Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (16)

Глава 15

Щом доближиха къщата, Джени усети, че някой ги наблюдава от прозореца на канцеларията. Ерих често се застояваше там на връщане от хижата. Тя побърза да вкара децата вкъщи и започна да приготвя сандвичи и топло какао. Тина и Бет наблюдаваха с любопитство как се топи сиренето в тостера. Приятната му миризма се разнасяше из кухнята.

Какво ли е накарало Каролайн да се отчая дотолкова, че да напусне Ерих? Дали в любовта на Ерих към майка му няма и нотка на неприязън? Джени се помъчи да си представи обстоятелства, които биха я тласнали да напусне Тина и Бет. Разбра, че такива няма.

Децата бяха изморени от дългата разходка и щом ги сложи в креватчетата, веднага заспаха. Тя остана до тях, загледана в лицата им. Нямаше желание да излезе от стаята. Приседна до прозореца. Чувстваше се леко замаяна. Защо ли?

Накрая слезе надолу по стълбите, наметна жакета си и тръгна към канцеларията. Наведен над голямото бюро, Клайд работеше.

— Ерих не се е връщал за обяд — подхвърли Джени, стараейки се думите й да прозвучат любезно. — Помислих си, че се е отбил тук.

Клайд я гледаше объркано.

— Той току-що намина и ми каза, че си е взел храна. Знаели сте, че възнамерява да рисува до късно в хижата.

Джени тръгна безмълвна към вратата. Точно тогава съзря кошницата с пристигналите писма.

— О, Клайд, ако получиш поща за нас, докато Ерих го няма, ще я изпратиш ли по някой?

— Разбира се. Обикновено предавам онова, което е за вас, на него.

„Онова, което е за вас…“ През целия месец тя си беше у дома и макар да писа и на мистър Хартли, и на Фран, не бе получила отговор.

— Сигурно е забравил. А какво беше пристигнало за мен? — попита тя с нарастващо напрежение в гласа.

— Миналата седмица имаше едно писмо и няколко картички. За друго не си спомням.

— Разбирам — каза Джени и погледна към телефона. — Имаше ли телефонни обаждания?

— Миналата седмица някой се обади от църквата за някаква среща. А преди това ви търсиха от Ню Йорк. Да не би Ерих да не ви е казал?

— Той беше толкова зает с пътуването си — измърмори Джени. — Благодаря ти, Клайд.

Тръгна за къщата, влачейки краката си. Небето беше забулено с облаци. Леко прехвърчаше сняг. Тъкмо се бе разтопил предишният, и земята отново се скова от студ. Температурите бавно се понижаваха.

„Не бих те поделил, Джени“ — спомни си тя думите на Ерих. Кой ли би могъл да се обажда от Ню Йорк? Може би Кевин, за да я предупреди, че ще пристигне в Минесота? Ако е бил той, защо Ерих не й го каза? А кой ли е писал писмо? Мистър Хартли? Или Фран?

„Това повече няма да се повтори. Трябва нещо да предприема“ — твърдо реши в себе си Джени.

— Джени — извика някой след нея. Беше Марк Гарет. Идваше от обора и бързо съкрати разстоянието с дългата си крачка. Усмихваше й се, но в очите му проблясваше тревога. — Здравей! Все не ми остава време да намина покрай вас. Как сте?

Дали той подозира нещо и какво? Може ли да му се довери за Ерих? Не би било честно зад гърба на Ерих. Но едно нещо можеше да си позволи…

— Чувствам се отлично — отговори тя усмихната. — Точно теб исках да видя сега. Помниш ли, че говорихме ти и приятелката ти Емили да дойдете на вечеря?

— Да.

— Нека се уговорим за осми март. Тогава е рожденият ден на Ерих. Искам да дам вечеря в негова чест.

Марк се намръщи.

— Джени, предупредих те, че за него този ден е черен.

— Зная. Но това се е случило преди цели двадесет и пет години! Не е ли време той да преодолее болката по майка си?

Марк сякаш размишляваше какво да й отговори.

— Не се тревожи, Джени. Много време е нужно, за да разбиеш комплексите на човек като Ерих. — Усмихвайки се, той добави: — Но е крайно време да разбере кого има до себе си сега.

— Да разбирам ли, че приемаш поканата ми?

— Определено. Освен това Емили изгаря от нетърпение да те види.

Джени се засмя с глас.

— Аз също изгарям от нетърпение да се видя с някого тук.

Тя се сбогува с Марк и тръгна за къщата. Елза я чакаше, готова да напусне.

