Мери Хигинс Кларк
Вик в нощта (10)

Глава 9

— Защо се сърди татенцето? — попита Тина.

— Не зная, миличка. Ще се престорим, че не сме чули. Разбрано?

— Ама ние го чухме — настоя Бет.

— Зная — съгласи се Джени, — но това няма нищо с нас. Хайде сега да влезем отново.

Този път Джени извика още от прага:

— Ерих, привет! — Не дочака дори отговор и отново се провикна: — Има ли тук един съпруг?

— Скъпа — възкликна Ерих и изтича към кухнята усмихнат, за да я посрещне. По лицето му нямаше и следа от предишното раздразнение. — Току-що попитах Елза къде си. Разочаровах се, щом разбрах, че си излязла сама. Имах желание да те разведа из имението.

Той я прегърна и потърка буза о нейната. Джени благослови инстинкта си, който я възпря да обиколи другите постройки в имението.

— Знаех, че ти искаш заедно да обиколим имението — каза тя, — затова само се поразходихме през полето за глътка свеж въздух. Нямаш представа какво облекчение е да не се оглеждаш на всеки светофар, да не си мериш всяка стъпка.

— Трябваше да те предупредя кога пускат биковете — усмихна се Ерих. — Повярвай ми, че щеше да предпочетеш светофарите.

Точно тогава той забеляза чинията в ръката на Джени.

— Какво е това?

— Мисис Тум го даде на мама — побърза с отговора Бет.

— Мисис Тумис — поправи я Джени.

— Мисис Тумис — повтори Ерих след нея и отпусна ръце като пречупени. — Джени, да не би да сте ходили в къщата на Руни?

— Тя ни махна с ръка да идем — обясни Джени. — Щеше да бъде жестоко, ако…

— Тя маха на всеки, който минава оттам — прекъсна я Ерих. — Затова трябваше да ме изчакаш. Щях сам да ти покажа всичко, скъпа. Руни е побъркана жена. Подадеш ли й пръст, ще ти отхапе ръката. Отново ще предупредя Клайд да не я пуска тук. Тя продължава да се мъкне дори и след като я уволних. Намирам я, че подрежда това-онова из къщата. Господ да ни е на помощ. Съжалявам я, Джени, повярвай ми, съжалявам я, но не знаеш какъв ужас е да се събудиш посред нощ и да я видиш до теб.

Той се обърна към Бет:

— Хайде, Мишлето ми, да свалим тия зимни дрехи от теб. — Вдигна я на ръце и за нейно огромно удоволствие я качи отгоре на хладилника.

— И мене, и мен също! — извика Тина.

— И теб, и теб — с престорен глас отговори Ерих. — Така най-лесно ще ви сваля ботушките от краката. Мамо, да не ги вдигам повече нагоре, нали?

Джени се доближи до хладилника, кимайки одобрително към Ерих. Успокои се едва когато разбра, че не съществува опасност за децата. Ерих се справяше отлично със събличането на дрехите им. После ги свали на пода и попита:

— А сега вие двечките ще ми кажете ли как се казвам?

Тина погледна към Джени:

— Татенце ли? — Тонът й беше въпросителен.

— Мама каза, че ти си единственият — допълни Бет.

— Мама ли ви го каза? — усмихна се Ерих, поглеждайки Джени. — Благодаря ти, мамо.

Елза влезе в кухнята. Лицето й бе зачервено.

— Мистър Крюгер — започна тя ядовито, — свърших си работата на горния етаж. Искате ли нещо специално?

— Горе ли? — недоумя Джени. — Исках да кажа… исках да помоля да не разделяме леглата на децата. Те ще си легнат след малко.

— Наредих на Елза да оправи стаята — обади се Ерих.

— Ерих, те не могат да спят на толкова високи легла — упрекна го Джени. — Трябва да поръчаме детски легла.

Хрумна й една мисъл, макар да знаеше, че рискува.

— Ерих, не биха ли могли малките да си починат следобед в твоята стая? Леглото там е доста ниско.

Гледаше го право в очите. Не изпускаше от погледа си и Елза, която веднага погледна многозначително към Ерих. „Доставих й удоволствие — помисли си Джени. — Знае, че той ще откаже.“

— Ще поговорим и по този въпрос. Но моята детска още не е годна за ползване. Елза ми каза тази сутрин, че заварила леглото ми разхвърляно — изрече с равномерен тон.

Джени въздъхна тежко. Не можеше да допусне, че Тина и Бет са отишли в стаята, преди тя да се събуди.

— Извини ме, Ерих — прошепна Джени.

— Скъпа, всичко е наред — каза той и лицето му просветна. — Нека децата поспят в леглата си. Скоро ще им купим и детски креватчета.

