Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (40)

Глава 39

Април бе необичайно щедър към природата на Минесота. Над дърветата се стелеше червеникава омара. Те се готвеха да покажат снежнобелите си цветчета. Сърничките притичваха из гората; селяни щъкаха по пътищата; добитъкът кротко пасеше в далечината; земята омекна, снегът се бе стопил в браздите, подхранвайки пролетниците, които вече се показваха на повърхността.

Бет и Тина отново яздеха понитата. До тях беше Джени с Огненото момиче. Тина бе готова всеки миг да пришпори животното. Джо не я изпускаше от очи. Джени не можеше да се нарадва на децата си. Притискаше ги до себе си, целуваше бузите им, държеше ръцете им, слушаше молитвите им, отговаряше на безбройните им въпроси търпеливо, изслушваше спотаените им страхове…

— Татето не е искал да те нарани. Просто не е могъл да се въздържи — опитваше се да ги успокои Джени.

Тя копнееше отново да се върне в Ню Йорк, да се махне от това проклето място. Доктор Филстром я възпря: „Кончетата сега са най-добрата терапия за децата.“

— И ден не мога да остана в тази къща.

Марк пак й се притече на помощ. Превърнал бе училищната сграда в западната част на имението си в собствено жилище. От години не бе го използвал. Сега им го предоставяше.

— Когато татко замина да живее във Флорида, дадох го под наем. От шест месеца е празно.

Беше прекрасна къща — с две спални, огромна, просторна кухня, всекидневна. Щом някое от децата проплачеше вечер, Джени веднага се притичваше на помощ. „Тук съм, Звънчето ми. Върни се в леглото да спиш.“

Тя сподели с Люк намерението си да подари имението на Крюгер на Историческото дружество.

— Джени, това имение струва цяло състояние. Бог ти е дал правото да го наследиш.

— Имам достатъчно. Никога няма да живея отново тук. — Затвори очи и в паметта й изплуваха плетената люлка, плъзгащата се междинна врата, статуетката на кукумявката, портретът на Каролайн.

Руни често я посещаваше. Беше горда с новата си кола. Клайд й я беше купил. Пред Джени стоеше една друга Руни — самоуверена, не очакваше повече Ардън да се върне вкъщи.

— Можеш всичко да приемеш, Джени, ако трябва. Най-страшна е неизвестността.

Хората от Гранайт Плейс й се обаждаха.

— Време е да ти кажем „Добре дошла“, Джени.

Мнозина добавяха: „Извинявай.“

Донесоха й разсад и семена за градината.

Пръстите на Джени потъваха в меката рохкава почва, докато ги засаждаше.

Откъм пътя долетя бръмченето на старата кола. Момичетата се втурнаха да посрещнат чичо Марк. Чувството, че и тя като земята беше готова за ново начало, я изпълваше с радост.