— Момичетата още спят. Утре като дойда, ще напазарувам. Имам всичко на списъка.

— Списък ли?

— Да. Докато се разхождахте с децата тази сутрин, мистър Крюгер дойде и ми каза, че аз ще пазарувам отсега нататък.

— Чиста глупост! — избухна Джени. — Това е моя работа. Джо може да ме закара с колата.

— Мистър Крюгер ми каза, че му е взел ключовете.

— Благодаря ти, Елза. Разбирам всичко.

Джени не искаше жената да долови ужаса, който я обхвана. Но когато Елза затвори вратата, усети, че цялата трепери. Дали Ерих е взел ключовете от Джо, за да не ползва тя колата, или го е сторил, защото вече знае, че я е ползвала? Огледа нервно кухнята. По-рано, в Ню Йорк, изпаднеше ли в подобно състояние, се залавяше с голямото почистване. А тук? В тази къща всичко бе безупречно чисто.

Погледът й се спря на сервиза с подправките. Кутиите бяха огромни и заемаха много място върху полицата. А толкова рядко се използваха! Всяка стая бе неприветлива и претъпкана с предмети. Нали сега къщата бе нейна? Ерих сигурно би се зарадвал, ако почувства, че ръката й е пипнала навсякъде. Помести кутиите с подправките, зае се с кръглата маса, която бе точно в средата на кухнята — измести я до прозореца. Там щеше да бъде по-удобно — едно, че лесно се достигаха чиниите от бюфета, и друго, че от прозореца се виждаше полето. Без да съобрази, че при тътренето на масата краката й ще оставят драскотини по пода, Джени я издърпа от мястото й. Стария килим от детската стая качи на тавана. Обзета от нервна треска, кипеше от енергия. От кухнята тя се прехвърли в другите стаи. В една от тях свали дантелените пердета, сгъна ги внимателно и ги занесе на тавана. В стаята нахлу светлина. Ако можеше да свали долу един от килимите? Разбра, че не е по силите й. Реши някой ден да извика Джо на помощ. Застоя се по-дълго в една от стаите. Огледа предметите с любопитни очи. Вниманието й бе привлечено от малка синя кожена кутия с инициали К. Б. К. Взе я в ръцете си, поколеба се за миг дали да я отвори, но кутията не беше заключена. Капакът като че ли се отвори от само себе си.

Тоалетни принадлежности, кремове, пудри, сапун с борова миризма, а до тях — дневник с кожена подвързия. Джени запрелиства страниците му:

2 януари, 10 часа сутринта: Среща с учителите. Ерих.

8 януари: Вечеря с Люк Гарет, Майерови, семейство Берендс.

9 януари: Да върна книгите в библиотеката.

2 февруари: Съдебно заседание в девет сутринта.

„Това ли ще е заседанието на съда по развода?“ — помисли Джени.

23 февруари: Да поръчам стик за хокей за рождения ден на Ерих.

8 март: Рожден ден на Ерих.

Последното, написано от Каролайн. Датата — изписана със светлосиньо мастило. Следват редове, изписани с друга писалка:

7 часа вечерта, полет 241 Минеаполис — Сан Франциско

И един неизползван еднопосочен билет, закрепен с кламер към страницата. А отдолу — бележка. Името, изписано най-отгоре — ЕВЪРЕТ БОНАРДИ. „Бащата на Каролайн“ — досети се Джени. Тя бързо зачете:

Скъпа Каролайн, аз и майка ти с изненада научихме, че напускаш Джон. Дълбоко сме загрижени за Ерих, но след като прочетохме писмото ти, съгласихме се, че е по-добре да остане при баща си. Нямаме представа за истинските обстоятелства. Очакваме те при нас. Приеми нашата любов.

Джени сгъна писмото и го постави на мястото му.

„Какво е искал да каже Евърет Бонарди, като е написал «Нямаме представа за истинските обстоятелства»?“

Джени бавно слезе по стълбите. Момичетата още спяха. Погледна ги с любящи очи и в същия момент почувства, че устните й пресъхват от възбуда — на възглавниците им имаше по един малък кръгъл боров сапун. Миризмата на бор се носеше във въздуха.

— Не са ли малки красавици? — въздъхна някой зад нея в ухото й.

От уплаха Джени дори не можа да изпищи. Обърна се рязко. Тънка ръка я прегърна през кръста.

— О, Каролайн — изохка Руни Тумис с блуждаещи очи, — не обичаме ли недостатъчно децата си?

