Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Cry in the Night, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веска Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта
ИК „Бард“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Ина)
Глава 3
Точно в осем сутринта телефонът иззвъня.
— Как спа, Джени?
— Много добре.
И така си беше. Тя потъна в дълбок сън, нещо като еуфорично очакване, че Ерих ще се върне, че отново ще го види. За първи път от смъртта на Нана не се събуди призори с чувството за остра болка в сърцето.
— Радвам се. И аз спах като теб. Дори сънувах много приятни сънища. Джени, бързам да ти съобщя, че в осем и петнадесет пред дома ти ще чака една лимузина. Най-напред ще откара децата до градината, после теб до галерията. А от работа ще те вземе в пет и десет.
— Ерих, това е невъзможно.
— Джени, моля те! За мен това е дреболия. Не искам да те мисля как ще се справиш с малките в такова време.
— Но, Ерих!
— Джени, закъснявам. Ще ти се обадя по-късно.
В детската градина мисис Къртис се разтопи от любезност.
— Толкова известен приятел имате, мисис Макпартланд. Обади ми се тази сутрин. Съобщи ми, че проблемът за транспорта на децата не съществува вече за вас. Струва ми се, че ние двете трябва по-отблизо да се опознаем. Едва тогава нещата ще потръгнат. Нали така, момичета?
Той й се обади в галерията.
— Току-що кацнах в Минеаполис. Беше ли колата пред вас?
— Ерих, истинска благодат! Да не тичаш с децата сутрин, е съвсем различно. Какво си казал на мисис Къртис? Тя беше самата любезност.
— На бас се хващам, че е било така. Джени, къде искаш да вечеряме в петък?
— Няма значение къде.
— Избери ресторанта, в който винаги си мечтала да влезеш… или местенце, където никога с никого не си била.
— Ерих, в Ню Йорк има хиляди ресторанти. Мечтала съм за тези, които са по Второ авеню и „Гринич Вилидж“.
— А била ли си в „Лютес“?
— Мили боже, не!
— Чудесно. Там ще вечеряме в петък.
През целия ден Джени беше като в унес. Мистър Хартли непрекъснато й намекваше колко влюбен в нея бил Ерих.
— Любов от пръв поглед, Джени. Хлътнал е с двата крака. Фран, съседката й от апартамент 4 Е, намина при нея вечерта. Веднага си предложи услугите да гледа децата. Изгаряше от любопитство.
— Миналата вечер видях този славен мъж във фоайето. Реших, че е бил тук. А ти вече имаш среща с него в петък! Чудо на чудесата! Много искам да го срещна. Я си представи, че има брат или братовчед? Може би приятел от колежа, а?
— Фран, зная какво ще ми отговори Ерих — „Забрави го!“
— Няма да ти отговори така. Имам предчувствие — тръсна глава Фран.
Седмицата се проточи: сряда, четвъртък. Най-сетне и чудотворният петък!
Ерих пристигна да я вземе в седем и половина. Тя се спря на роклята с дългите ръкави, която бе купила на разпродажбата. Златният медальон висеше на верижката и диамантът му грееше на фона на черната коприна. Беше сплела косата си с панделка — по френската мода.
— Джени, изглеждаш прекрасно.
Дрехите му бяха от скъпи по-скъпи: тъмносин костюм на фини райета, тъмносиньо кашмирено палто и бял копринен шал.
Тя позвъни на Фран да дойде. Веднага долови в очите й възхищение от Ерих.
Тина и Бет не можеха да се нарадват на куклите, които той им подари. Джени спря погледа си на красиво изписаните лица на куклите, на очите им с дълги мигли, които се отваряха и затваряха, на къдравите им коси и неволно ги сравни с неугледните коледни подаръци на Кевин.
Видя, че Ерих се намръщи, докато й държеше износеното палто, и съжали, че не се вслуша в думите на Фран да наеме по-хубаво палто. Но Нана винаги я съветваше да не взема нищо под наем.
За вечерта Ерих беше поръчал лимузината. Джени се облегна на меката седалка, а той посегна към ръката й.
— Джени, много ми липсваше. — Думите му прозвучаха искрено, но на нея й се щеше да не ги беше изрекъл толкова пламенно.
В ресторанта, докато вечеряха, с крайчеца на окото си Джени огледа известните личности, които седяха на околните маси.
— Защо се смееш, Джени? — попита я Ерих.
— Културен шок. С единия крак съм в този живот, с другия — в съвсем различен. Съзнаваш ли, че нито един от присъстващите няма и понятие за детската градина на мисис Къртис!
— И по-добре, че не са имали тази възможност! — възкликна той. От очите му струеше нежност. Келнерът наля шампанското. — Джени, забелязах, че и миналия път носеше същия медальон. Много е изискан. Кажи ми, Кевин ли ти го подари?
