Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (15)

Глава 14

Призори Джени чу стъпките на Ерих до леглото си.

— В хижата ли отиваш? — сънено попита тя.

— Да, скъпа.

— Ще се върнеш ли за обяд? — По-късно, когато се разсъни, тя си спомни, че той й бе споменал за отиването си там.

— Не зная — отговори Ерих и побърза да затвори вратата след себе си.

Джени и момичетата излязоха на разходка, както обикновено след закуска. Кончетата бяха изместили пиленцата като атракция за Бет и Тина. Сега и двете момичета тичаха пред Джени.

— Внимавайте. Спрете. Барон може да не е затворен.

Джо беше в конюшнята.

— Добро утро, мисис Крюгер — поздрави я той и на лицето му грейна усмивка. Къдравата му руса коса се подаваше наполовина от кепето. — Здравейте, момичета.

Животните бяха образец на красота и чистота — с блестящите си охранени тела и грижливо разресани опашки.

— Само вас чакат. Донесохте ли им бучки захар?

Джо държеше момичетата, докато те хранеха кончетата.

— Искате ли да седнете за няколко минути върху тях?

— Джо, моля те, недей — възпря го Джени. — Мистър Крюгер се сърди, че им позволяваш това.

— Искам да седна върху гърба на Звънчето — проплака Тина.

— Татенцето би ни позволил — увери я Бет. — Мамо, ти си подла.

— Бет!

— Подла си, мамо — повтори Тина и устните й затрепериха.

— Не плачи, Тина — успокояваше я Бет. Погледна към Джени и добави: — Моля те, моля те, мамо!

Джо втренчено я гледаше.

— Ами… добре — каза Джени и изведнъж си спомни лицето на Ерих, когато й бе казал за Джо: „Позволява си твърде много.“ Не, тя няма да допусне Ерих да я обвини в своеволие. — Утре — нека поговоря първо с него. А сега да идем при пиленцата.

— Искам да яздя моето пони! — разплака се Тина и малката й ръка шляпна Джени по крака. — Ти си лоша майка!

Джени приклекна и плесна Тина.

— А ти си нахално дете.

Тина изтича навън, плачейки. Бет веднага я последва.

Джени забърза към момичетата. Те се държаха за ръце. Когато ги настигна, дочу думите на Бет: „Не се сърди, Тина, ще се оплачем на татенцето от мама.“

Джо беше на нейна страна.

— Мисис Крюгер…

— Да, Джо — обърна се тя към него, опитвайки се скрие сълзите си. Знаеше си, че Ерих ще разреши на момичетата да яздят, поискат ли това от него.

— Мисис Крюгер, хрумна ми нещо. У дома имаме едно кученце. На половин миля е оттук по пътя. Може би момичетата ще се развеселят, като видят Ранди. И ще забравят за понитата.

— Джо, какво по-хубаво от това! — възкликна тя и побърза да настигне малките.

Когато се изравни с тях, спря пред Тина.

— Съжалявам, детето ми, на мен също ми се иска да пояздя Огнено момиче, както на теб — твоето конче. Само че трябва да почакаме татето. Джо предлага да ни заведе при своето кученце. Тръгваме ли?

Докато вървяха, Джо им показваше първите предвестници на пролетта.

— Снегът вече се топи. След седмици земята ще се разкаля. Тревичката ще се покаже. А баща ви иска да огради мястото, където ще се учите на езда.

Посрещна ги майката на Джо. Баща му беше починал преди пет години. Тя беше едра жена, минала петдесетте, с усет за практичното. Отвътре къщата не беше уютна. По стените висяха множество семейни снимки.

— Приятно ми е да ви видя, мисис Крюгер. Джо непрекъснато ми говори за вас. Сега разбирам, че е бил прав — красива сте. Колко приличате на Каролайн! Казвам се Мод Икърс. Наричайте ме просто Мод.

— Къде е кученцето, Джо? — обади се нетърпеливо Тина.

— Не знаем. Държахме го вързано в двора, но то избягало. Опитваше се да върви след Джо из имението, но на мистър Крюгер не му се понрави това.

— Не обвинявам мистър Крюгер — побърза да каже Джо. — Той имаше кучка от чиста раса и не искаше Трапи да се приближава до нея. Но един ден Трапи, както си вървеше след мен, връхлетя на Джуна… и мистър Крюгер се вбеси.

— Къде е сега Джуна? — полюбопитства Джени.

— Мистър Крюгер се отърва от нея. Каза, че няма никаква полза от кучката, щом роди от мъник като Трапи.

— С Трапи какво стана?

— Не знаем — обади се Мод. — Един ден излезе и не се върна повече. Имам си моите подозрения — намекна накрая тя.

— Мамо! — прекъсна я Джо.

— Ерих Крюгер ни заплаши, че ще го убие — продължи спокойно Мод. — Щом Трапи навреди на кучката му… Поне да ни беше казал. Джо душа даваше за Трапи. Мислех, че ще се разболее.

Тина и Бет обикаляха около Ранди. Лицата им сияеха.

— Мамо, нека и ние да си имаме куче — може ли?

