Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (8)

Глава 7

— Не съм спал тук, откакто почина майка ми — заобяснява Ерих. — Като малък обичах да лежа в леглото, заслушан в стъпките й от съседната стая. Вечерта след злополуката, за да ме успокои, татко предложи да легнем в други две спални. Повече не се върнах тук.

— Да не искаш да кажеш, че в твоята стая и в спалнята никой не е спал близо двадесет и пет години?

— Да. Не сме ги ползвали от дълго време. Моята стая ще бъде някога на сина ни, скъпа.

Джени изпита облекчение, когато се върнаха във фоайето. Въпреки пъстрата кувертюра и топлината от кленовите мебели, в стаята на Ерих имаше нещо обезпокояващо.

Бет непрекъснато я дърпаше.

— Мамооо, гладни сме.

— Извинявай, Мишле. Хайде да идем в кухнята.

Бет затича през дългия хол. Стъпките й, въпреки малките крачета, вдигнаха силен шум. Тина я последва, провиквайки се след нея: „Чакай ме, Бет!“

— Не тичай — извика Ерих.

— Да не счупите нещо — предупреди ги Джени, спомняйки си за скъпия порцелан във всекидневната.

Ерих свали от раменете на Джени палтото от норки, преметна го през ръка и я попита:

— За какво мислиш сега, скъпа?

Безпокоеше я начинът, по който той й задаваше въпросите си. Сякаш изгаряше от нетърпение да чуе нейното одобрение. И тя започна да му отговаря, както отговаряше на Бет: „Чудесно! Харесва ми!“.

Хладилникът беше претъпкан с храна. Джени затопли мляко за какаото и направи сандвичи с шунка.

— За нас имам шампанско — каза Ерих и протегна ръка зад гърба й върху облегалката на стола.

— След малко ще бъда готова за шампанското — усмихна се тя и кимна към момичетата. — Нека се оправя с тях.

Тъкмо се канеха да стават от масата, и някой позвъни на вратата. Лицето на Ерих засия от удоволствие:

— Марк, човече! Влизай!

Гостът изпълни антрето. Разрешените му от вятъра светли коси почти стигаха до рамката на вратата. Тежката ескимоска дреха не можеше да скрие силните рамене на атлет. Пронизващите сини очи доминираха над изразителните черти на лицето му.

— Джени, това е Марк Гарет. Говорил съм ти вече за него.

Марк Гарет. Доктор Гарет, ветеринарят, който Ерих имаше за брат още от детството си. „Марки ми е като брат — беше й казал веднъж Ерих. — Ако се беше случило нещо с мен, преди да се оженя, той щеше да наследи имението ми.“

Джени протегна ръка към Марк и почувства неговата — студена и силна.

— Ерих, винаги съм ти казвал, че имаш добър вкус. Джени, добре дошли в Минесота.

Тя го хареса от пръв поглед. „Прекрасно е, че сме тук“ — беше отговорът й. Представи му и момичетата. За нейна изненада те го гледаха със страхопочитание. След малко Бет каза:

— Много, ама много си голям.

Марк отказа да пие кафе.

— Неудобно ми е да се натрапвам — обърна се той към Ерих, — но исках да го чуеш от мен. Днес следобед Барон си разтегна сухожилието.

Барон беше конят на Ерих. Описали го бе като чистокръвен, расов, с безупречно потекло, буен. „Забележително животно. Можех да го дам за разплод, но реших да го задържа за себе си.“

— Има ли счупени ребра?

— Слава богу, не.

— Какво е станало?

Марк се поколеба, преди да му отговори.

— Очевидно някои е оставил открехната вратата на конюшнята и конят е излязъл. Препънал се е при опит да прескочи бодливата ограда на пасището.

— Вратата на конюшнята е била отворена? — изговаряше всяка дума отчетливо Ерих. — Кой я е оставил отворена?

— Излиза, че никой. Джо дори се закле, че я е затворил, след като е бил там сутринта да нахрани Барон.

„Джо. Ето защо изглеждаше изплашен“ — помисли си Джени. Погледай привлякоха момичетата, които смълчани седяха на масата. Само минути преди това бяха готови да щуреят. Очевидно и те долавяха безпокойството, което настъпи. Ерих дори не се опитваше да скрие гнева си.

— Предупредих Джо да не говори с теб, докато аз не те видя. Барон ще оздравее след седмица-две. Допускам, че Джо не е дръпнал достатъчно силно вратата! Не допускам обаче, че го е направил нарочно. Знаеш колко обича животните.

— В неговото семейство никой нищо не прави нарочно — подхвърли саркастично Ерих. — Но успяват да те наранят. Ако Барон остане куц…

— Няма да окуцее. Направих му вече превръзка. Защо не дойдеш с мен да го видим заедно? Тъкмо ще се успокоиш.