— Не. На Нана е.
Той се облегна върху масата. Тънките му изящни пръсти си играеха с нейните.
— Радвам се, че е така. Иначе нямаше да ми бъде приятно да го носиш.
Ерих поръча вечерята на перфектен френски език. Джени не се сдържа и го попита къде е научил френски толкова добре.
— В чужбина — отговори й той. — Много пътувах. Накрая осъзнах, че в имението се чувствам най-щастлив, най-малко самотен, когато рисувам. Но изминалите няколко дни бяха ужасни за мен.
— Защо?
— Тъгувах по теб.
В събота отидоха с децата до Зоологическата градина. Безкрайно търпелив, Ерих качваше ту Тина, ту Бет върху раменете си. За да им достави удоволствие, той се върна с тях три пъти при клетките на маймуните.
На обяд, докато Джени режеше месото в чинията на Тина, Ерих се грижеше за Бет. Накрая успя да убеди Тина да си изпие млякото, като й обеща той пък да изпие уискито в своята чаша. Не откъсваше погледа си от Джени, която нервно хапеше устни. Въпреки нейния протест той настоя момичетата да си изберат по едно животно с шоколадов пълнеж при Румпелмайер. Изчака спокойно Бет, която дълго се колеба, докато вземе решение.
— Сигурен ли си, че в твоето имение в Минесота нямаш шест деца? — попита го Джени, когато излязоха на улицата. — Не съм виждала някой да проявява толкова търпение с деца.
— Възпитаваше ме човек, който беше не по-малко търпелив. От него съм се научил.
— Бих желала да познавам майка ти.
— Аз пък — Нана.
— Мамо, защо лицето ти грее така? — попита я Бет.
В неделя Ерих пристигна с два чифта кънки за децата и ги заведе на пързалката при „Рокфелер център“.
Вечерта Ерих покани Джени на вечеря в „Парк Лейн“. Когато си поръчаха кафе, и двамата се смълчаха. Той пръв наруши тишината помежду им.
— Имахме щастливи дни, нали, Джени?
— Да.
Нито дума за следващото му идване. Тя се обърна към прозореца и се загледа в парка, облян в светлини — от улиците, от апартаментите наоколо.
— По това време паркът е приказен, нали?
— Ще ти липсва ли?
— Да ми липсва?!
— Минесота има друга красота.
За какво й говори той? Тя се обърна към него. Ръцете им изведнъж се срещнаха, пръстите се сплетоха.
— Джени, зная, че избързвам, но това, което ще ти кажа, е самата истина. Ако ти поискаш, ще идвам в Ню Йорк всеки уикенд. Шест месеца… година — и ще те ухажвам. Но необходимо ли е?
— Ерих, ти едва ме познаваш.
— Вече те познавам. Била си красиво бебе, плувала си още на пет годинки, на шест си получила първия медал в училище и…
— Това, че си видял албума със снимките ми, не означава, че си ме опознал.
— Познавам те. Познавам и себе си. Винаги съм знаел какво търся, бил съм убеден, че като се появи, ще го усетя. Сега зная, че това си ти. Приеми го така.
— Направих вече една грешка. И аз си мислех, че много добре съм разбрала Кевин.
— Джени, не си справедлива към себе си. Била си много млада. Каза ми, че той е първият, когото си харесала. Не забравяй, че колкото и прекрасна да е била Нана, липсвала ти е мъжка ласка. Ако щеш, липсвали са ти баща, брат. Ти си била готова да се влюбиш в Кевин.
Тя се замисли над думите му.
— Може и да имаш право.
— А момичетата? Не убивай детството им, Джени. Те са щастливи, когато са около теб. Мисля, че и с мен могат да се чувстват щастливи. Стани моя жена, Джени. Нека да е по-скоро.
Само преди седмица тя не го познаваше. Сега усещаше топлината на ръката му, гледаше право в неговите питащи очи, чувстваше, че в тях гори любов.
Знаеше вече какво ще му отговори. Място за колебание нямаше.
После в апартамента разговаряха до зори.
— Джени, искам да осиновя момичетата. Моите адвокати ще подготвят и поднесат документите за подпис на Макпартланд.
— Той няма да се откаже от децата си.
— Предчувствам, че ще го направи. Искам те да носят моето име. След като сме едно семейство, не желая Тина и Бет да се чувстват като външни. Ще им бъда добър баща. А той е по-лош и от най-лошите — безразличен е към тях. Какъв пръстен ти подари Макпартланд на годежа ви?
— Никакъв.
— Чудесно. Ще наредя да преправят пръстена на Каролайн за теб.
