Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Cry in the Night, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веска Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта
ИК „Бард“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Ина)
Глава 13
След първата вечер Ерих повече не й се обади. Джени се мъчеше да разсъждава разумно, да заглуши безпокойството си. Той имаше едно наум за телефоните, но беше казал, че ще й се обажда всяка вечер. Дали би могла тя да му позвъни в хотела? Шест пъти посегна към слушалката и все се отказваше от намерението си.
Дали Кевин е започнал работа в „Гътри Тиътър“? Ако е успял, ще я изнудва, както правеше в апартамента им — ще я безпокои у дома й. Ерих няма да издържи и от всичко това ще пострадат децата.
Защо Ерих не й се обажда?
Той си пристигна вкъщи навреме — на двадесет и осми.
Джо го посрещна на летището. Джени се поколеба дали да тръгне с Джо, но предпочете да остане и да приготви богата вечеря. Ерих й липсваше. Не можеше да осъзнае колко бяха свикнали — тя и момичетата, с новия си дом през тези няколко седмици.
Ако нямаше чувство за вина от срещата си с Кевин, Джени не би се тревожила, че Ерих не се обади повече. Кевин е виновникът. Ами ако се появи отново, след като изхарчи тези триста долара? А ако сега, след като не бе казала на Ерих, той научи, че са се срещнали?
Тя се хвърли в обятията на съпруга си, когато го видя застанал на вратата. Той я прегърна и я притисна до себе си. Устните му бяха леденостудени. Бързо се стоплиха, щом тя го целуна. „Всичко ще се оправи“ — помисли си Джени с въздишка.
— Липсваше ми — изрекоха и двамата едновременно.
Ерих прегърна и момичетата, попита ги дали са се чувствали добре и след възторжения им отговор им поднесе пакети с подаръци. Усмивката на лицето му бе отговор на тяхната радост от новите кукли.
— Благодаря много — каза важно Бет.
— Благодаря ти, татенце — поправи я Тина.
— Нали това исках да кажа — отвърна объркано Бет.
— Донесе ли нещо за мама? — попита Тина. Той усмихнато погледна Джени.
— Послушна ли беше мама?
Момичетата кимнаха с глава.
— А какво ще каже мама?
Всяка негова шега се забиваше като нож в сърцето й. Дали винаги е така, когато криеш нещо? Джени си спомни думите на Нана по адрес на нейна позната: „Ще лъже дори ако истината е в нейна полза“. „Всъщност какво лошо съм сторила?“ помисли си.
— Послушно момиче бях — отсече Джени, стараейки се да прозвучи шеговито.
— Джени, ти май се изчерви — поклати глава Ерих. Тя осъзнаваше, че насила се усмихва, но го попита:
— Къде е моят подарък?
Той посегна към куфарчето си.
— Понеже харесваш статуетките на Дълтън, намерих в Атланта още една. Казва се „Чаша чай“.
Джени отвори кутията. Статуетката представляваше една старица, седнала в люлеещ се стол с чаша чай в ръка, с поглед, който изразяваше задоволство.
Очите на Джени се напълниха със сълзи, докато гледаше жената. Погледна и Ерих и му се усмихна. „Кевин ще развали всичко това“ — мислеше си тя в същото време.
Беше запалила печката, на масата ги очакваше бутилка вино и чиния със сирене. С вплетени пръсти в неговите тя го поведе към кушетката. Наля от виното в чашите и с усмивка му поднесе неговата. „Добре дошъл у дома.“ Приседна така, че коляното й докосваше неговото. Беше облечена със зелена копринена блуза, модел на Ив Сен Лоран, падаща свободно на меки гънки върху панталон от туид, в който бяха вплетени кафяви и зелени нишки. Косата й беше пораснала и леко докосваше раменете й — Джени не носеше шапка, освен в най-студените дни, и зимното слънце бе оставило златисти отблясъци в тъмната й коса.
Ерих нескрито я наблюдаваше.
— Красива си, Джени. Не си ли облечена прекалено официално?
— Не всяка вечер съпругът ми се връща у дома след четиридневно отсъствие.
— Ако не бях се завърнал точно тази вечер, усилията ти щяха да са напразни.
— Ако не беше се завърнал тази вечер, щях да се облека за теб утре вечер.
Джени реши да смени темата на разговора.
— А сега ми кажи как прекара в Атланта.
— Имах неприятности. Хората от галерията през цялото време ме увещаваха да им продам „Спомен за Каролайн“. Те явно бяха получили две изгодни оферти и вече предугаждаха добрата комисиона.
— В Ню Йорк имаше същите проблеми с тази картина. Не е ли по-добре да не я показваш на изложби?
— Тя е най-доброто, което съм нарисувал — тихо изрече Ерих.