— Най-добре ще е — отсече Ерих и посегна към палтото на закачалката срещу кухнята.

Марк го последва. На излизане той се обърна към Джени с думите:

— Още веднъж добре дошли и приемете моите извинения за лошите новини, които донесох.

А когато вратата хлопна след тях, тя чу спокойния му дълбок глас да увещава Ерих: „Не се разстройвай.“

Джени изкъпа децата, прочете им приказка, както правеше обикновено, и щом усети, че заспаха, тихо, на пръсти излезе от стаята. Беше изтощена до крайност. Опита се да събере едно до друго леглата на децата. Стаята — само преди час олицетворение на ред — сега изглеждаше в пълен безпорядък. Куфарите на пода бяха разтворени. Тя дълго тършува в тях, докато намери дрешките на децата. Реши, че сега не е време за подреждане. Всичко можеше да почака до утре. В този миг пред нея се изправи Ерих. Тя долови промяната в израза на лицето му, докато той наблюдаваше стаята.

— Скъпи, нека оставим всичко — въздъхна тя дълбоко. — Зная на кое къде му е мястото, но с това ще се справя утре.

Той се опитваше да преодолее нещо у себе си.

— Не бих могъл да си легна и да оставя всичко тук така.

Минути му бяха достатъчни, за да сложи всичко отново в ред. Тя беше твърде уморена, за да протестира. Той не отмина дори детските легла. Обърна ги, както бяха. Едва когато постави и обувките на малките пред леглата им, а куфарите вдигна над гардероба, Ерих затвори вратата на стаята — Джени я бе оставила открехната. Стаята бе отново в предишния си вид. Ерих бе свършил всичко толкова безшумно, че момичетата не се събудиха. Джени повдигна рамене. Трябваше да му бъде благодарна. Знаеше това. Но не можеше да си позволи риска да събуди децата тъкмо в първата си брачна нощ. В хола Ерих я прегърна.

— Скъпа, зная колко труден и дълъг бе за теб денят. Очаква те гореща вана. Докато се изкъпеш, ще приготвя вечеря за двама ни. Шампанското вече е изстудено. Ще ти поднеса хайвер, купен от „Блумингдейл“. Как ти звучи това, а?

Той успя да помете яда, който напираше в нея.

— Твърде добър си, за да си истински — усмихна се Джени.

Банята й помогна. Тя се потопи в горещата вода и започна да се наслаждава на необичайно дълбоката вана, която все още беше с оригиналните си месингови крака. Мускулите на тялото й се отпуснаха. Отпусна се и тя. Едва сега осъзна защо Ерих избягваше да описва къщата. Какво всъщност й бе казал той? О, да. Неща от рода на „Нищо не се е променило, откакто Каролайн почина“ и „Може да сменим само някои от завесите, не е необходимо да правим ремонт“.

Нищо ли не беше се износило през всичките тези години? Или Ерих искаше по някакъв начин да запази присъствието на майка си тук? Любимата й борова миризма още се носеше из стаята. На масичката стояха недокоснати нейните тоалетни принадлежности. Интересно, дали ще намери по четките и гребена коси от Каролайн?

Голяма грешка бе допуснал бащата, като не бе върнал Ерих в стаята му. След смъртта на майката всичко в къщата бе останало вкаменено. Времето тук бе спряло. Тази мисъл я накара да потрепери, но тя побърза да я отпъди. „Мисли за себе си и Ерих — самоубеждаваше се Джени. — Забрави за миналото. Помни само, че вие двамата си принадлежите.“ Пулсът й заби учестено.

Изведнъж тя се сети за красивия пеньоар и нощницата в новия куфар. Купила ги бе от „Бергдоф Гудман“ с последния чек за разплащане със съкровеното желание да бъде тази вечер истинска младоженка.

Излезе от ваната като новородена и посегна за кърпата. Огледалото над умивалника беше цялото в пара. Изпита неудържимо желание да се огледа. Изсуши с кърпа стъклото и погледна в него. Вместо синьозелените си очи видя лицето на Ерих. Той бе влязъл толкова тихо, че Джени не бе доловила и най-малкия шум. Инстинктивно се загърна с пешкира.

— О, Ерих. Изплаши ме. Не чух кога си влязъл.

Очите му бяха приковани в нея.

— Помислих, че ще поискаш да облечеш нощницата си, скъпа. Ето ти я.

Подаде й сатенена нощница в зеленикавосин цвят и с дълбоко триъгълно деколте отпред и отзад.

— Ерих, аз си имам нощница. За мен ли си купил тази?

— Не. На Каролайн е.

Езикът му неспокойно се въртеше около устните. Усмихваше се странно. Очите му, все така приковани в лицето й, бяха влажни от любов. Тонът му — умоляващ.

— Джени, облечи я заради мен тази нощ.