— Ще попитам татенцето.

Докато тя пиеше кафе с мисис Мод, момичетата играеха с кученцето. Мод веднага я заразпитва харесва ли й къщата, направо от Ню Йорк ли е дошла тук. Джени й отговори, че в имението на Крюгерови се чувства като у дома си. И че е била сигурна в щастието си.

— И Каролайн казваше така — подхвърли Мод. — Но мъжете от рода Крюгер не са лесни по характер. Не са ласкави към жените си. Тук всеки се тревожеше за съдбата на Каролайн. Уважаваха и Джон Крюгер, както сега и Ерих. Но у Крюгерови липсва човешката топлота. Те не прощават, когато се разгневят, трудно им минава.

Джени се досещаше какво й намеква Мод — спомни си за ролята на нейния брат в злополуката с Каролайн. Тя побърза да изпие кафето.

— Време е да се връщаме.

В този миг вратата на кухнята се отвори.

— Кой е дошъл тук? — обади се дрезгав мъжки глас. Мъжът изглеждаше около петдесет и пет годишен. Очите му бяха кървавочервени и издаваха, че е алкохолик. Беше толкова слаб, че панталоните му бяха паднали до хълбоците. Погледът му се впери в Джени.

— Май вие сте мисис Крюгер, а? Чух за вас.

— Да, аз съм.

— Мен ме наричат Джошуа Брадърс — чичото на Джо съм.

„Електричарят, които закачил жицата на лампата небрежно и станал причина за злополуката с Каролайн“ — припомни си Джени. Тя веднага предугади гнева на Ерих, щом научи за тази среща.

— Сега разбирам защо тъкмо вас е избрал Ерих. — После се обърна към сестра си и продължи: — Закълни се, че това не е Каролайн, Мод. — И без да дочака отговор, попита Джени: — Навярно сте чули вече за злополуката?

— Да.

— Това е версията на Крюгер. Не и моята.

Очевидно той се канеше да разкаже историята на злополуката. От него лъхаше на алкохол.

— Въпреки че бяха разведени, Джон беше луд по Каролайн…

— Разведени ли?! — прекъсна го Джени. — Майката на Ерих и баща му са били разведени?!

Кървавочервените очи на мъжа потъмняха.

— Нима Ерих не ви е казал?! Той иска да ни убеди, че това не е вярно. Но хората тук говорят… Ако знаете колко клюки се носеха тук, когато Каролайн дори не се опита да попечителства над детето си! Както и да е. В деня на злополуката работех в краварника и Каролайн дойде с Ерих. Излязла бе за добро онзи следобед — синът й имаше рожден ден. Видях, че плачеше. Тя ми махна с ръка да ги оставя. Затова побързах да закача лампата на пирона. Чух Каролайн да казва: „Също като това теленце, което трябва да отбият от майка му…“ Тогава затворих вратата след себе си, за да се сбогуват насаме. Не беше изминала и минута, когато Ерих започна да пищи. Люк Гарет се опита да я спаси, прави й дори изкуствено дишане уста в уста, но беше вече късно. Тя се подхлъзнала и паднала в цистерната, държейки се за жицата на лампата, която повлякла със себе си. Токът я ударил. Спасение за нея нямаше.

— Джош, моля те… замълчи! — извика Мод.

Джени го гледаше втренчено. Защо Ерих е скрил от нея, че родителите му са били разведени? Че Каролайн е напуснала него, както и баща му? Какво ли е преживял той като свидетел на злополуката? „Ето защо Ерих е толкова несигурен и така се страхува да не ме загуби.“

Потънала в мислите си, Джени тръгна с момичетата, измърморвайки няколко думи за довиждане.

По пътя Джо я заговори боязливо.

— Мистър Крюгер ще се разстрои, ако му споменете, че сте се срещали с чичо ми. А и че мама е разговаряла с вас…

— Обещавам ти, няма да спомена нищо пред него, Джо. Селският път, който водеше до къщата на Крюгер, тази сутрин бе безлюден. Тина и Бет тичаха напред, загребвайки с шепи мокрия сняг. Джени се чувстваше потисната и изплашена. Мислеше си колко често й бе говорил Ерих за Каролайн, без да спомене, че тя се е канела да го напусне.

„Ако имах поне един приятел тук! Някой, с когото да си договоря“ — трескаво мислеше Джени. Спомни си, че с Нана разговаряха с часове, обсъждаха всеки възникнал проблем, с Фран си споделяха тайни на чаша кафе, след като децата заспиваха.

— Мисис Крюгер — каза нежно Джо, — изглеждате много разстроена. Не приемайте приказките на чичо толкова присърце.

— Добре, обещавам ти. Но искам да те помоля за нещо.

— Готов съм на всичко.

— Наричай ме Джени, когато мистър Крюгер не е наблизо. Започнах да забравям името си тук.

— Винаги, когато си мисля за вас, ще ви наричам Джени.

— Ужасно! — засмя се тя и погледна към Джо. По лицето му бе изписано, че той я боготвореше.

„Боже мой, ако ме гледа така и пред Ерих, тежко ми!“