В сряда вечерта Ерих й каза, че е уредил среща с Кевин за петък. Завърши разговора с думите: „Най-добре е да се видя насаме с него.“
Цялата седмица Бет й Тина непрекъснато я питаха ще дойде ли пак мистър Крюгер, а когато в петък вечерта той се появи, те се хвърлиха в обятията му. Радостните им възклицания просълзиха Джени.
За срещата си с Кевин Ерих й разказа чак в края на обяда в „Четирите сезона“.
— Не беше твърде любезен. Убедих се, че е нещо като използвач, скъпа. На него не са му нужни нито децата, нито ти. Но и не желае да допусне никого до теб. Успях да го убедя, че решението ми е в интерес на децата му. До края на месеца ще оформим всичко с адвоката. За осиновяването има задължителен период от шест месеца. Нека да сключим брак на трети февруари. Тогава ще се навърши почти месец от запознанството ни. А това ме подсеща за нещо…
Ерих отворя дипломатическото си куфарче, което носеше със себе си и за нейна изненада държеше до масата.
— Да видим как ще ти стои това.
Пръстен със смарагдовозелен диамант! Когато Ерих го сложи на ръката й, Джени впери очи в пламтящата му красота.
— Реших да не го давам на поправка. Той просто е направен за теб.
— Толкова е красив, Ерих.
— Скъпа, виж какво, нека веднъж завинаги да уредим този въпрос — каза той и побърза да извади от куфарчето свитък документи. — На адвокатите, които ще се занимават с осиновяването, е нужно и съгласието на майката.
— Съгласието на майката ли? — разсеяно повтори Джени, без да откъсва поглед от пръстена. Той не бе само една мечта, а истински и на ръката й. Тя ще се омъжи за Ерих. Почти се усмихна, като си спомни реакцията на Фран: „Джени, твърде съвършен изглежда този твой Ерих. Богат, талантлив, красив и те обожава. Божичко, че той не сваля очи от теб. Луд е по децата ти. Право да ти кажа, има нещо ненормално у него. Или ще излезе комарджия, или пияница, а може и двуженец да е.“ Джени бе почти склонна да сподели с Ерих думите на приятелката си, но се отказа от намерението си. Приказките на Фран не всеки можеше да преглътне. А какво всъщност й бе казал Ерих? „Приеми ме като заможен човек. Адвокатите ми се намръщиха, щом разбраха накъде вървят нещата. Предупредиха ме, че ако се разведем, преди да са изтекли десет години от брака ни, интересите на Крюгерови ще останат непокътнати.“ Джени се сепна.
— Ако се разведем, нищо няма да поискам от теб.
— Джени, по-скоро бих умрял, отколкото да те загубя. Това е чиста формалност — завърши Ерих и остави листовете до чинията й. После бавно продължи: — Естествено е да ги прегледа и твоят адвокат. Обясниха ми, че дори и да ги подпишеш, ти или адвокатът ти, приемайки всички изброени клаузи, не трябва да изпращаш документите по пощата веднага. Необходимо е да ги задържиш при себе си два дни.
— Ерих, аз нямам адвокат — каза тя и хвърли бегъл поглед на първата страница от свитъка. Стъписа се пред непознатите й юридически думи. Само леко поклати глава. В този момент ни в клин, ни в ръкав Джени си спомни как Нана проверяваше сметките от бакалницата и победоносно заявяваше: „Два пъти ми е сметнал лимоните, негодникът му с негодник.“ Нана преглеждаше всеки документ буква по буква, преди да го подпише.
— Ерих, нямам никакво намерение да си блъскам главата над тия хартийки. Къде да подпиша?
— Отбелязал съм, скъпа.
Джени изписа набързо името си. Очевидно адвокатите на Ерих се опасяваха, че тя се омъжва за него заради парите му. Не би могла да ги упрекне, но се чувстваше сконфузена.
— И още нещо, скъпа. Този документ урежда и материалното състояние на твоите деца. Те ще станат наследници и всяка ще има право на една двадесет и първа част. Това влиза в сила след осиновяването им. А ти, след смъртта ми, ще наследиш всичко.
— Не смей да говориш така, Ерих!
Той сгъна листовете и ги върна в куфарчето.
— Никаква романтика нямаше в това, което трябваше да свършим, но… По-добре ми кажи, какво би искала да получиш за петдесетгодишнината от сватбата ни?
— Дарби и Джоан.
— Какво?!
— Това са известните Дълтънови статуетки на Стареца и Старицата, седнали доволно един до друг. Винаги съм ги харесвала.
На другата сутрин Ерих пристигна при нея с кутия в ръка. Носеше й подарък. В кутията бяха двете статуетки.