 

Джени успя да изкара Руни от стаята на момичета, без да ги събуди. Руни не се противопостави, а продължаваше да я държи с ръката си през кръста. Някак тромаво и двете слязоха по стълбите.

— Да пием по чаша чай — предложи Джени, като се опитваше гласът й да прозвучи нормално. „Как ли е влязла Руни? Сигурно е имала ключ от къщата.“

Руни отпиваше от чая бавно и безшумно, не сваляше погледа си от прозореца.

— Ардън харесваше гората тук. Знаеше, че не бива да отива по-далеч от края й, но все се катереше по дърветата. Ей на онова там се катереше — посочи Руни с пръст един стар дъб. — Оттам наблюдаваше птиците. Казах ли ти, че една година я бяха избрали за председател на клуб 4Х?

Когато се обърна и погледна Джени, гласът й звучеше по-силно, а очите й бяха избистрени.

— Но ти не си Каролайн! — рече тя учудено.

— Не. Аз съм Джени.

— Жалко — въздъхна Руни. — Забравих. Сякаш нещо ме връхлетя и… реших, че съм закъсняла за работа. Рекох си — успала съм се. Каролайн нехаеше за това, но мистър Крюгер много се ядосваше.

— Имаш ли ключ? — попита я Джени.

— Забравих си го. Вратата беше отворена. Май че нямам вече ключ.

Джени си спомни, че затвори вратата, но реши да не притеснява повече Руни.

— Отидох горе да оправя леглата — продължи Руни. — Гледам — всички до едно оправени. И тогава видях Каролайн. Не. Исках да кажа — теб.

— Ти ли постави боровите сапунчета на детските възглавници?

— О, не. Каролайн го е сторила. Само тя харесваше тази миризма.

Безполезно бе да разпитва повече Руни. Съзнанието й бе толкова затормозено, че тя не можеше да разграничи действителното от въображаемото.

— Руни, ходиш ли на църква от време на време? Или на някои от срещите там? Имаш ли си приятели?

Руни поклати глава.

— С Ардън ходехме на всякакви благотворителни срещи, на концерти, в които тя участваше. Вече не ходя никъде. — Сега очите й бяха съвсем нормални.

— Май не трябваше да съм тук. Ерих ще се разгневи, види ли ме тук. — Огледа се страхливо и добави: — Не казвай на Клайд и на Ерих. Моля те, обещай ми.

— Разбира се, че няма да кажа.

— И ти като Каролайн си много хубава, добра и мила. Ще се моля нищо да не ти се случи. Ако стане нещо, ще е голям срам. Напоследък Каролайн се страхуваше да излиза навън. Веднъж ми рече: „Руни, предчувствам, че нещо ужасно ще ме сполети. Толкова съм безпомощна.“

Руни стана и си тръгна.

— Не беше ли облечена с палто? — спря я Джени.

— Не помня.

— Почакай — каза Джени и й подаде топлото си подплатено палто от закачалката в преддверието. — Облечи това. Виж как хубаво ти стои. Закопчай го около врата, навън е студено.

Не й ли каза и Ерих същото на техния първи обяд в Руската чайна? Нима оттогава бяха минали два месеца? Руни се огледа с безпокойство.

— Ако искаш, мога да ти помогна да издърпаме масата на мястото й, преди да се е върнал Ерих.

— Нямам намерение да я връщам обратно — отговори Джени. — Там, където аз я преместих, е мястото й.

— Веднъж и Каролайн я премести до прозореца, но Джон каза, че тя иска да се показва на мъжете от фермата.

— И какво му отговори Каролайн?

— Нищо. Просто се наметна със зелената пелерина и излезе навън, седна в люлката на верандата. Също както в картината. Беше ми казала, че обича да сяда навън и да гледа на запад, където били роднините й. Изпитваше страшна носталгия по дома си.

— Никой ли не дойде да я посети?

— Никога никой. Но Каролайн харесваше имението, макар и израснала в града. Веднъж ми каза: „Руни, тази страна е толкова красива и всичко тук е точно като за мен.“

— И тогава се решила да я напусне?

— Нещо се бе случило, което я накара да си отиде.

— И какво бе то?

— Не зная — промълви Руни и сведе поглед надолу. — Хубаво е това палто. Харесва ми.

— Запази го за себе си — каза Джени. — Почти не съм го обличала.

— Добре, но ми обещай да ушия на децата костюмчета.

— Съгласна съм, Руни. Искам да бъда твоя приятелка.

Джени стоеше до вратата на кухнята и наблюдаваше как дребната фигура на Руни, сега топло облечена, вървеше приведена срещу вятъра.