Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (32)

Глава 31

— О, не, не! — припяваше гласът на Руни. — Каролайн никога няма да нарани детето, миличка — и тя се втурна към Тина. — Каролайн винаги слагаше ръцете си на лицето на Ерих, когато той беше малък. Ето как — и тя нежно постави длани върху бузите на куклата. — После се смееше и му казваше: „Каро, каро.“ То значеше „мили мой“.

Руни се обърна и се заоглежда. Сега имаше на кого да разказва.

— Джени, точно така е, както аз ти казвам. Тя се е върнала. Може би е разбрала, че бебето е болно, и е искала да ти помогне.

— Клайд, веднага я изкарай оттук — изкрещя Ерих. Клайд хвана Руни за ръка.

— Хайде. И не вдигай шум, моля те. Руни се дръпна.

— Джени, кажи им, че съм видяла Каролайн. Кажи им, че те предупредих. Кажи им, че не съм луда.

Клайд стискаше до болка ръката на Руни, пръстите му се бяха впили в плътта, Джени се опита да стане от стола си, но краката й не помръдваха. Опита се да говори, ала усети, че няма глас. Малките ръчички на Тина закриваха и бузите, и носа на куклата.

Люк издърпа ръката на Клайд.

— Остави я на мира, човече. За бога, не виждаш ли, че всичко това й е пряко сили?

— Руни, защо не си отидеш у дома да си легнеш? — успокояваше я Люк. — Днес беше ужасен ден за теб.

Руни сякаш не го чуваше.

— Видях я и продължавам да я виждам. Понякога се промъквам, след като Клайд заспи, защото искам да си поговоря с нея. Бас ловя, че тя знае къде е Ардън. Видях я да влиза в къщата. Веднъж дори я видях и на прозореца на детската стая. Луната блестеше така силно, че се виждаше също като през деня. Много бих желала да ми поговори. Може би тя си мисли, че аз се страхувам от нея. Но защо? Ако Каролайн е тук, значи, че и Ардън ще се върне. Нали така, а?

Тя се дръпна от Клайд и падна на колене пред Джени. Обгърна я с ръцете си.

— Може би един ден и бебето ти ще се върне. Колко хубаво ще бъде, нали? Джени, ще ми го дадеш ли да го подържа тогава?

Наближаваше два часа следобед. Гърдите й натежаваха от мляко. Доктор Елмендорф й направи превръзка, за да спре кърмата, но в часовете, когато трябваше да храни бебето, млякото напираше в тях. Болеше я, но физическата болка я радваше. Тя балансираше душевното й страдание. Крехкото тяло на Руни се тресеше. Джени протегна ръце и ги положи върху раменете й.

— Те няма да се върнат, Руни. Нито Каролайн, нито Ардън, нито то. Тина е сънувала.

— Разбира се, че е сънувала — каза рязко Марк. Люк и Клайд вдигнаха Руни.

— Трябва й успокоително — рече Люк. — Ще дойда с теб до болницата.

Самият той изглеждаше като болен. Емили и Марк останаха по за дълго. Емили направи опит да разсее Ерих, като го заговори за картините му.

— През февруари имам изложба в Хюстън — съобщи й Ерих. — Тогава ще взема Джени и момичетата с мен. Промяната ще им се отрази добре.

Марк приседна до Джени. Той й действаше успокояващо. Чувстваше неговото състрадание и това й помагаше.

След като Марк и Емили си тръгнаха, Джени се зае да сготви вечеря за децата и Ерих. Дори намери сили да приготви момичетата за спане. Тина играеше с водата във ваната. Джени си спомни как държеше бебето с една ръка и го къпеше. Тя изсуши с хавлията дългите коси на Бет. Косите на бебето щяха да бъдат светли като злато. Чу молитвите на Тина и Бет: „Бог да благослови Нана и нашето бебе на небето.“ Притвори очи. Пристъпи на болка свиваха сърцето й.

Долу я чакаше Ерих. В ръцете си държеше чаша с питие.

— Изпий това, Джени. Ще те отпусне.

Хвана я за ръката и приседна до нея. Тя не се възпротиви. Ръцете му я галеха по косата. Този негов жест по-рано я вълнуваше.

— Джени, ти сама чу какво каза лекарят. Бебето нямаше да издържи операцията. То беше много по-болно, отколкото ти мислеше.

Тя го слушаше в очакване да излезе от вцепенението си. „Не се опитвай да ме утешаваш, Ерих — мислеше си Джени. — Каквото и да говориш, вече няма значение за мен.“

— Джени, безпокоя се. Ще се погрижа за теб. Но Емили е клюкарка. Това, което Тина каза, ще научат всички в града. — Той сложи ръка на раменете й. — Слава богу, че на Руни никой не обръща внимание, а Тина е малолетна. Иначе…

Тя се опита да се отдръпне от него. Ръцете му изведнъж я стиснаха здраво. Гласът му звучеше хипнотично нежен.

