Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Cry in the Night, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веска Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта
ИК „Бард“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Ина)
Глава 34
Елза е била годеница на Джошуа Брадърс! Така и не се беше омъжила. Колко мъка са причинили Крюгерови! А защо се е съгласила да работи тук? Ерих я унижаваше. Елза е могла да вземе палтото от килера. Могла е да подслуша разговорите. Могла е да настрои момичетата срещу Кевин. Но защо?
Трябваше да говори с някого, да се довери на някого. Да. Тя имаше човек, на когото можеше изцяло да се довери. Марк. Върне ли се от Флорида, ще разговаря с него. А може би вече се е върнал?!
Щом влезе в къщата, Джени го потърси в клиниката. Отговориха й, че го очакват всеки момент. На въпроса „Кой го търси?“ тя не пожела да отговори.
— Кога е най-удобно да позвъня отново?
— Приемният му час е между пет и седем следобед.
Джени реши да му се обади вечерта вкъщи.
Тръгна за канцеларията. Клайд заключваше чекмеджето на бюрото си. На лицето му беше изписана тревога.
— Клайд, знаеш ли къде е сега Руни?
— Ще си бъде утре у дома, мисис Крюгер. Моля ви за едно — стойте настрани от Руни. Не я канете при себе си, не я посещавайте. Ще ви бъда признателен.
Стори й се, че Клайд е нещастен.
— Доктор Филстром ми каза, че ако Руни изпадне в някакъв стрес, болестта й може да се повтори.
— И този стрес съм аз, така ли, Клайд?
— Със сигурност зная едно, мисис Крюгер — Руни е виждала Каролайн около болницата.
— Клайд, моля те, преди да затвориш това чекмедже, би ли ми дал малко пари? Ерих напусна така внезапно, че останах без пукнат цент. Трябва да си купя това-онова. О, ще мога ли да ползвам колата ти до града?
— Мисис Крюгер — започна Клайд бавно, докато пъхаше ключа в джоба си, — Ерих знаеше, че ще поискате това от мен. Забрани ми да ви давам каквото и да е, която и да е от колите. Предупреди ме, че ако се нуждаете от нещо, трябва да се обърнете към мен. Аз ще имам грижата да ви го набавя. Нареди ми да не ви давам пари — било служебни, било мои, — в противен случай ще се простя със службата си.
Нещо в лицето й го накара да заговори по-меко:
— Мисис Крюгер, кажете ми, ако желаете нещо.
— Имам нужда от… — Джени прехапа устни, обърна се и напусна канцеларията. Тичаше по пътеката, а сълзите се стичаха по бузите й. Сълзи на унижение и яд. Задушаваха я.
Късните следобедни сенки се разпростираха като завеси над поизбледнялата тухлена къща. В края на гората високите норвежки борове се кипреха със зелената си премяна пред оголените брези и кленове. Слънцето, скрито зад тежки, оловносиви облаци, хвърляше разлети лъчи по хоризонта и обагряше небето със студени, но красиви цветове — от бледомораво до пурпурночервено.
Зимно небе. Зимно място, превърнало се в затвор за Джени.
Минути след седем Джени посегна към слушалката на телефона, за да се обади на Марк. В същия миг се разнесе звън. Тя грабна апарата в ръка.
— Ало!
— Джени, сигурно седиш върху телефона! Очакваше ли да ти се обадя? — прозвуча иронично гласът на Ерих.
Дланите на ръцете й се овлажниха. Тя пое дълбоко въздух.
— Надявах се да те чуя — отговори Джени с надежда, че тонът й е нормален. — Ерих, как са момичетата?
— Чувстват се отлично. А ти какво прави днес?
— Нищо особено. Елза престана да идва и аз върша домакинската работа. Доставя ми удоволствие. — Затвори очи и се помъчи да подбере най-точните думи. — О, видях се с Джо. Той се радва, че отново ще го назначиш на работа. — Бързаше да му съобщи, за да не се издаде, че сама е отишла у Икърс.
— Допускам, че ти е казал за разговора ни?
— Какво по-точно?
— За онези негови измишльотини, че уж не теб видял в колата. Ти никога не си споделяла с мен какво всъщност ти е казал Джо за онази нощ. Винаги съм си мислел, че единствено Руни те е видяла.
— Но Джо каза, че… каза ми, че със сигурност е била някоя преоблечена в моето палто.
— Джени, написа ли писмото?
— Ерих, не разбираш ли, че сега имаме свидетел, който може да се закълне.
— Искаш да ме убедиш, че имаме свидетел, готов да се закълне, само защото му обещах да го върна на работа. Ще се закълне, че е дал отначало грешни показания за теб, така ли, Джени? Престани да избягваш истината. Или подготви писмото, или няма да видиш децата, докато станат пълнолетни.
Краката й се подкосиха от страх.
