Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (37)

Глава 36

— Бет! — прошепна Джени и затвори очи. Прималя й. Бет беше жива! Каквито и планове да кроеше Ерих, децата бяха все още живи. Припомни си картината, на която Бет и Тина бяха нарисувани с дълги езици, омотани като въжета около шиите им…

Почувства ръцете на Марк. Те й вливаха животворна сила. Тя държеше слушалката така, че и той да чува разговора.

— Бет, Мишлето ми — каза тя, стараейки се да прозвучи нормално. А толкова й беше трудно! Едва се сдържаше да не изпищи: „Къде сте?“ — Добре ли прекарахте с татето?

— Мамо, ти си подла. Дойде онази вечер в стаята ни, но не ни се обади. Покри догоре Тина с одеялото.

Марк чу гласа на Бет. Джени видя страданието по лицето на мъжа до себе си, когато Бет произнесе „Покри я догоре“. „Не! Не! — крещеше безмълвно Джени. — Господи! Първо бебето, а сега Тина!“

— Тина толкова много плака — продължаваше Бет.

— Тина ли плака? — повтори Джени и едва не припадна. — Нека поговоря с нея, Бетинко.

Сега пък Бет се разплака.

— Мамо, и аз те обичам. Моля те, ела по-скоро!

— Мамооо — проплака Тина. — Ти ме нарани. Одеялото беше върху лицето ми.

— Тина, извини ме — свръх сили изрече Джени. — Съжалявам, Тина.

Изведнъж нещо пропука в слушалката. Джени чу плача на Тина.

— Скъпа, защо си толкова разстроена? Момичетата са сънували. Просто им липсваш.

— Ерих! — изкрещя Джени. — Къде си, Ерих? Моля те, обещавам, че ще подпиша това признание. Ще подпиша всичко, само не затривай децата. Искам ги!

Джени усети леко стискане в рамото. Марк я предупреждаваше да не се издава.

— Ерих, искам семейството си — стараеше се да успокои гласа си Джени, но устните й изричаха онова, което я караше да вие от болка.

— Ерих, можехме да сме щастливи. Не зная кое ме е накарало да върша толкова странни неща в съня си. Но ти ми обеща да се грижиш за мен. Сигурно ще се оправя.

— Джени, ти ще ме напуснеш. Преструваш се, че ме обичаш.

— Ерих, върни се и ще поговорим. Или ми дай възможност да ти изпратя писмото. Кажи ми, къде си?

— Говори ли вече с някого за нас?

Джени погледна към Марк, който й правеше знак да бъде предпазлива.

— За какво да говоря?

— Помъчих се да се свържа по телефона вчера следобед. Ти беше излязла.

— Ерих, толкова отдавна не съм те чувала. Трябваше да подишам свеж въздух. Покарах ски. Искам, като си дойдеш, двамата да караме. Помниш ли колко хубаво ни беше?

— Опитах се да позвъня и на Марк миналата нощ. И той не си беше у дома. С него ли беше?

— Ерих! Бях у дома. Винаги съм тук и те очаквам.

Джени дочу хълцането на Тина в слушалката. Някъде в далечината преминаваше тежък камион. Дали Ерих е бил тук миналата нощ? Ако е така, отбил ли се е в хижата? Не! Иначе щеше да види счупения прозорец и следите от хора… Тогава той не би звънил.

— Джени, обмислям връщането си. Ти не излизай. Не карай ски. Искам да те намеря у дома. Един ден ще се върна, ще отворя вратата и отново ще бъдем щастливи както преди. Ще го направиш ли, Джени?

— Да, Ерих. Обещавам ти.

— Мамо… Нека говоря с мама — молеше Бет. — Моля те, моля те…

Телефонът прекъсна внезапно.

 

Марк повтори разговора пред шерифа. Шерифът възкликна:

— Но защо децата мислят, че вие сте били при тях?

— Защото моят куфар беше в колата, когато заминаха — обясни Джени. — Вероятно е облякъл една от роклите ми… може би онази, червената. Сигурно е взел черната перука. Когато децата спят, те не виждат съвсем ясно. Доктор Филстром, какво ще направи Ерих сега?

