Нора Робъртс
Черна роза (8)

Седма глава

Градинарският център щеше да затвори рано заради празника и Роз бе решила да отдели време за своите стайни растения. Имаше няколко, които се нуждаеха от пресаждане или разделяне, и други, които искаше да подготви за подаръци.

Навън беше хладно и свежо, но тя се наслаждаваше на влажния и топъл въздух в оранжерията си. Работеше върху едно от любимите си растения — огромна африканска теменужка, чийто вид бе съхранила от завещани от баба й издънки. Докато край нея звучеше чувственият глас на Нора Джоунс, внимателно избра шест нови листа и ги отдели за резници. Сложи ги в силно наторена почва в саксията. След месец щяха да пуснат коренчета и да образуват нови издънки. Тогава щеше да ги пресади поотделно в бледозелените саксии, които бе приготвила.

Щеше да ги подари на Стела — за новата й къща и новия й живот.

Радваше се, че може да предаде тази съкровена част от наследството си на жена, на която истински държи и която ще оцени този дар.

Един ден, когато синовете й се оженеха, също щяха да получат жива частица от нейното наследство. Щеше да обикне избраниците им. Ако имаше късмет, съпругите им щяха да са жени, които истински харесва.

„Снахи — помисли си — и внучета.“ Струваше й се невъзможно тези събития да са толкова близо. Още по-странно бе, че започваше да копнее за тях. Реши, че това донякъде се дължи на присъствието на Стела, Хейли и децата им в дома й.

Все пак можеше да почака. Обичаше промените, но това не означаваше, че трябва да бърза.

Точно сега в живота й имаше съвършен ред. Бизнесът й процъфтяваше, което представляваше не само личен триумф, а огромно облекчение.

Навремето Роз пое голям риск със създаването на „В градината“. Но трябваше да го поеме — заради себе си и всичко, оставено й в наследство.

Поддръжката на Харпър Хаус — дома, от който никога не би се отказала, й струваше доста. Напълно осъзнаваше, че според някои хора тя разполага с достатъчно пари, за да живее в разкош, но преди имаше моменти, когато — макар и да не се бе налагало да търпи лишения — не можеше да се нарече заможна.

Отгледа три деца, покривайки всички разходи по прехраната, облеклото и образованието им. Благодарение на наследството си имаше възможността да стои у дома с тях, вместо да ходи на работа, и с малко хитрост успяваше да си осигурява приходи с инвестиции.

Но учението на тримата в колеж и медицинското образование на Мейсън не се оказаха евтини. А когато къщата се нуждаеше от подмяна на водопроводни тръби, пребоядисване и поправка на покрива, тя бе длъжна да се погрижи за това.

Принуди се тайно да продаде някои вещи. Честно казано, не държеше особено на тези картини и бижута, но все пак изпита известна вина при раздялата с неща, наследени от предците й.

Жертвайки малки части, успя да спаси цялото.

Но и когато се увери, че е направила всичко възможно за бъдещето на синовете си и сигурността на дома си, нуждата от пари не изчезна. Дори за кратко време обмисляше идеята да започне работа.

Мич имаше право — тя не обичаше да изпълнява нареждания. Но безспорно бе много добра в даването им. „Залагай на силните си страни“, каза си тя с усмивка. Точно това бе направила.

В един момент трябваше да направи избор — да събере смелост да започне собствен бизнес или да преглътне гордостта си и да работи за някой друг.

Разбира се, надделя първата възможност.

Заложи всичко на една карта и през първите две години преживя доста трудности. Но й потръгна. Двамата с Харпър успяха.

Разводът се оказа голям удар за нея. Заради една-единствена наивна грешка. Брайс не спечели нищо, освен малкото, което Роз му позволи да отмъкне, но жестоко засегна гордостта й и тя похарчи доста, за да се отърве от него.

Но го преживяха. Синовете й постигаха целите си, домът й бе безупречно поддържан, а бизнесът й процъфтяваше. Можеше да мисли за промени. За разширяване на дейността, а и в личния си живот. Както и да се наслаждава на настоящия си успех.

Премина от африканските теменужки към бромелиите и щом приключи с разсаждането на розетките им, реши да подари на Стела и една от тях. Доволна от резултата, поработи още час, а после надникна при пролетните цветя, които бе отгледала от луковици в оранжерията. Нарцисите щяха да разцъфнат след седмица.

