Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (23)

Глава 22

Разпитът бе проведен седмица по-късно. За Джени седмицата бе неописуем ад. Тя видя в моргата обезобразеното, но не до такава степен, че да не може да го разпознае, лице на Кевин. В съзнанието й просветнаха спомените от техния сватбен ден в църквата „Санта Моника“. „Аз, Дженифър, вземам теб, Кевин… докато смъртта ни раздели.“ Никога неговият живот не е бил така свързан с нейния, както сега. „О, Кевин, защо ме последва тук?“

— Мисис Крюгер! — гласът на шерифа я зовеше за идентификацията.

Гърлото й пресъхна. Тази сутрин дори не бе могла да преглътне чая си.

— Да — прошепна тя, — това е моят съпруг. Зад гърба й някой се изсмя.

— Ерих, Ерих, не исках да кажа…

Но той си беше вече тръгнал. Стъпките му решително кънтяха по пода. Когато тя стигна до колата, той беше вътре. Лицето му — каменно студено. По пътя не я заговори.

По време на разпита едни и същи въпроси бяха задавани десетки пъти.

— Мисис Крюгер, Макпартланд е казал на много хора, че вие сте го поканили в къщата в отсъствието на съпруга си.

— Не съм.

— Мисис Крюгер, кой е домашният ви телефонен номер? Тя им го даде.

— Знаете ли телефонния номер на „Гътри Тиътър“? — Не.

— Нека ви го кажа. Може би ще си припомните нещо. Той е 555–2824. Познат ли ви е този номер?

— Не.

— Мисис Крюгер, държа копие от телефонната сметка, дошла във фермата на Крюгер. Тук е отбелязан разговор с „Гътри Тиътър“ на девети март. Все още ли твърдите, че нищо не знаете?

— Да.

— А палтото ваше ли е, мисис Крюгер?

— Да. Бях го дала.

— Имате ли ключ от къщата на Крюгер?

— Да, но съм го загубила.

„Палтото — тутакси помисли тя. — Разбира се, че ключът ми беше в палтото.“ И тя каза това на съдията.

Той извади нещо от джоба си — беше ключът. Ключодържателят беше с нейните инициали — Дж. К. Ключът, който Ерих й беше дал.

— Ваш ли е?

— Така изглежда.

— Давали ли сте го на някого, мисис Крюгер? Моля ви, кажете ни истината.

— Не. Не съм.

— Този ключ беше намерен в ръцете на Макпартланд.

— Невъзможно.

Като свидетел Мод постоянно повтаряше историята, която бе разказала на Джени: „Той каза, че бившата му съпруга искала да се види с него, и аз му показах пътя. Сигурна съм, съвсем сигурна съм за датата. Той дойде вечерта, когато убиха кучето на сина ми.“

Клайд Тумис се притесняваше на свидетелската скамейка, езикът му бе сякаш вързан, но даде честно показанията си.

— Казах на жена си, че тя си има палто за всеки ден, старото й зимно палто. Сгълчах я, че го е взела, върнах го в къщата на Крюгер още същия ден, в който жена ми го бе облякла.

— А мисис Крюгер знаеше ли това?

— Не зная, може и да го е пропуснала. Килерът не е чак толкова голям и аз го закачих до нейния скиорски костюм, който тя винаги носеше.

— Не съм забелязала.

Може би тя не бе обърнала внимание.

Ерих също даде показания. Въпросите към него бяха кратки и произнесени с уважение.

„Мистър Крюгер, бяхте ли си у дома в понеделник вечерта, на девети март?“

„Съобщихте ли, че имате намерение да рисувате вечерта?“

„Знаехте ли, че съпругата ви е в контакт с бившия си мъж?“

Ерих отговори точно, претегляйки всяка дума, без да влага чувство. Джени го наблюдаваше от първия ред. Дори за секунда той не я погледна. Ерих, който мразеше да говори до телефона, Ерих, който беше един от най-потайните хора, които познаваше, който се бе отчуждил от нея, защото се разстрои от телефонния й разговор с Кевин и от срещата й с него.

Разпитът привърши. Официалното становище бе смърт от удавяне. Но когато Джени напусна съда, тя знаеше какво говорят хората за нея. Най-малкото бе, че се е виждала тайно с бившия си съпруг. А най-лошото — че тя го е убила.

 

В трите седмици, последвали разпита, двамата с Ерих се хранеха мълчаливо — ако той заговореше, правеше го с момичетата. Само свръхчувствително ухо можеше да долови напрежението между двамата. Когато приспиваше децата, тя никога не беше сигурна дали той ще остане в къщата. Чудеше се къде отива. В хижата ли? Или у приятели? Не смееше го пита. Останеше ли да спи в къщата, отиваше спалнята на баща си, която не беше използвана от години.

