Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (11)

Глава 10

Една сутрин, докато се разхождаше с Бет и Тина, Джени забеляза Руни, облегната върху назъбената ограда на гробището. Изглеждаше така, сякаш търсеше с поглед гроба на Каролайн.

— Мислех си за хубавото време, прекарано заедно с Каролайн. Бяхме млади. Роди се Ерих, по-късно и дъщеря ми Ардън. Каролайн я нарисува. Толкова хубава картина! Така и не разбрах какво се случи с нея. Изчезна безследно от стаята ми. Клайд ме уверява, че съм я пренесла някъде, докато съм шетала из къщата и съм забравила. Защо не ми гостувате отново?

Джени се бе подготвила за поканата й.

— Все още сме заети с настаняването. Бет, Тина, защо не поздравите мисис Тумис?

Бет срамежливо поздрави, а Тина изтича към жената и подаде лицето си за целувка. Руни се наведе й я целуна.

— Колко ми напомня за Ардън. И тя беше такава палавка. Ерих сигурно ви е предупредил да стоите далеч от мен. Понякога оглупявам. Знаеш ли, намерих модела, който търсех. Мога ли да изплета костюмчета на момичетата?

— Нямам нищо против — отговори Джени, а в себе си реши, че Ерих трябва да свикне с мисълта за приятелството й с Руни. Нещо я теглеше към тази жена.

Руни се обърна към гробището и я попита:

— Самотна ли се чувстваш, Джени?

— Не… макар че тук е много по-различно. Свикнала бях с работата си, общувах с хората през целия ден, а телефонът непрекъснато звънеше. Приятелки ще наминат в апартамента ми вечер… Все още това ми липсва. Но, откровено казано, приятно ми е, че съм тук.

— Така се чувстваше и Каролайн — рече Руни. — За известно време беше щастлива, после всичко се промени.

Руни беше вперила очи в обикновената надгробна плоча на другия край на гробището. Над тях облаците вещаеха сняг, боровете хвърляха сянка над бледорозовия гранит.

— Промениха се нещата и за Каролайн — продължи тихо Руни. — А след смъртта й и за нас настъпиха промени.

 

— Искаш да се отървеш от мен — запротестира Ерих. — Не искам да си тръгвам.

— Да, искам да се отърва от теб — съгласи се Джени. — О, Ерих, колко е красива тази! — възкликна тя. Държеше в ръцете си картина метър на метър и двадесет и я изучаваше. — Предал си омарата, която се разстила между дърветата точно преди да напъпят. А това тъмно петно върху леда в реката… Като че ли там той е изтънял и започва да се пропуква, а под него се движи водата…

— Скъпа, ти имаш око! Не може да се отрече.

— Не забравяй, че съм била изкуствовед. „Смяна на сезона“ е най-подходящото име. Промяната е едва забележима, но присъства в картината.

Ерих обхвана раменете й с ръка и двамата се загледаха в картината.

— Скъпа, поискаш ли нещо да запазиш, няма да го представя на изложбата.

— Не. Това е пълна глупост. Сега му е времето да градиш авторитета си на художник. Не възразявам да минавам за съпруга на най-известния художник в Америка. Ще ме сочат и ще казват: „Виж колко е щастлива! И той също е великолепен!“

Ерих я дръпна за косата.

— Това ли ще си кажат?

— Уф… и ще са прави.

— Аз мога да кажа, че не искам тази изложба.

— Ерих, моля те, не постъпвай глупаво. Хората вече планират приема за представянето ти. Колко бих искала да присъствам, но не мога да оставя децата сами или да ги мъкна с нас. Следващия път непременно ще дойда.

Той започна да опакова платната.

— Джени, много ще ми липсваш.

— И ти на мен. Ще се чувствам самотна тия четири дни — рече Джени и неволно въздъхна. За близо три седмици, откакто бе тук, тя бе разговаряла само с няколко души: Клайд, Джо, Елза, Руни и Марк. Елза почти не разговаряше, Руни, Клайд и Джо трудно можеха да й правят компания, а с Марк бе разменила само няколко думи при запознанството им през първата вечер. От Джо бе разбрала, че Барон е в отлична форма. След седмица, прекарана в имението, тя изведнъж установи, че телефонът не звъни.

— Всички разговори минават през службата ми — обясни й Ерих. — Превключвам телефона вкъщи само ако очаквам някого. Иначе, който ме търси, ще ме намери в канцеларията.

— Но представи си, че няма никой в канцеларията ти?

— Тогава автоматът ще приеме съобщението.

— Ерих, обясни ми защо?

— Скъпа, ненавиждам да ме безпокоят по телефона. Когато отсъствам, Клайд поема грижата за телефонната връзка с къщата. Да речем, ако аз ти позвъня вечер…

Джени понечи да възрази, но се отказа. Реши да го направи по-късно, когато сама си създаде приятелства. Тогава ще убеди Ерих колко й е необходим телефонът.

Ерих привърши с опаковането на платната.