— Очаквай всичко, Джени. Но докато той таи надежда, че ще останеш при него, момичетата ще живеят.

— Но миналата нощ Тина…

— Отговори си сама. Той се е обаждал следобед, теб те е нямало. Позвънил на Марк вечерта — не е могъл да го намери. Не зная защо, но някои психопати имат силно развито шесто чувство. Някакъв инстинкт му е подсказал, че сте заедно. В озлоблението си е могъл да удуши Тина.

Джени се опита да потисне трептенето в гласа си.

— Той ми прозвуча толкова странно, говореше почти несвързано. Ами ако си дойде? Може ли да пристигне довечера с кола? Познава всяка педя от имението си. Може да пристигне на ски, да мине покрай реката. Види ли непознат наблизо, край на всичко. Всички трябва да се махнете. Господи! Дано не забележи, че някой е докосвал гроба на Каролайн Тогава ще се досети, че тялото на Ардън е намерено. Не разбирате ли това? Не се обаждайте в телевизията! Не изпращайте търсачи по следите му. Не пускайте чужди хора тук. Хижата! Иде ли там, ще види счупените прозорци… и парчетата плат по дърветата.

Шерифът гледаше ту към Марк, ту към доктор Филстром.

— Очевидно сте съгласни с Джени. Добре. Марк, ще помолиш ли Клайд и Руни да останат тук? Аз ще изпратя следователите. Те са още на гробището.

Руни беше като никога спокойна. Джени забеляза, че доктор Филстром не я изпускаше от погледа си. Но тя бе загрижена единствено за Джени. Прегръщаше я, търкаше буза о нейната.

— Зная, миличка. Зная, скъпа. Аз ли не те разбирам — утешаваше я старата жена.

— Картината! — извика Джени. — Върнете я обратно! Беше на дългата стена на тавана.

— Оставих я в един от шкафовете на канцеларията — обади се доктор Филстром. — Но най-добре ще е, ако мисис Тумис се върне в болницата, докато всичко тук приключи.

— Искам да остана с Клайд — произнесе твърдо Руни. — Искам да бъда до Джени. Добре съм, не виждате ли? Аз зная всичко.

— Руни ще остане при мен — заяви спокойно Клайд. Шерифът Гъндърсън отиде до прозореца.

— Това място е пълно със следи. Трябва ни един хубав сняг, за да заличи всичко. Стискайте палци! Дано до довечера да завали.

 

Бурята започна привечер. Пухкави снежинки се сипеха над полето, покриха сградите наоколо. Вятърът навя преспи около дърветата.

Сутринта Джени се възхищаваше на бялата красота и я благославяше. Гробът отново ще бъде покрит със сняг, следите до хижата — заличени. Ако Ерих се появи, нямаше какво да събуди подозрението му. Той, който имаше манията да връща всяко нещо на мястото му, дори малка вазичка или книга от етажерката, със зоркото си око надали щеше да види белезите на присъствието им около хижата.

През нощта, проправяйки си път през заледените и затрупани от снега пътища, дойдоха шерифът Гъндърсън и двама негови служители. Оставиха на Джени малка радиостанция, показаха й как да я ползва, направиха фотокопия на документите, които Клайд бе извадил от папките — страница по страница. В тях се съхраняваше богатството на Крюгер. Оригиналите бяха веднага върнати на мястото им, а копията — взети за изследване. Възнамеряваха да претърсят по-уединените места.

Джени категорично се противопостави един от полицаите да остане в къщата.

— Ерих ще отвори вратата и си представете какво би станало, ако има чужд човек. А той ще разбере. Не се съмнявайте в това. Не бих искала да рискувам.

Джени започна да брои дните. Сякаш минутите и секундите пълзяха. Открила бе хижата на петнадесети сутринта, на шестнадесети, когато отвориха гроба на Каролайн, Ерих позвъни. В следващите два дни телефонните връзки бяха прекъснати в цялата област. Ако Ерих се е опитвал да я потърси? Щеше ли да обвини нея? „Господи! Моля те, не го гневи! Не му позволявай да затрие децата ми!“ — молеше се тихомълком Джени.