— Имаш ли нещо против да се заема с вечерята, а? — попита Джени. Стана от кушетката, надвеси се над него и го целуна. — Обичам те — промълви тя.
Докато тя разбъркваше салатата с майонеза, Ерих извика Бет и Тина при себе си. Минути по-късно той разказваше увлекателно за хотел „Пийчтри“ в Атланта, където асансьорът бил стъклен и се движел извън сградата. Приличал на вълшебно килимче. Обеща да ги заведе някой ден.
— А мама ще дойде ли? — попита Тина.
Джени се обърна към тримата и се засмя, но усмивката й се стопи, щом чу Ерих да казва: „Ако иска да дойде с нас…“
Беше сготвила ребра — любимото ястие на Ерих. Той ядеше с апетит, но пръстите му неспокойно барабаняха по масата и каквото и да кажеше тя, той й отговаряше едносрично. Накрая Джени започна да говори само с децата.
— Казахте ли на татенцето, че вече сте седели на гърба на понитата си?
Бет остави настрани вилицата и впери поглед в Ерих.
— Толкова хубаво беше. Аз казах „дий“ и кончето не тръгна.
— И аз така казах — похвали се Тина.
— Къде бяха понитата? — попита Ерих.
— В конюшнята — обади се Джени припряно. — Джо ги качи само за минута върху понитата.
— Джо си позволява твърде много — прекъсна я Ерих. — Аз държа да присъствам, когато момичетата ще яздят за първи път. Искам да съм сигурен, че той ще бъде внимателен с децата ми. Откъде да знам, че не е лекомислен като чичо си?
— Ерих, това е било отдавна.
— Никак не беше отдавна, когато се сблъсках с този пияница. Джо ме убеждаваше, че ще се върне отново в града.
„Това ли е била причината да се чувства толкова разстроен?“ — питаше се Джени.
— Бет, Тина, ако сте свършили с вечерята, извинете се и поиграйте с новите си кукли — подкани тя момичетата.
Когато те се заиграха, тя се осмели да попита Ерих:
— Чичото на Джо ли е онова, което толкова те безпокои? Или нещо друго?
Той протегна ръка през масата и вплете пръсти в нейните, както друг път.
— Това е. Все ми се струва, че Джо се шляе с колата. Видях, че е навъртял 40 километра. Той естествено отрече да е карал без мое разрешение, но и друг път си го е позволявал. Не те е карал никъде, нали?
Тя стисна ръката си в юмрук.
— Не.
Трябваше да му каже за Кевин. Не искаше да си мисли, че Джо го е измамил.
— Ерих, аз…
— На всичкото отгоре и тези проклети галерии — прекъсна я той. — Четири дни убеждавах онзи глупак от Атланта, че „Спомен за Каролайн“ не се продава. Тази картина е най-добрата ми творба. Искам и в бъдеще да я излагам, но…
Изведнъж той замлъкна. Когато отново заговори, гласът му беше по-спокоен:
— Джени, ще продължавам да рисувам картини. Нали нямаш нищо против? Това ще значи, че четири дни ще се задържам в хижата, за да скицирам. Налага се.
Объркана, Джени смотолеви:
— Щом е необходимо.
Когато се върна в библиотеката, след като сложи децата да спят, Джени забеляза, че очите на Ерих са пълни със сълзи.
— Какво ти е?
Той набързо избърса сълзите с опакото на ръката си.
— Джени, прости ми. Толкова съм потиснат. Липсваше ми много. Другата седмица е годишнината от смъртта на майка ми. Ти не можеш да си представиш какво съм преживял през всичките тези години. Сякаш всичко ми е пред очите. Сякаш всичко е станало вчера. Когато Джо ми каза, че чичо му е тук, нещо ме удари в стомаха. Призля ми. Отпуснах се едва когато колата зави по пътя и видях, че прозорците тук светят. Страхувах се ужасно, че къщата ще е затворена и празна. Отворих вратата и видях теб, моя красавице. Разбрах, че и на теб ти е приятно да ме видиш. Страхувах се, че докато съм далеч, ти ще изчезнеш. Ще изчезнеш завинаги от живота ми.
Джени приседна до него. Повдигна косата от челото му.
— Не можеш дори да си представиш колко много се зарадвах, щом те видях.
Устните му заглушиха думите й.
В леглото Джени посегна да вземе една от новите си нощници, но нещо изведнъж я спря. Неволно тя отвори нощното шкафче, където беше зеленикавосинята нощница на Каролайн. Усети, че в бюста й беше станала тясна. „Ето разрешението на проблема — мина й през ума. — Ще изляза от размерите на тази проклета дреха!“
По-късно, малко преди да се унесе в сън, тя разбра какво бе тормозило подсъзнанието й. Ерих я беше любил само когато бе облечена в нощницата на майка му.