Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (19)

Глава 18

По-късно Джени си спомняше тази сцена като кошмар — кошмар, който трудно може да се опише. Спомни си как изтича обратно до момичетата, за да не разберат какво се бе случило с Ранди. Държеше ги за ръце и им се молеше:

— Хайде да си тръгваме.

— Искаме да си поиграем с Ранди.

Когато влязоха в къщата, тя им каза:

— Чакайте ме тук. Да не сте посмели да излизате навън.

Ерих носеше кученцето под дрехата си. От него капеше кръв. Джо едва сдържаше сълзите си.

— Джо, помислих, че е някое безпризорно куче, а повечето от тях са бесни. Ако знаех…

— Не трябваше да го пъхате под дрехата си, мистър Крюгер.

— Ерих, как може да си толкова жесток? Два пъти стреля в него. Ти го уби още с първия изстрел, когато ти извиках.

— Така трябваше, скъпа — настояваше Ерих. — Първият куршум го улучи в гърба. Да не искаш да го оставя да се мъчи?! Направо щях да полудея при мисълта, че може да ухапе някое от децата ми.

Клайд натъжен пристъпваше от крак на крак.

— Не ви е работа да се грижите за безпризорните животни във фермата, мистър Крюгер.

— Джо, ще ти го заменя с добра ловджийка.

— Няма нужда, мистър Крюгер — каза Джо, но в гласа му трепна надежда. Той взе Ранди, за да го погребе на собствена земя.

Ерих отведе Джени в къщата и веднага й предложи да си легне. Поднесе й чаша горещ чай.

— Забравих, че моята любима е все още градско чедо — каза той и излезе.

Тя стана и се залови да приготви обяда на децата. Докато те почиваха следобеда, Джени се опита да чете, надявайки се, че ще спре да се терзае.

 

— Тази вечер ще ви приготвя нещо набързо — каза Джени на Тина. — С татенцето ще излизаме.

— И аз искам да дойда с вас.

— Не — сгълча я Джени. — Веднъж сме решили да вечеряме навън. Имаме повод.

Нищо чудно, че децата очакваха да ги вземат с тях. През последния месец, където и да отидеха, Ерих настояваше да дойдат и момичетата. Колко втори бащи са като него?!

Джени започна да се приготвя за вечерта отрано. Горещата вана отпусна тялото й. След минута колебание пусна във водата няколко кристалчета от боровата смес, която досега избягваше да употребява. Изми косата си и я среса на кок. Спомни си, че когато беше в ресторанта с Кевин, косата й падаше свободно до раменете. Застоя се пред гардероба. Избра копринена блуза с дълъг ръкав в масленозелен цвят. Зеленото подсилваше цвета на очите й. Кройката на блузата подчертаваше талията й. Ерих влезе в стаята тъкмо когато тя закопчаваше токата на колана.

— Джени, ти се обличаш специално за мен. Харесвам те в зелено. Отива на очите ти — каза Ерих и зарови лице в ръцете й.

— Винаги съм се обличала за теб. И винаги ще го правя.

Той носеше под мишницата си картина.

— Колкото и невероятно да ти се струва, днес успях да я завърша.

Беше пролетен пейзаж. Малко теленце се криеше зад майка си, оглеждайки животните наоколо, сякаш предупреждаваше да не се доближават до тях. От картината лъхаше живот.

Джени внимателно я изучаваше.

— Възхитителна е — каза тя тихо. — Толкова нежност струи от нея.

— Днес ти ми каза, че съм жесток.

— Днес аз бях глупава и ужасно несправедлива. Тази картина ли ще покажеш на следващата изложба?

— Не, скъпа. Тя е моят подарък за теб.

 

Щом влязоха в ресторанта, Джени вдигна яката на палтото си. Предишния път тя бе притеснена, бързаше да се измъкне и не успя да разгледа интериора и да запомни подробности. Сега разбра колко приятна е обстановката тук — меко осветление, дървена облицовка на стените, тежки завеси и искрящ огън в камината.

— Оттук направо — каза келнерката и ги поведе в същата посока. Дъхът й спря, но за щастие тя ги заведе при масата до прозореца. Там вече ги очакваше шампанско. Напълниха чашите и Джени вдигна своята към Ерих:

— Честит рожден ден, скъпи.

— Благодаря ти.

Тихо отпиха от шампанското.

Ерих беше облечен в тъмносив костюм от туид, с тясна черна вратовръзка. Широките антрацитни вежди и черните мигли подчертаваха синия цвят на очите му. По златистата му коса проблясваше пламъка на свещта от масата. Той посегна за ръката й.

— Приятно ми е да те водя на места, където никога не си била, скъпа.

Устните й пресъхнаха.

— Приятно ми е да бъда с теб навсякъде, навсякъде.

— Мисля, че това ме накара да оставя онази бележка. Ти си права, миличка. Изпитвах не само раздразнение, но и ревност, като гледах как Джо те учи на езда. Исках с мен да споделиш миговете, когато за първи път обуздаваш Огненото момиче. Чувствах се така, сякаш ти бях подарил скъпи бижута, а ти ги носиш заради друг.

— Ерих — запротестира Джени, — аз пък си мислех, че ще ти бъде досадно да присъстваш на първите ми уроци по езда.

— И с къщата е така. Идваш тук и след четири седмици искаш да я превърнеш в голо студио от Ню Йорк, празно, без пердета и отрупано с пълзящи треви. Скъпа, може ли да те помоля за един подарък по случай рождения ми ден? Отдели малко време и се запознай с мен… поискай да разбереш най-напред кой съм аз и кои сме… ние двамата. Ти ме обвини в жестокост, когато застрелях животното, а аз си мислех, че то ще се нахвърли върху децата ни. Не мога ли аз също да те обвиня в жестокост, когато ме застрелваш с тежки, несправедливи думи? И още нещо, от четири поколения насам ти си първата жена от рода Крюгер, която прави сцена пред наемен работник. Каролайн по-скоро би умряла, отколкото да критикува баща ми пред хората.

— Не съм Каролайн — тихо изрече Джени.

— Скъпа, постарай се да разбереш, че аз не съм жесток към животните. Не без основание съм суров и непреклонен. Онази наша първа вечер ти не можа да разбереш моето недоволство, когато даде пари на Макпартланд. Същото стана и на сватбения ни ден. Но последиците от твоето държание нараняват и двама ни, нали?

„Ако само знаеше!“ — помисли си Джени. Оберкелнерът идваше към тях с професионалната си усмивка.

— А сега, мила моя — каза Ерих, — нека приемем, че си изяснихме някои неща между нас. Да си хапнем сладко заедно и моля те, знай, че предпочитам да съм тук, на това място, с теб, отколкото с когото и да било другиго на което и да е ДРУГО място в света.

Когато се върнаха у дома, тя съзнателно облече нощницата на Каролайн. На вечерята не спомена на Ерих за бременността. Искаше да го направи в леглото, в обятията му. Но той не пожела да остане при нея.

— Искам да бъда съвсем сам. Ще се върна в четвъртък, не преди този ден.

Тя не дръзна да се опълчи.

— И не се впускай в трескава работа, за да не забравиш за вечерята с Марк и Емил и в петъка.

Той погледна към нея, тя вече бе легнала.

— Няма да забравя.

Излезе, без да я целуне. Остана отново сама в огромната спалня, потисната, в полусънно състояние. Това ли щеше да бъде начинът й на живот?