— Това не би могъл да направиш! Децата са мои. Не можеш да избягаш с тях.
— Джени, те са толкова твои, колкото са и мои. Взех ги, за да прекарат с мен ваканцията. Предупреждавам те, че няма съдия, който да ги върне на теб. Цял град ми е свидетел колко грижовен баща бях. Аз съм достатъчно добър и достатъчно те обичам, за да ти дам възможност да живееш с тях, както и да се грижа за теб. Не ме отблъсквай! Довиждане, Джени. Ще се обадя скоро.
Тя остана загледана в слушалката. Оттам не излизаше звук. Стопи се надеждата, която се опита да отгледа у себе си. Нещо я караше да се предаде, да напише признанието, което Ерих искаше, да му го прочете. Така щеше да сложи край на всичко.
Не! Прехапа устни и с твърда ръка набра номера на Марк.
— Доктор Гарет — обади се той още при първото позвъняване.
— Марк, аз… — Защо този дълбок и спокоен глас я просълзи? — Марк, аз… би ли могъл. Трябва да говоря с теб. — Спря за малко и продължи: — Но не искам никой да разбере, нито да ни види. Ако се опитам да мина през полето, ще ме посрещнеш ли? Впрочем… ако имаш възможност, иначе не се…
— Чакай ме до мелницата. След петнадесет минути ще бъда там.
Джени отиде в спалнята. Светна лампата. Остави да свети в кухнята и всекидневната. Клайд може пак да реши да оглежда къщата. Ако е тъмно, ще разбере, че я няма. Трябваше да се възползва от следващите няколко часа, когато Ерих нямаше да се обади.
Тръгна по сянката, която хвърляха оборът и конюшнята. Зад електрическата ограда на пасбището тя видя добитъка. Нямаше паша по скованата от лед земя и животните се трупаха около хранилките.
Тя стигна до мелницата за по-малко от десет минути. Чу шума от колата на Марк. Караше само на габарити. Джени му махна, той спря, наведе се, за да й отвори вратата.
Заговори я едва когато стигнаха до пътя — очевидно му бе ясно, че тя искаше бързо да се махнат от това място.
— Джени, мислех, че си с Ерих в Хюстън.
— Не сме ходили там.
— Ерих знае ли, че си ме потърсила?
— Той замина с децата.
Марк подсвирна.
— Ето какво е тревожело татко.
Джени улови погледа на Марк. Тя се загледа в пръстите му, които здраво държаха кормилото. Ерих винаги я караше да се чувства неспокойна, правеше атмосферата тягостна. Присъствието на Марк й действаше успокояващо.
Месеци бяха изминали от последното й посещение в дома му. Тази вечер тя отново бе добре дошла тук. Фотьойлът бе издърпан до камината. На дъбовата масичка отстрани на канапето имаше вестници и списания. Книги от всякаква големина бяха наредени по етажерките над камината.
Марк й помогна да си свали палтото.
— Животът във фермата не ти се е отразил добре — пошегува се той, — отслабнала си. Вечеряла ли си?
— Не.
Марк й поднесе чаша шери.
— Днес икономката ми има свободен ден. Тъкмо мислех да си приготвя хамбургери, и ти ми позвъни. Ей сега ще се върна.
Джени седна на канапето. Несъзнателно посегна към ципа на ботушите си. Свали ги и подви крака. С Нана имаха същото канапе. Спомни си за следобедите, когато навън се изливаше пороен дъжд, а тя, свита в ъгъла на канапето, четеше книга.
Марк се върна с поднос.
— Специалитетите на Минесота — усмихна се той. — Хамбургери, пържени картофи, салата от маруля и домати.
Замириса й приятно, едва сега усети глад.
Марк сигурно очакваше обяснението й. Какво да му каже? Кое да скрие? Ще го ужаси ли, ако му разкаже истината за Ерих? Ще й повярва ли?
Той седеше във фотьойла. Дългите му крака бяха протегнати към нея. Очите му не скриваха тревогата. Челото, покрито с бръчки, издаваше, че е потънал в размисъл. Джени усети, че го наблюдава скрито. Колко приличаше на баща си. Люк! Още не беше питала за него.
— Как е баща ти?
— Пооправи се. Но доста ме изплаши. Той се чувстваше зле още преди завръщането си във Флорида. Получи сърдечен удар. Но сега е у дома си и изглежда добре. Джени, баща ми настоява да го посетиш. Все още.
— Радвам се, че е оздравял.
Марк се наведе напред.
— Джени, разкажи ми какво те вълнува.
Разказа му всичко, като го гледаше право в очите. Те потъмняха. Изразът на лицето му се смекчи, когато тя спомена за бебето.
