Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (39)

Глава 38

Къщата беше пълна с хора, но Джени ги виждаше като силуети: шерифът Гъндърсън, хората от криминалната служба, които с тебешир очертаха мястото, където лежеше тялото на Ерих, преди да го откарат, репортерите, които заприиждаха след новината за фалшификацията на картините и останаха, за да се доберат до далеч по-драматична история. Те пристигнаха навреме. Струпаха се, за да направят снимки на трупа на Ерих, с пелерината около него и с перуката, изцапана в кръв. За тяхна изненада лицето на мъртвеца бе спокойно.

Позволиха им да посетят и хижата, да снимат великолепните картини на Каролайн, умопомрачителните творения на Ерих. „Колкото по-голяма гласност дадем на случая, на толкова по-голяма помощ от хората ще разчитаме при издирването“ — бяха думите на Уендъл Гъндърсън.

Марк също бе там. Той пръв й се притече на помощ — разряза одеялото и блузата и почисти раната, превърза я.

— Засега това е достатъчно. Слава богу, раната е повърхностна.

Тя потръпваше от допира на дългите му нежни пръсти въпреки изгарящата я болка. Ако от някого е очаквала помощ, то е било от Марк.

Намериха колата на Ерих, скрита в утъпкан от тракторите път. Беше я наел в Дълът. Оставил бе децата сами за повече от тринадесет часа. Но къде?

През цялата вечер шосето бе задръстено от коли. Дойдоха Мод и Джо.

— Прости ми — прошепна Мод, привела едрото си тяло над нея.

Няколко минути по-късно Джени я чу да шета около печката. Скоро се разнесе и мирис на кафе. Пристигна и пастор Барстром.

— Джон Крюгер се тревожеше толкова много за Ерих, но никога не ми каза причината. И точно когато изглеждаше, че Ерих е съвсем добре…

По радиото се чу прогнозата за времето: „Приближава буря към Минесота и Дакота.“

Буря! Божичко! Дали момичетата са на топло?

Клайд приседна до нея.

— Джени, помогни ми. Чух, че искат отново да вкарат Руни в болницата.

Клайд я извади от летаргията, в която бе изпаднала.

— Тя спаси живота ми. Ако не беше стреляла в Ерих, той щеше да ме убие.

— Казала на един от репортерите, че го е застреляла заради Ардън. Джени, моля те да ми помогнеш. Затворят ли я, Руни няма да го преживее. Тя се нуждае от мен, а аз — от нея.

Джени се надигна от кушетката, опря се с ръка на стената и бавно се запъти към шерифа. Той говореше по телефона. „Включете повече хора в издирването. Нека минат през всеки супермаркет, през всяка бензиностанция. Дори и през границата — търсете и в Канада.“

— Шерифе, защо искате да затворите Руни в болницата? — попита го Джени, когато той остави слушалката.

— Опитай се да ме разбереш, Джени — отговори Гъндърсън със спокоен тон. — Руни е възнамерявала да убие Ерих. Дошла е заради него с пушка.

— Тя е искала мен да защити. Знаеше за опасността. Спаси живота ми.

— Добре, Джени. Ще видя какво мога да направя.

Без да каже дума, Джени прегърна Руни. Знаеше за обичта й към Ерих от момента на раждането му. Каквото и да бе казала, Руни не го застреля заради Ардън, а за да спаси живота на Джени. „Аз не бих могла да го убия хладнокръвно, Руни също“ — мислеше си Джени.

Нощта се спусна. Отново бяха претърсени всички имения. Пристигнаха какви ли не предполагаеми сведения. Започна да вали сняг — бръснещ, мразовит.

Мод беше направила сандвичи, но Джени не можеше залък да преглътне. Насила изпи малко от бульона. Към полунощ Клайд отведе Руни. Тръгнаха си Мод и Джо.

— Ще бъда цялата нощ в службата си — каза й шерифът. — Щом чуя нещо, веднага ще ти се обадя.

При нея остана само Марк.

— Уморен си. Иди си.

Той не й отговори. Донесе одеяло и възглавници. На нея постла на кушетката. Хвърли цепеница в печката и се излегна в голямото кресло.

В сумрака тя обърна очи към люлката. След смъртта на бебето не се обръщаше с молби към Бога. Знаеше, че беше несправедлива. А сега? „Аз приех тази загуба, Господи. Моля те, съхрани момичетата.“ Сключват ли се сделки с Бога?