Сутринта на деветнадесети тя видя Клайд да се приближава. Той вървеше приведен, за да се предпази от силния насрещен вятър. Като че ли носеше огромен товар на гърба си. Влезе в преддверието.

— Току-що се обади.

— Ерих ли? Клайд, защо не ми позвъни? Защо не ме свърза с него?

— Той не пожела да говори с вас. Искаше само да разбере имало ли е повреда в телефонните кабели миналата нощ. Попита ме дали сте излизали. Мисис Крюгер, Джени, Ерих не е с ума си. Не повярва на ни една моя дума. Каза ми, че говоря смешни неща. Обясних му, че съм хранил добитъка в бурята. Като че ли малко го успокоих. Попита ме за следващия ден. Помните ли, че позвъни малко след като отворихме гроба на Каролайн?

— Да.

— Спомена, че е мислил за това. Смъмри ме, че по това време е трябвало да бъда в канцеларията си и пръв да вдигна слушалката. Мисля, че той знае много повече, отколкото допускаме. Сякаш ни наблюдава отблизо.

— Ти какво му каза?

— Казах, че сутринта съм ходил до болницата за Руни, затова ме нямаше в офиса, и че телефонът проработи едва привечер. После Ерих ме попита дали Марк „души наоколо“. Точно така попита — „души ли наоколо“.

— А ти? Какво отговори?

— Че сега за животните се грижи д-р Айвънсън. Предложих, ако е необходимо, да извикам Марк. Ерих отговори „Не“.

— Клайд, спомена ли ти нещо за децата?

— Не, мисис. Спомена, че щял да ви телефонира. Иска да го чакате у дома. Джени, постарах се да го забавя, за да уточнят специалистите откъде се обажда, но Ерих говореше припряно.

Марк й се обаждаше всеки ден по телефона.

— Джени, искам да те видя.

— Марк, може би Клайд е прав. Ерих сега се интересува най-вече от теб. Моля те, стой настрана.

 

На двадесет и пети следобед я посети Джо.

— Мисис Крюгер, добре ли е мистър Крюгер?

— Какво искаш да кажеш, Джо?

— Обади ми се по телефона, за да ме пита как се чувствам. Настоя да разбере дали съм ви виждал. Казах му, че сте идвали у дома. Разбирате ме, нали? Той ме увери, че мога да се върна на работа, когато съм готов, но разбере ли, че се приближавам до вас или че ви наричам Джени, ще ме разстреля като моите кучета. Той е убил и първото. Стори ми се, че е луд. Мисля, че нито за мен, нито за вас ще е добре да остана тук. Кажете ми, какво да правя?

„Той ми се стори луд“ — бяха думите на Джо. Заплашвал го е открито.

— Джо, сподели ли го с някого? С майка си?

— Не, мисис. Не искам да я плаша.

— Джо, моля те да не казваш на никого за разговора си с Ерих. Позвъни ли ти отново, запази самообладание. Кажи му, че лекарят настоява да останеш още някоя и друга седмица у дома, но не му отказвай да започнеш работа. Джо, не споменавай, че си ме виждал повторно.

— Джени, за теб е истинска трагедия, нали?

— Да — потвърди тя. Излишно бе да го скрива.

— Къде е той сега с децата ти?

— Не зная.

— Разбирам те, Джени. Кълна ти се, можеш да ми се довериш.

— Зная. Щом ти се обади Ерих, веднага ме уведоми.

— Ще го сторя.

— Джо, искам да кажа, че той може и да се върне. Зърнеш ли го случайно, него или колата, трябва да разбера.

— Ще разберете. Елза беше на вечеря с чичо Джош. Тя каза колко мил човек сте.

— Никога не го е показвала.

— Страхувала се е от мистър Крюгер. Казал й да си знае мястото и да си затваря устата. Да внимава нищо да не се променя в къщата.