— Марк, не зная, а и не мога да си обясня какво е накарало Ерих да ме обвинява в тези ужасни неща. Дори ми внуши, че съм ги извършила. Но аз вече зная, че друга жена се е представяла за мен. Толкова бях сигурна, че това е Руни. Излиза, че не е… и тъкмо това ме озадачава… Подозираш ли Елза? Представиш ли си какво е таила в себе си тя през тези двадесет и пет години? Ерих е бил само едно дете…
Марк не й отговори веднага. Лицето му бе разтревожено и мрачно.
— Нали не вярваш, че съм способна на такива престъпления? — не издържа Джени. — Боже мой, нима и ти мислиш като Ерих?
Нервът под окото й затрептя. Опита се да го закрие с ръка. Коленете й също се разтрепериха. Тя се сгуши на канапето, сви крака и ги обхвана с ръце. Тялото й се тресеше, не можеше да се владее.
— Джени, Джени! — извика Марк.
Тя почувства, че ръцете му държаха нейните, а устните му докосваха косата й.
— Никога не бих могла да убия. Няма да подпиша, няма да си призная, че съм сторила това нещо…
Той я прегърна и я притисна до себе си.
— Ерих е опасен… О, Джени.
Изминаха минути, преди да се успокои. Отдръпна се от Марк. Усети, че той отпусна ръцете й. Гледаха се безмълвно. После Джени се обърна. На канапето имаше одеяло. Марк я зави.
— Мисля, че и двамата се нуждаем от чаша силно кафе.
Докато той беше в кухнята, Джени се загледа в огъня.
Почувства се изведнъж безкрайно изтощена. Но това изтощение бе съвсем различно — приятно отпускане след дълго бягане.
Чуваше потракването на чашките и чинийките в кухнята, долови и приятния мирис на кафе, чу тихите му стъпки, докато той шеташе между печката и шкафа, спомни си топлината на ръцете му.
Когато Марк донесе чашите с кафе, Джени съобщи решението си и с това поразсея тягостната атмосфера.
— Ерих знае, че аз няма да остана при него. Върне ли децата ми, ще го напусна.
— Сигурна ли си?
— Да. Но най-напред да ми върне децата. Те са мои.
— Ерих е в правото си на баща осиновител. Те са еднакво твои и негови. Запомни — Ерих е в състояние да остане надалече колкото си пожелае. Нека поговоря с някои от хората тук. Имам и приятел, експерт по семейните въпроси. Съветвам те да изчакаш обаждането на Ерих по телефона. Не го дразни, не му казвай, че си разговаряла с мен. Обещаваш ли ми?
— Обещавам.
Той я върна обратно с колата до мелницата. Тръгна с нея през полето.
— Искам да съм сигурен, че си в безопасност — настоя Марк. — Качи се горе и ако всичко е наред, дръпни транспарантите в стаята си.
— Какво искаш да кажеш с това. „Ако всичко е наред“?
— Възможно е Ерих да се върне и разбере ли, че отсъстваш, ти ще бъдеш в опасност. Ще ти се обадя по телефона утре, след като говоря с някои от специалистите тук.
— Не. По-добре аз да ти се обадя. Клайд следи разговорите ми отвън.
— Аз ще наблюдавам оттук — каза й Марк, когато се приближиха до къщата. — Не се тревожи.
— Опитвам се. Едно ме успокоява — Ерих обожава Тина и Бет и ще се грижи за тях.
Марк стисна ръката й. Не й отговори. Тя бързо се откъсна и побягна по пътеката. Когато влезе в кухнята, погледът й се спря на неизмитите от кафето съдове. Усмихна се горчиво. Можеше да си отдъхне. Ерих не беше идвал, иначе те щяха да са сложени на място.
Изтича нагоре по стълбите, влезе в спалнята и дръпна транспарантите надолу. Остана загледана във фигурата на Марк, който се отдалечаваше в тъмнината.
Петнадесет минути по-късно Джени лежеше в леглото. Това време бе най-тягостно за нея. Не можеше да се разхожда из хола, да наглежда Тина и Бет. Спомни си как Ерих успяваше да развесели момичетата. Толкова им харесваше да го придружават до пазара през лятото. По цели дни оставаха в парка заедно. Той беше безкрайно търпелив с тях — по-търпелив от него нямаше.
Последния път, когато разговаря с Бет и Тина по телефона, тя долови уплаха в гласовете им. Сториха й се по-уплашени, отколкото през първата вечер след заминаването. Мислеше си, че те са свикнали с нейното отсъствие, както когато лежеше в болницата. Крепеше я само едно — грижовността на Ерих към тях.
Но защо ли Марк не й отговори, а само стисна ръката й? Защо? Остана будна през нощта. Щом не можеше да се съмнява в Руни… в Елза… то тогава в кого?
Призори стана. Не можеше да чака завръщането на Ерих. Опита се да потисне страховете си. Те я връхлитаха нощем.
Хижата! Трябваше да я намери. Инстинктът й го подсказваше.