Болката в рамото дълго я държа полубудна. Заспала бе едва когато я поотпусна. Като отвори очи, видя, че Марк я бе завил догоре с одеялото.

Нещо я измъчваше, загнездило се бе в подсъзнанието й. То бе свързано с картините на Ерих. Спомни си лицето му, което надничаше от прозореца, и очите му, вперени в нея.

— Ще направя кафе и сандвичи — разбуди я Марк в седем.

Тя влезе в банята. Горещата вода я парна по раната.

Когато слезе долу, видя, че Руни и Клайд я очакват. Всички пиеха кафе и гледаха „Добро утро, Америка!“. Снимките на момичетата щяха да се появят на малкия екран.

Руни беше донесла торбата за шев.

— Ще ушия кувертюри за момичетата — обясни Руни на Марк. — Тина и Бет ще се намерят.

— Руни, моля те, замълчи — сгълча я Клайд.

— Наистина ще се намерят — настояваше Руни. — Виж колко красиви и ярки са цветовете. В покривките на момичетата няма да има тъмни цветове. О, ето и нашата история!

Впериха очи в екрана. Джейн Поули представяше събитието в репортажа си: „Фалшификация, която разтърси света на изкуството вчера. Оказа се, че е само една малка нишка от още по-потресаваща история. Ерих Крюгер…“

Появи се снимката на Ерих. Беше същата, която навремето бяха отпечатали в брошурата: бронзовозлатиста коса, тъмносини очи и полуусмивка. Показаха имението, после тялото на Ерих, когато го изнасяха. Последваха и снимките на Тина и Бет. Джени гледаше усмихнатите им лица на екрана.

„А до тази сутрин тези две момиченца все още не са намерени — продължаваше Джейн Поули. — Преди да почине, Ерих Крюгер казал на съпругата си, че те са още живи. Но полицията не е сигурна в твърдението му. Последната картина, която той е нарисувал, подсказва, че Тина и Бет вероятно са мъртви.“

Целият екран се изпълни с картината. Джени погледна сгърчените от болка лица на децата, Ерих, който се кикоти зад прозореца, държейки завесите, с поглед, вперен в тях. Прилоша й.

Марк скочи, за да изключи телевизора. — Казах на Гъндърсън да не им позволява снимки в хижата — възмути се Марк.

— Трябваше да ми покажете тази картина! — каза Руни и скочи от стола. — Не разбирате ли? Трябваше да ми я покажете. Завесите… сините завеси!

Завесите! Ето кое бе измъчвало Джени. Спомни си как Руни изваждаше парчета от тъмносиния плат и ги разпръсваше на масата в кухнята. Същата материя беше нарисувана на картината.

— Руни, къде би могъл да сложи тези завеси?

— Марк, ти знаеш — възбудено каза Руни. — Рибарската колиба на баща ти! Ерих обичаше да ходи там с теб. Нямаше завеси за гостната. Той ти бе казал, че е много светло в стаята, и преди осем години аз му дадох тъмните завеси.

— Марк, възможно ли е да са там? — изпищя Джени.

— Възможно е. Не съм стъпвал там с баща ми от година. А Ерих имаше ключ от колибата.

— Къде се намира?

— Тя е в областта Дълът. На един малък остров. Само че…

— Само че какво? — нетърпеливо се обади Джени. Тя чуваше как снегът биеше по прозорците.

— В колибата няма отопление — обади се Клайд и изрече на глас онова, което всички мислеха. — И ако децата са сами там?

Марк грабна слушалката на телефона.

 

Тридесет минути по-късно шефът на полицията от остров Хатауей се обади.

— Намерихме ги!

Изтерзана, Джени се вслушваше в думите на Марк: „Добре ли са?“

— Да, но полуживи. Крюгер ги е заплашил, че ще ги накаже, ако кракът им стъпи навън. Той отдавна е напуснал колибата. Децата са премръзнали вътре. По-голямото решило да излязат. Успяло да отключи вратата. Имат късмет, че бързо ги открихме. Току-що бяха излезли. Решили да търсят майка си… Едва ли щяха да издържат повече от половин час на тази буря. Почакайте…

Джени чу някакво пукане в слушалката и две гласчета: „Ало, мамо!“

Ръката на Марк я придържаше здраво, докато тя хълцаше:

— Мишлето ми, Звънчето ми! Обичам ви! Обичам ви!