Джени затопли супата и придружи малките до стаята им. Когато издърпаха транспарантите, им каза:

— Чуйте ме и двете! Събудите ли се, не се разхождайте из стаите. Забранявам ви да лягате в други легла. Разбрано?

— Ама ние само в твоето… така правехме у дома — проплака Бет.

— Тук не е у дома. Обещайте, че няма да ядосвате татенцето. — После им се усмихна и ги целуна.

— Татенцето вика много силно — промърмори Тина. — Къде ми е подаръкът?

Сапуните бяха върху нощната масичка. Тина пъхна своя под възглавницата си.

— Мамо, благодаря ти за подаръка. Не сме идвали в леглото ти.

 

Ерих режеше филе от пуйка за сандвичи. Джени тихо влезе и затвори вратата на кухнята след себе си. Искаше й се да останат насаме, изолирани от всички в къщата.

— Ето ме — каза тя и го прегърна. — Снощи вечеряхме с децата. Това беше първата ни вечеря заедно. Остави ме да направя нещо в кухнята. Нека бъде първата ми изява в имението на Крюгерови. А ти ще приготвиш шампанското, което снощи така и не изпихме докрай.

Ерих докосна с устни косите й.

— Джени, снощната вечер беше вълшебна за мен. А за теб?

— Беше прекрасно.

— Не съм свършил кой знае какво тази сутрин. През цялото време си мислех как изглеждаш, докато спиш.

Той запали огън в печката. Ядоха сандвичи и пиха шампанско, седнали на кушетката.

— Знаеш ли какви мисли ме вълнуваха днес, докато се разхождахме? — обърна се тя към Ерих. — Разбрах, че тук, в това имение, има традиции. Аз не познавам моя род, потеклото си. Не зная дали майка ми и баща ми са от село или град. — Не зная дали мама е обичала да бродира или да рисува, дали е могла да свири на пиано. Колко е хубаво, че ти знаеш всичко за своите родители. Като погледнах в семейната гробница, и разбрах…

— Ти си била на гробището? — изумен попита Ерих.

— Да. Какво лошо има в това?

— Значи си видяла гроба на Каролайн?

— Да.

— Вероятно си се запитала защо не са погребани заедно майка ми и баща ми. Както е редно.

— Изненадах се.

— Няма никаква загадка. Каролайн насади тези норвежки борове и помоли баща ми да я погребат под тях. Естествено, че не му беше приятно, но уважаваше нейните желания. А той, преди да почине, ми каза, че иска да го погреба до неговите родители. Мисля, че по-важното е на всеки да се изпълни желанието. Каролайн искаше винаги повече свобода, отколкото баща ми й даваше. Зная, впоследствие той съжаляваше, че не бе оценил работата й по заслуга. Какво значение има дали рисуваш, или плетеш кувертюри? Баща ми не беше прав. Не беше прав.

Ерих спря да говори и се загледа в огъня. Сякаш бе забравил за присъствието на Джени.

— Такава беше майка ми.

Загрижена, Джени осъзна, че за първи път Ерих се осмели да разбули отношенията между майка си и баща си — те са били помрачени.

 

Ежедневните грижи доставяха огромно удоволствие на Джени. С всеки изминал ден тя все повече разбираше колко много е липсвала на децата си. Чак сега проумя, че Бет, детето, което винаги бе мислила за мудно, има музикален талант. Видя, че анемичното лице на Тина разцъфтя. Тя, която плачеше за нищо, изведнъж стана жизнерадостна и с чувство за хумор.

Ерих винаги тръгваше призори към ателието си и никога не се връщаше оттам преди обяд. В осем тя и децата закусваха, а в десет, когато слънцето се покажеше по-щедро, излизаха на разходка.

Разходката се превърна в навик за трите. Най-напред минаваха през курника. Джо научи момичетата да събират пресни яйца. Той бе решил след случая с Барон, че от уволнение го е спасила Джени.

— Обзалагам се, че ако мистър Крюгер не беше толкова щастлив от присъствието ви, щеше да ме уволни. Нещо ми подсказва, че той не е от онези, които прощават.

— Нищо общо нямам с този случай — протестираше Джени.

— Доктор Гарет ми казва, че добре се грижа за Барон. Щом се оправи, ще го изкарам навън. И за коня е по-добре. Кълна се, че по десет пъти на ден проверявам здраво ли съм затворил вратата на конюшнята.

Джени му вярваше. Несъзнателно и тя бе започнала да проверява за някои дребни на вид неща по два пъти на ден. Никога преди не бе го правила. Ерих не беше само чистник, той бе маниак. По лицето му или по движението на тялото му Джени разбираше кое го дразни: отворена врата, неизмито стъкло или чаша в мивката.