— Джени, ужасно се страхувам за теб. Тук всеки казва, че приличаш много на Каролайн. И ще се вслушат в думите на Тина. О, скъпа моя, не разбираш ли какво ще си помислят хората?

Тя скоро ще се събуди от този кошмарен сън и ще си бъде в апартамента. Нана ще е до нея. „Джени, ти пак бълнуваше. Сигурно си сънувала кошмари. Колко грижи се струпаха на главата ти, миличка!“

За съжаление тя не беше в апартамента си, а в студената всекидневна, претрупана с мебели, и слушаше за невероятните предположения на хората тук — какво могат да си помислят и какво не могат. Могат да помислят, че тя е убила бебето си?!

— Бедата е там, Джени, че ти си лунатичка. Колко пъти момичетата те питат защо не разговаряш тях, когато нощем влизаш в стаята им? Напълно е възможно да си била и в стаята на бебето, да си го милвала по лицето. Тина не разбира какво е видяла. А ти самата си казала на д-р Елмендорф, че халюцинираш. Той ми се обади и ми съобщи.

— Той ти се е обадил?!

— Да, доста загрижен е. Каза ми също, че си отказала преглед при психиатър.

Джени втренчено гледаше тъмните завеси. Онази дантела беше като паяжина. Тя ги беше махнала, за да промени атмосферата. Колко наивна е била! Ерих ги върна обратно.

Сега завесите я впримчваха, покриваха, задушаваха. Задушаваха я. Тя затвори очи. И отново — споменът за Тина, която с малките си ръчички натискаше лицето на куклата.

Халюцинираше ли? Не се ли връщаше към спомена за дългата коса, която надвисваше в сънищата й над нея? Нима беше халюцинирала през всичките тези нощи?

— Ерих, чувствам се така объркана. Не зная вече какво е това действителност. Дори и преди да се случи онова с бебето. Сега трябва да се махна оттук. Ще взема с мен и момичетата.

— Джени, невъзможно е! Твърде разстроена си. Заради себе си, заради децата ни не можеш да останеш сама с тях. И не забравяй! Те законно носят името Крюгер. Колкото са твои деца, толкова са и мои.

— Аз съм рождената им майка и техният пазител.

— Джени, искам едно да запомниш — пред закона аз имам толкова права над тях, колкото и ти. Дори повече от теб. Повярвай ми, че ако се опиташ да ме напуснеш, ще се отнеса до съда. Мислиш ли, че който и да е съд ще ти ги даде, след като си спечели такава репутация в обществото?

— Но те са мои! Бебето беше твое и ти даже не му даде името си. Момичетата са мои и ти ги искаш. Защо?

— Защото искам теб. Независимо какво си сторила, колко си болна — искам те! Каролайн също поиска да си тръгне, да ме напусне. Но теб познавам добре. Ти никога няма да оставиш децата си. Затова ще останем всички заедно. Ще започнем нов живот. Тази вечер ще се върна при теб.

— Не.

— Нямаш друг избор. Ще забравим миналото. Никога няма да спомена пред теб нищо за бебето. Ще ти помагам, ако отново започнеш да се разхождаш в съня си. Ще се грижа за теб. Дръзнат ли да разследват смъртта на бебето, ще наема адвокат.

Той я дърпаше за ръка. Безпомощна, тя му позволи да я замъкне нагоре по стълбите.

— Утре спалнята ни ще бъде както преди. Ще си представим, че бебето никога не се е раждало.

В спалнята той отвори най-долния шкаф на гардероба. Тя разбра какво търсеше Ерих. Нощницата на майка си.

— Облечи я заради мен, Джени. Толкова отдавна не си го правила.

— Не мога. — Беше уплашена. Очите му бяха толкова странни.

Джени не познаваше този мъж, който й говореше, че в очите на хората тя е убийца, който я караше да забрави детето, погребано само преди часове.

— Да, можеш. Сега си толкова отслабнала. Прекрасна си, Джени!

Тя взе от него нощницата и отиде в банята. Облече я. Нощницата отново й ставаше. Погледна се в огледалото. Чак сега разбра защо хората мислеха, че е копие на Каролайн.

Очите й излъчваха болка и тъга като тези на жената от картината.

 

Сутринта Ерих стана тихо от леглото и започна да се движи на пръсти из стаята.

— Будна съм — обади се Джени. Беше шест часът, времето, когато хранеше бебето.

— Мила, опитай се да поспиш.

Той обличаше дебелия си пуловер за ски.

— Тръгвам за хижата. Трябва да свърша картината за изложбата в Хюстън. Ще заминем заедно, скъпа, ние двамата и момичетата. Ще прекараме чудесно.

