Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (14)

Глава 13

След първата вечер Ерих повече не й се обади. Джени се мъчеше да разсъждава разумно, да заглуши безпокойството си. Той имаше едно наум за телефоните, но беше казал, че ще й се обажда всяка вечер. Дали би могла тя да му позвъни в хотела? Шест пъти посегна към слушалката и все се отказваше от намерението си.

Дали Кевин е започнал работа в „Гътри Тиътър“? Ако е успял, ще я изнудва, както правеше в апартамента им — ще я безпокои у дома й. Ерих няма да издържи и от всичко това ще пострадат децата.

Защо Ерих не й се обажда?

 

Той си пристигна вкъщи навреме — на двадесет и осми.

Джо го посрещна на летището. Джени се поколеба дали да тръгне с Джо, но предпочете да остане и да приготви богата вечеря. Ерих й липсваше. Не можеше да осъзнае колко бяха свикнали — тя и момичетата, с новия си дом през тези няколко седмици.

Ако нямаше чувство за вина от срещата си с Кевин, Джени не би се тревожила, че Ерих не се обади повече. Кевин е виновникът. Ами ако се появи отново, след като изхарчи тези триста долара? А ако сега, след като не бе казала на Ерих, той научи, че са се срещнали?

Тя се хвърли в обятията на съпруга си, когато го видя застанал на вратата. Той я прегърна и я притисна до себе си. Устните му бяха леденостудени. Бързо се стоплиха, щом тя го целуна. „Всичко ще се оправи“ — помисли си Джени с въздишка.

— Липсваше ми — изрекоха и двамата едновременно.

Ерих прегърна и момичетата, попита ги дали са се чувствали добре и след възторжения им отговор им поднесе пакети с подаръци. Усмивката на лицето му бе отговор на тяхната радост от новите кукли.

— Благодаря много — каза важно Бет.

— Благодаря ти, татенце — поправи я Тина.

— Нали това исках да кажа — отвърна объркано Бет.

— Донесе ли нещо за мама? — попита Тина. Той усмихнато погледна Джени.

— Послушна ли беше мама?

Момичетата кимнаха с глава.

— А какво ще каже мама?

Всяка негова шега се забиваше като нож в сърцето й. Дали винаги е така, когато криеш нещо? Джени си спомни думите на Нана по адрес на нейна позната: „Ще лъже дори ако истината е в нейна полза“. „Всъщност какво лошо съм сторила?“ помисли си.

— Послушно момиче бях — отсече Джени, стараейки се да прозвучи шеговито.

— Джени, ти май се изчерви — поклати глава Ерих. Тя осъзнаваше, че насила се усмихва, но го попита:

— Къде е моят подарък?

Той посегна към куфарчето си.

— Понеже харесваш статуетките на Дълтън, намерих в Атланта още една. Казва се „Чаша чай“.

Джени отвори кутията. Статуетката представляваше една старица, седнала в люлеещ се стол с чаша чай в ръка, с поглед, който изразяваше задоволство.

Очите на Джени се напълниха със сълзи, докато гледаше жената. Погледна и Ерих и му се усмихна. „Кевин ще развали всичко това“ — мислеше си тя в същото време.

Беше запалила печката, на масата ги очакваше бутилка вино и чиния със сирене. С вплетени пръсти в неговите тя го поведе към кушетката. Наля от виното в чашите и с усмивка му поднесе неговата. „Добре дошъл у дома.“ Приседна така, че коляното й докосваше неговото. Беше облечена със зелена копринена блуза, модел на Ив Сен Лоран, падаща свободно на меки гънки върху панталон от туид, в който бяха вплетени кафяви и зелени нишки. Косата й беше пораснала и леко докосваше раменете й — Джени не носеше шапка, освен в най-студените дни, и зимното слънце бе оставило златисти отблясъци в тъмната й коса.

Ерих нескрито я наблюдаваше.

— Красива си, Джени. Не си ли облечена прекалено официално?

— Не всяка вечер съпругът ми се връща у дома след четиридневно отсъствие.

— Ако не бях се завърнал точно тази вечер, усилията ти щяха да са напразни.

— Ако не беше се завърнал тази вечер, щях да се облека за теб утре вечер.

Джени реши да смени темата на разговора.

— А сега ми кажи как прекара в Атланта.

— Имах неприятности. Хората от галерията през цялото време ме увещаваха да им продам „Спомен за Каролайн“. Те явно бяха получили две изгодни оферти и вече предугаждаха добрата комисиона.

— В Ню Йорк имаше същите проблеми с тази картина. Не е ли по-добре да не я показваш на изложби?

— Тя е най-доброто, което съм нарисувал — тихо изрече Ерих.