Когато реши, че е свършила достатъчно работа, натовари саксиите на количка, внесе ги в къщата и ги подреди, както й харесваше, част от тях — като гора в зимната градина, а останалите — из стаите.

Най-накрая отнесе три луковици в облагородена почва на топло в кухнята.

— Какво ми носиш? — попита Дейвид.

— Дейвид, отчайвам се. Явно няма да успея да те науча на нищо за отглеждането на растения. Очевидно е, че това са лалета. — Подреди ги на перваза над страничния плот. — Ще разцъфнат след няколко седмици.

— А аз се отчайвам, че не ще успея да те науча нещо за стилното градинарско облекло. От кога е тази блуза?

— Нямам представа. Какво правиш тук? — Роз отвори хладилника и извади каната със студен чай, която винаги стоеше там. — Не трябваше ли вече да се разкрасяваш за купона?

— Ще направя хубаво плато с резени бекон, щом отказваш да дойдеш с нас и да се позабавляваш тази вечер. Днес си позволих да прекарам няколко часа в салон за масаж и сауна, докато ти се ровеше в калта, така че вече съм започнал с разкрасяването.

— Не си прави труда с това плато, Дейвид. Ще намеря с какво да си направа сандвич.

— Така е по-приятно, особено когато имаш компания — засмя се той. — Професорът вече е в библиотеката. Ще сложа две бутилки шампанско да се охлаждат, за да… както се казва, да го гръмнете.

— Дейвид! — Роз леко докосна слепоочието му, преди да си налее чай. — Няма да гърмя шампанско. Ще се грижа за бебето.

— Бебетата спят в полунощ. Роз, съкровище, той е голям сладур. От небрежните, секси учени. Действай, но, за бога, първо се преоблечи. Приготвих белия ти кашмирен пуловер и онзи черен панталон с ликра, който те придумах да си купиш, както и страхотните обувки „Джими Чу“.

— Разбира се, че няма да бъда с кашмирен пуловер, прилепнал панталон, който никога не бих си купила, ако ти не ме беше омагьосал, и обувки с десетсантиметров ток, докато се грижа за седеммесечно бебе. Не отивам на среща.

— Какво ще кажеш за роговите рамки? Защо мъжете с такива очила са толкова чаровни?

Роз си взе маслина от купата.

— Тази вечер си непоносим.

Дейвид покри подноса и купите с пластмасови капаци.

— Готово. Двамата с очилатия красавец ще си направите хубав новогодишен пикник.

— Дейвид, защо си въобразяваш, че имам нужда от мъж, по дяволите?

— Скъпа Роз, всеки се нуждае от някого до себе си.

 

 

Преоблече се, но категорично отхвърли избора на Дейвид и предпочете семпла памучна блуза, дънки и любимите си вълнени чорапи, вместо чехли. Все пак прояви суетност и се гримира.

В детската стая търпеливо изслуша всички инструкции на неспокойната майка, увери я, че всичко ще е наред, и се закле, че ще й се обади, ако има проблем. Най-сетне успя да накара Хейли да излезе.

Проследи през прозореца отдалечаващата се кола. След това с усмивка се обърна към Лили, която гукаше от столчето си.

— Сега си само моя. Ела при леля Роз, за да те схруска като захарче.

В библиотеката Мич се преструваше, че чете и нахвърля бележки, а всъщност слушаше гласовете от бебефона, закачен на стената срещу него.

Във всяка стая имаше такъв, поне във всяка, в която той бе влизал. След преживяното през пролетта му се струваше разумна предпазна мярка.

Но точно сега не мислеше за предпазни мерки. Бе впечатлен и заинтригуван, докато слушаше първо тревожния глас на Хейли, а сега — любовните словоизлияния на Роз към бебето.

Никога до момента не я бе чувал да говори с този тон и не предполагаше, че е способна на такава нежност, сякаш бавно се разтапяше като ароматна свещ от уморена топлина. Не очакваше тя да обсипе едно дете с ласки.

Говореше безсмислици, гушкаше, смееше се и издаваше глуповати звуци, обичайни за възрастните, които са край бебе, и по реакциите на Лили личеше, че детето е щастливо колкото бавачката си.

Още едно лице на уверената, сурова и хладнокръвна, нехайна и изключително пряма Роз. Всички тези страни вече се преливаха в образа на сексапилна зряла жена. Сега тази… сантименталност, би казал, бе неочаквана глазура на вече примамливата торта.