Той приседна до нея.

— О, Джени, обичам те! Тя се стресна.

— Кажи ми, че ме обичаш, Джени!

— Обичам те, Ерих — отвърна като по навик.

Сутринта беше ясна. Друг път по това време и след закуска облаците закриваха небето. Въздухът навън беше резливо студен. Нещо предсказваше буря в природата.

Облече децата за разходка. Елза сваляше надолу коледното дърво и Джени начупи клончета от него.

— Мамо, какво ще правиш с тях? — попита я Бет.

— Ще ги сложа на гроба на бебето.

— Мамо, моля те, не бъди толкова тъжна — проплака Бет.

— Ще се помъча, Мишлето ми.

„Поне да можех да чувствам нещо. Всичко у мен е така празно, ужасно празно!“

На връщане от гробището тя видя Клайд, който караше колата по селския път. Изчака го, за да разбере как е Руни.

— Няма да я пускат у дома известно време — рече й Клайд. — Правят й пълни изследвания и вероятно ще я оставят в специална болница за седмица-две. Откакто вие дойдохте, Руни е много по-добре отпреди. По-рано винаги се страхуваше да напуска фермата, да не би да пропусне пристигането на Ардън, ако реши изведнъж да си дойде. Но после здравето й отново се влоши. И ето сега…

Клайд спря. Адамовата му ябълка се задвижи надолу, очите му се напълниха със сълзи.

— Знаете ли, мисис Крюгер, това, което Тина каза, се разчу. Шерифът разговарял с Руни. Взел една кукла със себе си и питал Руни как Каролайн си е слагала ръцете върху лицето на бебето и как Тина е казала, че онази дама от картината е пипала бебето. Не ми стига умът какво е решил да прави.

„А на мен ми стига — каза си Джени. — Ерих ще излезе прав. Емили вече е пуснала слуха в града.“

Три дни по-късно се яви и шерифът Гъндърсън.

— Мисис Крюгер, задължен съм да ви съобщя какви слухове се носят за вас сред хората. Налага се да извадим трупа на бебето. Медиците ще му направят аутопсия.

Тя стоеше и наблюдаваше как острите лопати разравяха току-що замръзналата пръст. Отново натовариха малкия ковчег на погребалната кола. Почувства, че някой стои до нея. Беше Марк.

— Защо се измъчваш, Джени? Не трябваше да идваш тук.

— Какво търсят?

— Искат да се уверят дали има следи от насилие по лицето на бебето.

Тогава си спомни какво бе видяла, когато се наведе над бебето — дългите сенки, които миглите хвърляха над бледите му бузки, тънките устенца, синята вена отстрани на нослето. Синята вена! Преди тя никога не я беше забелязвала. Никога преди сутринта, когато го намери мъртво.

— Забеляза ли някакви синини по лицето, Марк? Ти можеш да различиш вена и синина от контузия.

— Когато се опитах да му направя изкуствено дишане с уста, натиснах лицето му доста силно. Може би аз съм я причинил.

— Каза ли им това?

— Да.

Тя се обърна към него. Вятърът не беше толкова силен, но Джени почувства, че я лъха свежест.

— Казал си им, за да ме защитиш. Не беше нужно.

— Казах им истината — отговори й той. — Джени, прибери се! — настояваше Марк.

Тя се опитваше да вникне в чувствата си, вървейки до него през прясно натрупания сняг. Той беше толкова висок, а тя бе свикнала със сравнително ниската фигура на Ерих. И Кевин беше висок — над метър и осемдесет. А колко ли ще е Марк? Метър и осемдесет и четири, и пет.

Главата я болеше, гърдите й горяха. Защо не спираше кърмата й? Кому бе нужна тя сега? Почувства, че блузата й се мокреше. Ако Ерих си беше у дома и я видеше, щеше да се ужаси. Той бе такъв маниак на тема чистота, толкова спретнат. И толкова потаен. Едва ли името му щеше да е постоянно в устата на хората, ако не беше се оженил за нея.

Не можеше да си обясни защо въпреки семейния скандал той все още я уверяваше в любовта си. Искаше от нея да изглежда като майка му. Затова непрекъснато я караше да облича нощницата й. Може би, когато се е разхождала нощем в съня си, тя се е старала да изглежда като Каролайн, за да му достави удоволствие.

— Да, точно така. Старала съм се — изрече на глас Джени Гласът й я стресна. Не усети кога беше проговорила.

— Какво каза, Джени? Джени!

Тя усети, че пада. Не можеше да се задържи. Но някой я хвана, преди главата й да докосне снега.

— Джени!

Марк я държи. Марк я носи. Надяваше се, че не е твърде тежка.

— Джени, ти изгаряш от температура.

Ето защо не е могла да контролира мислите си. Не беше причина само видът на къщата. Как само мразеше тази къща!

