст Ерих.

— Защото татенцето ме попита дали го обичам повече от първия ни баща.

— Ерих, на твое място не бих обсъждала такива неща с децата.

— Права си — разкая се Ерих. — Исках само да разбера дали Кевин е започнал да избледнява в паметта им. А в твоята памет, скъпа? — попита той, обгръщайки тялото й с ръка.

 

Къпането на децата й отне време. Доставяше й удоволствие да наблюдава играта им във водата. Избърса ги с дебела хавлиена кърпа, внимателно подсуши къдриците им. Усети, че ръцете й треперят, докато закопчаваше пижамите им. „Толкова съм се изнервила, че всяка дума на Ерих тълкувам обратно. Проклет да е Кевин!“

Тя чу молитвата, която Тина и Бет шептяха преди сън: „Бог да благослови мама и татенцето.“ Сепна се и ги погледна. Прехапа устни. Ерих е виновен за това. Тя няма да забрани на децата си да се молят за Кевин. И все пак…

— По-добре казвайте „Бог да благослови всеки“ — посъветва ги тя.

— И Огненото момиче, и Мишлето, и Звънчето, и Джо — заизрежда Бет.

— И Ранди — напомни й Тина. — Може ли и ние да си имаме кученце?

Джени ги сложи в леглата, осъзнавайки, че с всяка изминала вечер все по-неохотно слиза отново долу. Когато оставаше сама, къщата й се струваше огромна и твърде тиха. Тишината се нарушаваше само от свистенето на вятъра, който духаше откъм гората.

А сега Ерих е отново при нея и тя не знае какво да очаква. Ще остане ли у дома, или ще тръгне хижата?

Когато се върна при него, той вече беше направил кафето.

— Толкова ли бяха мръсни децата, та се забави при тях, скъпа?

Джени се канеше да попита за ключовете на колата, но не успя. Той взе подноса със сервиза за кафето и предложи да отидат в гостната, заедно да огледат промените, които бе извършила в негово отсъствие.

Вървейки след него, тя си мислеше колко е красив съпругът й, колко надарен е. За зло или за добро, спомни си думите на Фран: „Той е твърде съвършен.“

В гостната Джени му обясни кое къде е преместила, за да изпъкнат красивите предмети.

— Къде занесе всичко?

— Пердетата са на тавана, а дребните предмети в кухненския шкаф.

— Не ти ли се струва, че масичката с рамката стоеше по-добре под „Спомен за Каролайн“?

— Може би.

Тя все още не беше сигурна в неговата реакция. Стараеше се въпреки възбудата си да запълни мълчанието помежду им с разговор.

— А не мислиш ли, че като стане по-светло, ще виждаме по-добре малчугана — онова дете, което ти си бил навремето? В затъмнена стая лицето ти е сякаш засенчено.

— Въпрос на въображение — никога не съм искал да подчертавам лицето на детето. Уж си изкуствовед и би трябвало да имаш понятие от художествен прийом, Джени.

Погледна я и се засмя.

Шегуваше ли се? Всичко, което той казваше тази вечер, й се струваше съмнително. Посегна към чашата с кафето и ръката й се разтрепери, чашата се плъзна и кафето се разля по персийския килим.

— Джени, скъпа, защо си толкова нервна? — каза Ерих и сбръчка чело. Започна да изтрива със салфетка петното от килима.

— Не го трий — извика тя и изтича до кухнята да вземе бутилка газирана вода от хладилника.

Докато усърдно търкаше с гъба петното, си мислеше: „Добре че не сложих в кафето сметана.“

Ерих не каза нито дума повече. „Дано не се разстрои като от онова петно на тапета в кухнята.“ Содата свърши добра работа.

— Май че изтрих всичко — рече Джени и бавно се вдигна от килима. — Съжалявам, скъпи.

— Миличка, не се тревожи. Кажи ми, моля те, защо все пак си разтревожена? Ти си тревожна, Джени. Каква е причината? Най-много харесвах у тебе чувството ти за хумор. Толкова ли не разбираш, че се шегувам? Моля те, не губи най-ценното от себе си!

Знаеше, че той беше прав.

— Прощавай, Ерих — промълви тя съкрушено. В този миг реши, че ще му каже за срещата си с Кевин. Каквото и да й струва това…

— Причината е, че…

Телефонът иззвъня.

— Джени, вдигни слушалката.

— Не е за мен.

Телефонът упорито звънеше.

— Не бъди толкова сигурна. Клайд ми каза, че имало оплаквания. Някои не искали да правят съобщенията си по автомата, затова му казах да превключи тази вечер телефона тук.

С чувството, че е извършила фатална грешка, Джени се запъти към телефона. Предчувстваше, че се обажда Кевин.

— Джени, не мога да повярвам, че говоря с теб! Проклет да е този апарат! Как си? — звънтеше жизнерадостен гласът на Кевин.