— Джени, мисля си, че е време да те поразведа из града, да те представя на хората… Искаш ли да идем в неделя на църква?

— Кълна се, че четеш мислите ми! — засмя се тя. — Тъкмо си мислех колко приятно ще е да срещна някои от твоите приятели.

— По ме бива да харча пари, отколкото да ходя на църква, Джени. А ти?

— Не пропусках неделните служби. Станах небрежна към тях, като се омъжих за Кевин. Нана обичаше да казва, че крушата не пада по-далече от дървото. Сигурно пак ще се върна към лоното на църквата.

 

Следващата неделя двамата посетиха празничната служба. Църквата беше стара, голяма колкото параклис. Стъклописите едва пропускаха зимната светлина, която се отразяваше върху олтара в синьо, зелено, златисто и червено. Джени успя да прочете някои от имената на прозорците: ДАР ОТ ЕРИХ И ГРЕТХЕН КРЮГЕР, 1906… ДАР ОТ ЕРИХ И ОЛГА КРЮГЕР, 1930…

Прозорецът над олтара, представящ „Поклонението на влъхвите“, беше особено красив. Тя ахна пред надписа: В ПАМЕТ НА КАРОЛАЙН БОНАРДИ КРЮГЕР, ДАР ОТ ЕРИХ КРЮГЕР. Побутна леко Ерих по рамото.

— Кога си дарил този прозорец?

— Миналата година. Тогава беше възстановен храмът.

Тина и Бет се настаниха до тях, без да скриват гордостта си от новите сини палтенца и шапки. Хората не можеха да откъснат очи от момичетата. Джени знаеше, че Ерих също усеща погледите им. От лицето му не слизаше усмивката на задоволство. През цялото време на богослужението той държеше ръката й в своята.

— Много си красива, Джени — пошушна й той. — Всички гледат само теб и момичетата.

След церемонията Ерих я представи на пастор Барстром, слабоват шестдесетгодишен мъж с благородно лице.

— Щастливи сме, че сте сред нас, Джени — поздрави я сърдечно пасторът. Сетне погледна и момичетата. — Коя е Бет и коя — Тина?

— Знаете ги вече по имена?! — учуди се Джени.

— Да. Ерих ми ги каза. Надявам се, че сте разбрали колко щедър съпруг имате. Благодарение на него новият ни пенсионерски център ще бъде добре обзаведен. Познавам Ерих от дете. Всички се радваме на щастието му.

— Аз също съм щастлива — усмихна се Джени.

— В четвъртък вечерта в енорията има среща с жените. Може би ще се присъедините към тях? Искам само да ви уведомя.

— С удоволствие — възкликна Джени.

— Скъпа, време е да тръгваме — подкани я Ерих. — Не сме единствените, които биха желали да поговорят с пастора.

— Разбира се — сепна се тя и протегна ръка за довиждане.

— Предполагам, Джени, че ви е било много трудно — да овдовеете така млада, с толкова малки деца — подхвърли на тръгване пасторът. — Вие с Ерих заслужавате много повече щастие. Благославям ви сега и двамата.

Ерих я побутна напред, преди да може да изрече нещо. В колата Джени не се стърпя.

— Ерих, да не би да си казал пред пастора, че съм вдовица?

— Джени, Гранайт Плейс не ти е Ню Йорк, а едно провинциално градче в Мидуест. Хората тук направо се шокираха, като разбраха, че ще се женя за теб след едномесечно познанство. Много по-благосклонни ще са към една млада овдовяла жена от Ню Йорк… поне в това общество. Аз никога не съм казвал, че ти си вдовица. Просто споменах пред пастора, че си изгубила съпруга си. Останалото е свършил той.

— Така да се каже, ти не си излъгал, а лъжецът съм аз, след като не го апострофирах. Ерих, не си ли даваш сметка в какво положение ме поставяш?

— Не, скъпа. Не бих желал да коментират, че една изтънчена дама от Ню Йорк ми е завъртяла главата от пръв поглед.

Ерих се ужасяваше, че може да стане за смях. Предпочел бе да излъже пастора, отколкото да си навлече присмеха на съгражданите си.

— Ерих, при следващата си среща с пастор Барстром ще трябва да кажа истината. В четвъртък вечерта…

— Няма да ме има в четвъртък вечерта.

— Зная. Тъкмо това ме кара да приема поканата, за да се срещна с хората от града.

— Да не искаш децата да останат сами?

— Разбира се, че не искам. Мога да наема жена за гледане.

— Искаш да ме убедиш, че можеш да ги повериш на коя да е, така ли?

— Пастор Барстром сигурно ще ми препоръча…

— Джени, моля те, почакай! Не се забърквай в обществена дейност. Не казвай на пастора, че си разведена. Добре го познавам. Повече няма да зачекне тази тема, ако ти не му я припомниш.

— Но защо се противиш на срещата?

Ерих отмести погледа си от пътя и се обърна към нея.

— Защото те обичам, Джени. Не съм склонен да те деля с други хора. Няма да те деля с никого, Джени!