Тя пътуваше в нечия кола. Ерих я държи. Тя познава тази кола. Знае чия е. На Марк. Отзад са книгите му.

— Получила е шок от високата температура. От кърмата е — каза д-р Елмендорф. — Налага се да остане тук.

Толкова приятно е да се носи във въздуха, толкова успокояващо е да усеща грубия плат на болничната дреха. Мразеше синьозелената нощница.

Ерих постоянно влизаше и излизаше от стаята й.

— Тина и Бет са добре. Пращат ти поздрави.

Накрая Марк й донесе новината, която тя мъчително очакваше. „Бебето е отново погребано. Никой няма повече да го безпокои.“

— Благодаря ти.

Пръстите му стиснаха ръката й.

— О, Джени.

Вечерта тя изпи две чаши чай, изяде една препечена филия.

— Радвам се, че сте по-добре, мисис Крюгер — заговори я любезно сестрата.

Защо тъкмо тази любезност я караше да плаче? Тя бе свикнала хората да я обичат.

Температурата й спадна, но Джени непрекъснато плачеше. Често се събуждаше обляна в сълзи.

— Няма да ви пусна, преди да оздравеете напълно — настоя д-р Елмендорф. — Докато сте в болницата, бих искал да ви прегледа д-р Филстром.

Доктор Филстром беше психиатърът.

Той приседна на леглото й. Беше дребен спретнат мъж. Приличаше й повече на банков чиновник.

— Разбрах, че сте преживели кошмарни нощи.

Те всички искаха да я изкарат луда.

— Вече не сънувам кошмари — отговори Джени.

И така си беше. В болницата сънят й отново стана спокоен. Дори започна да се шегува със сестрата.

Следобедите бяха най-тежки за Джени. Тя не искаше да се вижда с Ерих. Ръцете й се изпотяваха, щом чуеше стъпките му.

Той доведе и момичетата да я видят. Не ги пуснаха в болницата — тя им махна с ръка от прозореца. Сториха й се някак жалки, докато отвръщаха на поздрава й, окаяни, нещастни.

Вечерта Джени изяде всичко, което й сервираха. Трябваше да възвърне силите си. Вече нищо не я задържаше в имението на Крюгер. Невъзможно бе между нея и Ерих да се възстанови миналото. Сега тя кроеше планове как да се върне и знаеше, че ще успее.

Реши да го направи при пътуването им до Хюстън. Точно тогава ще се изплъзне от погледа на Ерих. Заедно с Тина и Бет ще отлетят за Ню Йорк. В Минесота Ерих можеше да поиска чрез съда децата й, но не и в Ню Йорк.

Би могла да продаде медальона на Нана, за да се сдобие с малко пари. Преди години един бижутери предлагаше за него хиляда и сто долара. Ако и сега получи толкова, ще може да си купи самолетните билети. Част от сумата ще задържи, докато си намери работа.

Далеч от къщата на Каролайн, от портрета на Каролайн, от леглото на Каролайн, от нощницата на Каролайн, от сина на Каролайн, тя отново ще бъде Джени. Ще може да мисли спокойно, да прогони всички кошмари, на които сега беше пленница.

Джени заспа с усмивка. Ръцете си бе положила под лицето като възглавница.

На другия ден се обади по телефона на Фран. О, блажена, благословена свобода! Колко приятно бе да знаеш, че никой не записва разговора ти в канцеларията, че никой не те подслушва, че никой няма да те прекъсне.

— Джени, защо не отговори на писмата ми? Помислих, че си ме захвърлила на боклука.

Тя не каза, че въобще не ги бе получила.

— Фран, имам нужда от теб — трябва да се махна оттук — припряно заговори Джени.

Изведнъж кръшният смях на Фран изчезна. — Лоша е връзката, Джени. Не те чувам. По-късно щеше да обясни всичко на Фран. Сега просто се съгласи с нея: „Да, лоша е връзката.“

— Повярвай ми. Ще се върна при теб. Обади се след осем. Тогава завършва визитацията.

Фран се обади на следващата вечер след седем. Щом телефонът иззвъня, Джени разбра какво бе станало. Фран не се беше съобразила с разликата във времето. В Ню Йорк беше осем и десет. Ерих стоеше до леглото й. Веждите му се вдигнаха нагоре, когато й подаваше слушалката. Гласът на Фран ехтеше в мембраната: „Страшни планове имам!“

— Фран, колко мило, че те чувам отново! — После се обърна към Ерих: — Ерих, Фран ми се обажда, за да ме поздрави.

Фран разбра намека й.

— Ерих, как си? Толкова съжалявах, като научих, че Джени не е добре.

Щом завърши разговорът, Ерих веднага я попита:

— Какво има, Джени? За какви планове ти говори Фран?