— Не мога да я разбера защо след всичко преживяно продължава да работи в този дом. Ерих я унижава, отнася се с нея като с просяк.

— Парите му я задържат. Заяви, че за толкова пари ще работи и при Дявола. — Изведнъж Джо закри с ръка устата си: — Май че наистина е работила за Дявола. Нали, Джени?

 

„Февруари не е най-късият месец в годината“ — размишляваше Джени. Сторили се бе цяла вечност. Ден след ден. Минута след минута. Всяка вечер тя обличаше нощницата на Каролайн, държеше под възглавницата калъп боров сапун.

„Ако Ерих се появи внезапно, миризмата на бор ще възвърне сигурността му“ — разсъждаваше Джени.

Сънуваше само децата си. Те я очакваха. „Мамче, мамче“ — викаха и притискаха телцата си в нея, а тя се опитваше да ги прегърне, но точно тогава се будеше. Нито веднъж в съня й не се появи бебето.

Сега Джени изцяло принадлежеше на Тина и Бет.

През деня тя не се отделяше от телефона. Убиваше времето си с домакинска работа: почистваше, лъскаше, полираше, но нищо не можеше да измести страха, че може да пропусне обаждането на Ерих.

Руни често я посещаваше в следобедните часове — една друга Руни, за която чакането бе свършило.

— Мислех си, че можеш да се заемеш с покривки за леглата на момичетата — предложи й старата жена. — Докато Ерих все още не е изгубил надежда, че ще се върне, че ще те завари тук и отново ще си бъдете едно семейство, той няма да навреди на децата. Но дотогава ти трябва да се занимаваш с нещо. Иначе ще полудееш. Хайде да се заемем с покривките.

Отново се заловиха с Руни за шев. „Също като в легендата за трите сестри, които предели, измервали, режели нишките на времето — мислеше си Джени. — Двете са тук, а коя е третата? Ерих! Той може да пререже нишката на живота.“

На Джени й се струваше, че с края на надеждата бе изчезнала и напрегнатостта у Руни. Сега тя разговаряше за всичко равнодушно.

— Веднъж да се върне Ерих, и ще направим погребение на Ардън, както подобава. Най-тежко сега за мен е да се връщам назад, да си спомням как Ерих ме окуражаваше, как ме караше да мисля, че Ардън е жива. Клайд ми казваше, че Ардън никога не е бягала. Трябваше още тогава да ми стане ясно. Колко жесток е бил Ерих, като е подклаждал надежди, за да не зарасне раната ми. Казвам ти, Джени, той не заслужава да живее.

— Руни, моля те, не говори така.

— Прощавай, Джени.

Шерифът се обаждаше всяка вечер.

— Проверихме навсякъде, разпространихме снимки чрез полицията и в съседните области, за да го разпознаят. Предупредихме да не се дава гласност. Ако видят него или колата му, да не го арестуват.

— Мисис Крюгер, още нямаме добри вести за вас. Може би децата си играят сега на някой топъл плаж във Флорида и са хванали слънчев загар.

„Нека Бог да ги закриля. Дано да е така!“ — молеше се Джени.

Марк също й се обаждаше всяка вечер. Говореха не повече от минута-две.

— Джен, нещо ново?

— Нищо.

— Добре. Няма да задържам линията. Стой там, Джен.

Стой там! Тя се опитваше да влезе в ритъм с ежедневието, което сама си създаваше. Нощите й бяха безсънни. През малкото време, когато спеше, сънуваше кошмари, които я караха да подскача в леглото. Дни наред не беше излизала от къщата. Единственото й разнообразие бяха програмите по телевизията и няколко йогийски упражнения. В шест и половина механично сядаше пред малкия екран. В седем започваше „Добро утро, Америка!“. Джени внимателно изслушваше новините, интервютата. Един ден предадоха за безследно изчезнали деца. Някои ги търсеха от години… Ами… Роджър… Томи… Линда… Жозе, следваха имената им едно след друго. Някой ден очакваше да чуе и за Елизабет и Кристин… галено наричани Бет и Тина: вторият им баща ги е осиновил, но заминал с тях на шести февруари, преди три години. Дали някой би могъл да даде сведения…

Вечерите също напомняха монотонен ритуал: четеше, гледаше програмата на телевизията, понасяше търпеливо всичко — от старите комикси до мачовете по хокей. Опитваше се да чете, но страниците преминаваха пред очите й като филмова лента. Нищо не можеше да грабне вниманието й.