Чу смеха й, заразителен и искрен, и се отказа дори да се преструва, че работи.

Звучеше дрънчене на играчки, радостно детско гукане и неподправено задоволство в плътния женски глас. По-късно я чу да пее, за да приспи детето.

Скоро дочу шепот и въздишка — и най-сетне настъпи тишина.

Самият той въздъхна, съжалявайки, че интересната сцена е свършила. Посегна към каничката с кафе, но се оказа празна. За кой ли път.

Отнесе я в кухнята, за да си свари пак, и тъкмо се бе загледал навън, когато Роз влезе.

— Здравей — каза той. — След малко ще се махна от пътя ти. Дейвид каза, че мога да си варя кафе, когато пожелая.

— Разбира се. Канех се да си взема от студеното плато, което той приготви преди малко. Искаш ли да го опиташ?

— Да, благодаря. Спомена, че има нещо за хапване, когато ми показваше къде да намеря кафе. И… — Той широко отвори очи, когато Роз извади подноса и купите. — Престарал се е.

— Бои се, че ще умра от глад, ако не ми остави достатъчно храна за шестима. — Извърна глава към него. — И?

— Моля?

— Искаше да кажеш още нещо. За Дейвид ли?

— А, имах чувството, че ме сваля.

Роз извади няколко пресни дълги хлебчета.

— Сигурна съм, че не е бил твърде нахален.

— Не, не беше. Всъщност… просто любезничеше.

— Дано не се чувстваш обиден.

— Не. Дори бих казал, че съм поласкан, като се има предвид възрастовата разлика.

— Харесва те с очилата за четене.

— С… какво?

— Онези очила с роговите рамки. Явно го карат да се разтапя. На едно място ли да сложа всичко, или ще си избереш в отделна чинийка?

— На едно място. Благодаря.

— Не ми коства нищо, защото и бездруго се канех да взема за себе си.

Тя рязко вдигна глава, когато в бебефона зазвуча гласът на Амелия.

— Кара те да подскочиш, нали? — каза Мич. — Всеки път.

— Не идва в стаята на Лили всяка вечер, както при момчетата. Предпочита момчета. Предполагам, знае, че Хейли е излязла, и иска…

Роз замълча. Когато се сети за бебефона в библиотеката, пръстите й трепнаха, което рядко се случваше. Спомни си как се бе държала с Лили преди малко.

— Сигурно бебефонът ти е пречил, докато работеше.

— Не, ни най-малко.

— Можеш да го изключваш, когато си там. Господи, сложихме навсякъде. Хейли дори купи един с видеоекран за своята стая. Има страхотни неща за улеснение на майките.

— Ти си била добра майка. Пролича си — добави той, — докато беше горе с малката.

— Да. Все още съм. Това е най-важната ми кариера.

Но си бе въобразявала, че е насаме с Лили. Колко ли пъти бе изпяла глуповатата песничка на Елмо?

Най-добре да не мисли.

— В библиотеката ли ще вземеш тези неща, за да хапваш, докато работиш, или ще ги изядеш тук?

— Тук, ако нямаш нищо против.

— Нямам. — Роз се поколеба, но отново отвори хладилника и извади шампанското. — Тъй като е Нова година ще го отворя. Не е зле все пак да почувстваме, че е празник, вместо да се задоволим със сандвичи и кафе.

— Благодаря, но не пия. Не мога.

— О! — Как можеше да е толкова глупава и бавно загряваща? Нима не бе забелязала, че той никога не пие алкохол? Защо не напрегна ума си да събере две и две, вместо да постави госта в неудобно положение? — Е, добре, тогава кафе.

— Моля те. — Мич се приближи и сложи ръка на рамото й, преди тя да прибере бутилката обратно. — Отвори я, не се лишавай от това удоволствие. Не се дразня, когато някой друг си пийва. За мен е важно околните да не се чувстват неловко. Особено ти. Дай ми я, нека ти помогна. — Взе бутилката. — Не се безпокой, отварянето на бутилка не е отклонение от правия път.

— Честна дума, не исках ти да се почувстваш неловко. Трябваше да се досетя.

— Защо? Да не би на врата ми да виси табела „Излекувал се алкохолик“?

Роз леко се усмихна и отиде до бюфета, за да си вземе чаша.

— Не.

Мич бързо освободи тапата със силен празничен пукот.