Утрините, в които той не отиваше до хижата, помагаше на Клайд Тумис в офиса на фермата, близо до конюшнята. Клайд беше около шестдесетгодишен, кокалест, с набръчкано лице и гъста жълтобяла коса. Имаше вид на строг човек. Когато Ерих й го представи, каза:

— Клайд управлява имението. Понякога ми се струва, че аз съм само фасада.

— Не мога да си представя подобно нещо — засмя се Джени, но остана изненадана, че Клайд не направи и най-малък опит да се противопостави на Ерих.

— Харесва ли ви тук? — попита я Клайд.

— Харесва ми.

— За човек, живял в града, това е голяма промяна — отсече рязко Клайд. — Дано не ви идва множко.

— Не.

— Интересно! Момичетата от провинцията тичат в града, а градските казват, че тук им харесва.

Джени усети нотка на горчивина в гласа му и помисли, че той намеква за дъщеря си. Разбра, че е била права, когато той добави:

— Жена ми много се зарадва, че ви е видяла с децата. Започне ли да досажда, обадете ми се. Руни не е от тези, дето безпокоят хората, но има моменти на умопомрачение.

В думите му сякаш имаше упрек към Руни.

— Приятно ми беше да й гостувам — отговори Джени чистосърдечно.

Грубостта у Клайд се стопи.

— Приятно ми е да го чуя.

На излизане от офиса Ерих й каза:

— Джени, моля те, не окуражавай Руни.

— Обещавам ти да не го правя. Жената е просто самотна.

Всеки следобед, докато децата спяха, двамата с Ерих кръстосваха полето около имението със ски. Елза се грижеше за момичетата. Всъщност предложението дойде от нея, вероятно защото искаше да изглади отношенията си с Ерих след спречкването им за петното на тапета.

Джени все още не можеше да се добере до истината за петното. Ерих често се връщаше с изцапани от въглен ръце, но влезеше ли в къщата, забелязваше и най-малката дреболия. Няколко пъти Джени му подсказваше, че от рисуването ръцете му са изцапани.

Тапетите в трапезарията бяха набързо сменени с нови. Когато майсторът пристигна с помощника си, онемя от почуда.

— Да купиш осем ролки за такава дреболия?! И то на каква цена!

— Мъжът ми си знае работата — беше отговорът на Джени. След като те си отидоха, всичко изглеждаше както преди с изключение на това, че петното под перваза го нямаше.

 

Тя и Ерих често се застояваха в библиотеката. Четяха книги, слушаха музика, разговаряха. Веднъж той я попита за едва забележимия белег на челото, почти скрит в косата й.

— На шестнадесет години претърпях катастрофа. Един се блъсна в нашата кола.

— Миличката ми, сигурно много си се уплашила!

— Нищо не си спомням вече — засмя се тя. — Почти бях заспала на задната седалка. Събудих се… в болницата три дни по-късно. Било е доста сериозно, Нана се държеше като обезумяла. Мислила, че ако оживея, ще бъда с повреден мозък… или нещо подобно. Известно време чувствах главоболие. Ходих на контролни прегледи. Лекарите отдаваха главоболието ми на стреса. Болките в главата отшумяха след време.

Ерих й спомена за злополуката с майка си. Отначало колебливо, а после постепенно думите му се отприщиха и той заразказва:

— С Каролайн отидохме до обора да видим новороденото теленце. Майка поднесе шише с мляко до муцуната му. Подът беше разкалян. Изтичаше вода от голямата цистерна. Тя се подхлъзна и се опита да се хване за нещо. И това нещо бе жицата на лампата. А този глупак, чичото на Джо, взел, че закачил жицата само на един слаб гвоздей. И всичко стана за миг…

— Не знаех, че си бил там.

— Избягвам да говоря за случилото се. Люк Гарет, бащата на Марк, също беше там. Той се опита да я спаси, но вече беше късно. Стоях и държах в ръка хокейния стик. Малко преди това тя ми го беше подарила за рождения ден.

Джени седеше на възглавничка до кожения фотьойл на Ерих. Повдигна устни към неговите. Той се наведе и я взе в прегръдките си.

— Дълго време не исках да виждам стика. Но постепенно започнах да гледам на него като на подарък от майка ми.

Ерих спря да разказва и я целуна по клепачите.

— Не ме гледай така тъжно, Джени. Щастлив съм, че те имам. Моля те, обещай ми нещо.

Тя знаеше какво ще поиска от нея. С цялата си нежност прошепна:

— Никога няма да те напусна.