— Добре съм, Кев — промълви тя, чувствайки върху себе си приковани очите на Ерих. Той се наведе над слушалката, за да чува добре разговора. — Какво искаш?

„Дали Кевин ще спомене за срещата ни? Защо не казах всичко на Ерих?“

— Искам да споделя нещо с теб — приет съм официално на работа в „Гътри Тиътър“, Джен.

— Радвам се — каза тя вяло. — Кевин, не желая да ми се обаждаш. Забранявам ти! Ерих е до мен и се чувства разстроен, когато ми се обаждаш.

— Джени, чуй ме добре — ще ти се обаждам, когато аз пожелая. Кажи му на твоя Крюгер, че може да скъса на парченца документа за осиновяването. Чрез съда ще го спра. Грижи се за децата, Джен, ще плащам издръжката им. И запомни едно: децата са Макпартланд и такива ще си останат. Откъде знаеш, че един ден няма да играем с Тина ролите на Тейтън и Райън О’Нийл? Та тя е истинска малка актриса. О, Джен, трябва да тичам. Викат ме. Ще ти се обадя отново! Доскоро!

Джени бавно върна слушалката на мястото й.

— Може ли да спре осиновяването? — попита тя Ерих.

— Може да се опита, но няма да успее — твърдо изрече Ерих. Очите му бяха леденостудени.

— Тейтън и Райън О’Нийл! Боже мой! — отчаяно прошепна Джени. — Бих му се възхищавала, ако знаех, че наистина иска децата си. Но сега…

— Джени, казах ти, че грешиш, като го допускаш до себе си — обади се Ерих. — Ако преди две години го беше осъдила за издръжката, сега щеше да си спестиш тревогите.

Както винаги, и сега Ерих имаше право. Джени почувства, че краката й се подкосяват.

— Отивам да си легна. Тук ли ще останеш тази вечер, Ерих?

— Не зная.

— Разбирам.

Беше изкачила няколко стъпала, когато Ерих я настигна.

— Джени.

— Какво има? — обърна се тя.

От очите му струеше топлина. Лицето му беше загрижено.

— Зная, че Макпартланд те безпокои не по твоя вина. Не трябваше да те тревожа и аз.

— Ти ме разстройваш още повече.

— Джени, всичко ще се оправи, и то само след няколко дни. Сега се чувствам много по-добре. Постарай се да ме разбереш. Държах се така, защото, преди да умре, мама ми обеща, че винаги ще присъства на моя рожден ден. Може би това ме кара в тези дни да бъда толкова потиснат. Не мога да преживея загубата й. Разбери ме, Джени! Опитай се да ми прощаваш, когато те наранявам. Не го правя нарочно. Обичам те, мила.

И двамата се хвърлиха в прегръдките си.

— Ерих, моля те, нека тази година да бъде последната, в която се чувстваш така. Двадесет и пет години са минали. Двадесет и пет години! Сега Каролайн щеше да бъде на петдесет и седем. А ти все още я виждаш като млада. Нека вървим в крак с времето. За наше добро е. Заведи ме в твоята хижа. Купи ми малка кола, за да мога да ходя на пазар, до някоя галерия или на кино с децата, докато ти рисуваш.

— Искаш го, за да се срещаш с Кевин, нали?

— Боже мой, Ерих! — дръпна се от него Джени. — Най-добре е да си легнем. Лошо ми е.

Той не я последва. Тя отиде при момичетата, наведе се и ги целуна по челцата. Тина се размърда.

Щом влезе в спалнята, лъхна я тежката миризма на бор. Сега като че ли тя бе по-тежка от всякога. Дали защото й беше зле? Очите й се спряха на кристалната купа. Утре ще я премести оттук. „О, Ерих! Защо не останеш тази вечер при мен? Престани да ме измъчваш.“ Ами ако Кевин започне да я тормози с телефонните си обаждания? Ако пожелае да я посети? Или ако спре осиновяването? За Ерих това ще бъде непоносимо. Ще развали и брака им.

Тя се мушна в леглото и взе книгата в ръка. Не можеше да се съсредоточи в текста. Очите й натежаваха, а тялото я болеше на необичайни места. Джо я бе предупредил, че от ездата може да получи мускулна треска. Малко след като загаси лампата, тя дочу стъпки в хола. Дали са на Ерих? Повдигна се и се ослуша. Стъпките се отдалечиха нагоре към тавана. Какво ли прави там по това време? Скоро той се върна долу. Сякаш влачеше нещо тежко след себе си — чуваше се приглушен трясък след стъпките му. Какво ли бе намислил?

Канеше се да стане от леглото, когато се досети, че той размества мебелите. „Да, точно така е — помисли си тя. — Ерих е отишъл на тавана, за да свали пердетата. Размества мебелите и ги нарежда на старите им места.“

На сутринта Джени видя, че всичко е както преди, до последната вехтория. От цветята й нямаше и следа. По-късно тя ги намери зад обора в една кофа за боклук.