В последната нощ на февруари Джени се почувства особено разстроена. Около нея цареше потискаща тишина. Точно тогава иззвъня телефонът.

С надежда тя вдигна слушалката.

— Джени, тук е пастор Барстром. Как сте?

— Благодаря, много добре.

— Предполагам, че Ерих ви е предал нашите съболезнования за смъртта на бебето. Исках лично да ви посетя, но той ме възпря. Там ли е Ерих?

— Не. Замина. Не зная кога ще се върне.

— Бихте ли му припомнили, че пенсионерският център е довършен. Искам да съм сигурен, че като наш най-щедър дарител ще присъства на освещаването на десети март. Той е безгранично щедър, Джени.

Телефонът иззвъня отново в два и петнадесет. Тя лежеше в леглото, заобиколена от куп книги. Вярваше, че те ще й помогнат да убие времето през нощта.

— Джени.

— Да.

— Джени, с кого говори? Около осем часа. Ти се усмихваше, докато говореше по телефона. — Ерих ли беше това? Гласът му звучеше различно, беше напрегнат.

— Около осем ли? — повтори Джени. Тя едва се сдържаше да не извика: „Къде са Тина и Бет?“ — Чакай да помисля кой може да е бил. — „Шерифът Гъндърсън? Или Марк?“ Не смееше дори да спомене имената им. — Ерих, пастор Барстром се обади. Искаше да разговаря с теб, за да те покани на откриването на пенсионерския център. — Ръцете й лепнеха от пот, устните й трепереха. Със затаен дъх очакваше неговия коментар. Искаше да го задържи по-дълго. Дано специалистите установят откъде се обажда.

— Сигурна ли си, че беше пастор Барстром?

— Ерих, защо да ти го казвам, ако не съм — прехапа устни Джени. — Как са момичетата?

— Прекрасно.

— Остави ме да говоря с тях.

— Те са много изморени. Сложих ги да спят. Тази вечер изглеждаш хубава, Джени.

„Аз съм изглеждала хубава тази вечер?“

— Да. Бях на прозореца. Би трябвало да се досетиш, ако ме обичаш.

Погледът й се спря на кристалната купа — зелена и зловеща.

— Защо не си дойде вкъщи?

— Нямах желание. Исках само да разбера дали още ме чакаш.

— Очаквам те, Ерих. Теб и момичетата. Щом ти не искаш да дойдеш при мен, нека аз дойда при теб.

— Не. Още не. Сега в леглото ли си?

— Разбира се.

— С коя нощница си?

— С единствената. Нося почти само нея.

— Може би трябваше да остана…

— Може би. Бих искала да останеш.

После тишина. В далечината Джени долови шума на коли. Сигурно той й се обажда от един и същ телефон. Бил е навън под прозореца!

— Не си казала на пастор Барстром, че съм луд по тебе?

— Не. Той знае колко много се обичаме двамата.

— Джени, опитах се да телефонирам на Марк. Телефонът му беше зает. С него ли говореше?

— Не.

— Наистина ли разговаря с пастор Барстром?

— Обади му се, щом не вярваш.

— Вярвам ти, Джени. Ще продължа да звъня на Марк. Спомних си, че беше взел от мен една книга. Искам си я обратно. Тя е от третия ред на библиотеката, четвъртата отдясно. — Гласът на Ерих постоянно се менеше — от капризен до раздразнителен. Нещо имаше в тона му.

— Марк ли е новият ти любовник? — долетя пискливият му глас. Разстрои я до полуда. — Той обича ли да плува? Ти си курва! Махай се от леглото на Каролайн! Веднага се махай!

Изведнъж нещо пропука в слушалката. Последва тишина. Наруши я мекият тон на телефонния сигнал.