— Имаш ли нещо против да се заема с вечерята, а? — попита Джени. Стана от кушетката, надвеси се над него и го целуна. — Обичам те — промълви тя.

Докато тя разбъркваше салатата с майонеза, Ерих извика Бет и Тина при себе си. Минути по-късно той разказваше увлекателно за хотел „Пийчтри“ в Атланта, където асансьорът бил стъклен и се движел извън сградата. Приличал на вълшебно килимче. Обеща да ги заведе някой ден.

— А мама ще дойде ли? — попита Тина.

Джени се обърна към тримата и се засмя, но усмивката й се стопи, щом чу Ерих да казва: „Ако иска да дойде с нас…“

Беше сготвила ребра — любимото ястие на Ерих. Той ядеше с апетит, но пръстите му неспокойно барабаняха по масата и каквото и да кажеше тя, той й отговаряше едносрично. Накрая Джени започна да говори само с децата.

— Казахте ли на татенцето, че вече сте седели на гърба на понитата си?

Бет остави настрани вилицата и впери поглед в Ерих.

— Толкова хубаво беше. Аз казах „дий“ и кончето не тръгна.

— И аз така казах — похвали се Тина.

— Къде бяха понитата? — попита Ерих.

— В конюшнята — обади се Джени припряно. — Джо ги качи само за минута върху понитата.

— Джо си позволява твърде много — прекъсна я Ерих. — Аз държа да присъствам, когато момичетата ще яздят за първи път. Искам да съм сигурен, че той ще бъде внимателен с децата ми. Откъде да знам, че не е лекомислен като чичо си?

— Ерих, това е било отдавна.

— Никак не беше отдавна, когато се сблъсках с този пияница. Джо ме убеждаваше, че ще се върне отново в града.

„Това ли е била причината да се чувства толкова разстроен?“ — питаше се Джени.

— Бет, Тина, ако сте свършили с вечерята, извинете се и поиграйте с новите си кукли — подкани тя момичетата.

Когато те се заиграха, тя се осмели да попита Ерих:

— Чичото на Джо ли е онова, което толкова те безпокои? Или нещо друго?

Той протегна ръка през масата и вплете пръсти в нейните, както друг път.

— Това е. Все ми се струва, че Джо се шляе с колата. Видях, че е навъртял 40 километра. Той естествено отрече да е карал без мое разрешение, но и друг път си го е позволявал. Не те е карал никъде, нали?

Тя стисна ръката си в юмрук.

— Не.

Трябваше да му каже за Кевин. Не искаше да си мисли, че Джо го е измамил.

— Ерих, аз…

— На всичкото отгоре и тези проклети галерии — прекъсна я той. — Четири дни убеждавах онзи глупак от Атланта, че „Спомен за Каролайн“ не се продава. Тази картина е най-добрата ми творба. Искам и в бъдеще да я излагам, но…

Изведнъж той замлъкна. Когато отново заговори, гласът му беше по-спокоен:

— Джени, ще продължавам да рисувам картини. Нали нямаш нищо против? Това ще значи, че четири дни ще се задържам в хижата, за да скицирам. Налага се.

Объркана, Джени смотолеви:

— Щом е необходимо.

Когато се върна в библиотеката, след като сложи децата да спят, Джени забеляза, че очите на Ерих са пълни със сълзи.

— Какво ти е?

Той набързо избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Джени, прости ми. Толкова съм потиснат. Липсваше ми много. Другата седмица е годишнината от смъртта на майка ми. Ти не можеш да си представиш какво съм преживял през всичките тези години. Сякаш всичко ми е пред очите. Сякаш всичко е станало вчера. Когато Джо ми каза, че чичо му е тук, нещо ме удари в стомаха. Призля ми. Отпуснах се едва когато колата зави по пътя и видях, че прозорците тук светят. Страхувах се ужасно, че къщата ще е затворена и празна. Отворих вратата и видях теб, моя красавице. Разбрах, че и на теб ти е приятно да ме видиш. Страхувах се, че докато съм далеч, ти ще изчезнеш. Ще изчезнеш завинаги от живота ми.

Джени приседна до него. Повдигна косата от челото му.

— Не можеш дори да си представиш колко много се зарадвах, щом те видях.

Устните му заглушиха думите й.

В леглото Джени посегна да вземе една от новите си нощници, но нещо изведнъж я спря. Неволно тя отвори нощното шкафче, където беше зеленикавосинята нощница на Каролайн. Усети, че в бюста й беше станала тясна. „Ето разрешението на проблема — мина й през ума. — Ще изляза от размерите на тази проклета дреха!“

По-късно, малко преди да се унесе в сън, тя разбра какво бе тормозило подсъзнанието й. Ерих я беше любил само когато бе облечена в нощницата на майка му.