Нямаше с кого да сподели болката си. Нещо й подсказваше, че той ще преодолее себе си. Имаше мигове, когато я гледаше с такава нежност, че Джени едва се сдържаше, да не го прегърне, беше готова да го моли да й повярва.

Тихо оплакваше Кевин. Можеше да постигне толкова много, беше надарен. Ако си бе наложил, ако не се забъркваше в женски истории, ако пиеше по-малко.

Но как е попаднало палтото й в колата?

Една вечер тя слезе долу и завари Ерих да пие кафе.

— Джени, трябва да поговорим.

Без да знае какво изпитва — облекчение или тревога, — тя седна до него. Беше си облякла нощницата и пеньоара, който Нана й бе подарила. Наблюдаваше внимателно Ерих.

— Това червено много ти отива на косата. Тъмен облак над аленочервено. Символично, нали?^[1] Като тъмни тайни в душата на грешница. Затова ли си се облякла така?

Ето какво ще обсъждат.

— Сложих си пеньоара, защото в момента ми е студено.

— Много ти отива. А може би очакваш някого? „Странно, въпреки всичко изпитвам жал към него. Кое всъщност му е причинило по-голяма болка — неочаквано си помисли тя, — смъртта на Каролайн или фактът, че тя се е канела да го напусне?“

— Никого не очаквам, Ерих. Ако не ми вярваш, защо не останеш довечера, за да се убедиш сам?

Би трябвало да се обиди и да се ядоса, но никакво чувство не беше останало у нея освен жалостта към него. Той изглеждаше толкова разтревожен, толкова уязвим. Винаги когато изпадаше в такива състояния, сякаш се подмладяваше. Заприличваше почти на момче.

— Ерих, съжалявам за всичко. Зная, че хората клюкарстват зад гърба ми и че тежко го понасяш. Но нямам никакво логично обяснение за това, което се случи.

— Палтото ти.

— Не зная как е попаднало в колата.

— И мислиш, че ти вярвам.

— Ще ми повярваш.

— Джени, искам да ти повярвам, но не мога. Вярвам в едно — ако си се съгласила Макпартланд да дойде тук, то е било само защото си искала да го предупредиш да стои далеч от нас. Това приемам. Но не мога да живея с лъжа. Признай, че си го поканила тук. Тогава ще забравя всичко. Не си искала да влиза у дома и си го накарала да подкара към брега на реката. Предупредила си го и си държала в ръка ключа си. А може би е посегнал на теб? Бори ли се с него? Палтото ти се е изплъзнало, като си побягнала от колата. Вероятно, когато той се е опитал да завие обратно, е потеглил напред. Джени, това аз го разбирам. Но кажи, че е така. Не ме гледай с тези големи невинни очи. Не гледай, като че ли си невинна жертва. Признай, че лъжеш, и аз ти обещавам никога повече да не споменавам за случая. Обичаме се силно. Любовта помежду ни още съществува.

Поне беше напълно искрен. Тя се чувстваше така, сякаш седи върху планина, гледайки към долината, и наблюдава какво става долу като незаинтересован зрител.

— По-лесно щеше да е, ако беше така, както ти казваш. Но е смешно: всеки от нас е продукт на собствения си живот. Нана презираше лъжците. Казваше ми: „Щом не искаш да излезеш с някого, не му казвай, че те боли глава или че имаш да решаваш задачи по математика.“

— Не говорим сега за задачи по математика — отсече Ерих.

— Отивам да си легна, Ерих. Лека нощ. Няма смисъл да продължаваме по този начин.

А доскоро те тръгваха нагоре към спалнята под ръка!

Ерих не й отговори, макар че тя бавно изкачваше стълбите, за да му даде време за отговор.

Заспа бързо, потънала в мъчителни сънища. Спеше неспокойно. В просъница сякаш тя самата се движеше около леглото. Отново сънуваше: този път тя беше в колата и се бореше с Кевин. Той искаше ключа…

После беше в гората, търсеше нещо. Разбутваше с ръка близките дървета и докосваше плът.

Пръстите й почувстваха очертания на чело, допир на мигли. Нечии коси докосваха бузата й.

Стискайки устни, за да не изпищи, тя затърси с ръка нощната лампа върху масата. Рязко натисна ключа и диво се огледа наоколо. Нямаше никого. Беше сама в леглото, сама в стаята.

Отново се отпусна на възглавницата. Тялото й безпомощно трепереше. Трепереха дори мускулите на лицето й.

„Ще полудея, ще си загубя ума“ — си мислеше. Тя не посмя да загаси лампата. Когато отново заспа, първите лъчи на зората проникваха през затъмнените прозорци.