— Започнах да пия, когато бях на около петнадесет. Отмъквах по някоя и друга бира, както правят повечето момчета. Нищо страшно. Просто обичах леденостудената бира. — Сложи двете чинии на масата и си наля кафе, докато Роз сервираше останалата част от скромната вечеря. — В колежа участвах в щури запои, но мнозина го правят, а и не съм имал проблеми заради това. Получавах високи оценки и завърших с отличие, като първенец на курса. Обичах лекциите почти толкова, колкото студената бира. Отегчавам ли те с този разказ?

— Не — отвърна тя, гледайки го в очите, — не ме отегчаваш.

— Добре. — След първата хапка Мич кимна. — Приготвяте страхотни сандвичи, госпожо Харпър.

— Благодаря.

— И така… завърших университет, а после и магистратура. Станах преподавател, ожених се и защитих докторат. Роди ми се прекрасен син. Но пиех. Бях… от кротките пияници, ако разбираш какво имам предвид. Никога не съм обиждал, посягал физически на някого или размахвал юмруци. Но би могло да се каже, че никога не изтрезнявах напълно, откакто се роди Джош… честно казано, дори малко по-отрано. — Опита от картофената салата на Дейвид. — Работех, преподавах, пишех и осигурявах приличен живот на семейството си. Пиенето не пречеше и на работата ми, както преди на следването. Но заради него загубих съпругата и сина си.

— Съжалявам, Мич.

— Не заслужавам. Сара, бившата ми съпруга, правеше всичко, което бе по силите й. Обичаше ме и искаше живота, който й бях обещал. Остана с мен по-дълго, отколкото би ме търпяла която и да е друга. Умоляваше ме да престана, а аз обещавах и я уверявах, замазвах очите й. Плащах сметките, нали? Имахме хубава къща и никога не сме закъснявали с ипотечните вноски. Не бях вечно залитащ, пропаднал пияница. Само по няколко чашки за освобождаване от напрежението. Вече започвах от десет сутринта, но имах право. — Замълча и поклати глава. — Лесно е да се самозаблуждаваш, че имаш право, че всичко е наред, когато през повечето време се луташ като в мъгла. Лесно е да пренебрегваш факта, че разочароваш съпругата и детето си по десетки пъти на ден. Забравяш за тържествени вечери и рождени дни, измъкваш се от леглото, където си безполезен, за да пийнеш само още едно, задрямваш, когато трябва да наглеждаш собственото си дете. Просто не си там, не и напълно. Никога.

— Трудно е, предполагам, и за всички около теб.

— По-трудно е за онези, които повличаш със себе си, повярвай ми. Отказвах да ходя с нея при брачен консултант, отказвах да говоря с когото и да било за проблема, който очевидно имах. Дори когато ми каза, че ме напуска, когато събра вещите си и тези на Джош, почти не забелязах, че са си отишли.

— Постъпила е много смело.

— Да. — Съсредоточено се загледа в лицето на Роз. — Да, предполагам, че жена като теб би могла да разбере каква смелост е проявила. Измина още цяла година, докато стигнах до дъното, огледах се и осъзнах, че животът ми е празен. Бях загубил най-ценното и бе твърде късно да си го възвърна. Започнах да посещавам сбирки.

— И за това е необходима смелост.

— На първата сбирка бях изплашен до смърт. — Отново отхапа от сандвича си. — Седях на най-задния ред в сутерена под малката църква и треперех като дете.

— Голяма смелост.

— Издържах трезвен три месеца, десет дни и пет часа, но отново посегнах към бутилката. Следващото ми постижение беше единайсет месеца, два дни и петнайсет часа. Разбира се, тя не можеше да се върне при мен. Беше срещнала друг мъж, а и бях загубил доверието й. Използвах това като повод пак да се напия и през следващите два месеца отново затънах, но и отново изпълзях от дупката. — Мич повдигна чашата си с кафе. — През март ще станат четиринайсет години оттогава. Пети март. Сара ми прости. Освен смела, тя е и много великодушна жена, която заслужаваше нещо по-добро от това, което получаваше от мен. И Джош ми прости — и от четиринайсет години насам съм добър баща. Поне така мисля.

— Човек трябва да е смел и силен, за да се изправи срещу демоните си, да ги победи и да продължи да се среща с тях всеки ден. И много добър и мъдър, за да поеме вината върху своите плещи, вместо да я прехвърля на други, дори отчасти.

— Не съм герой само защото вече не пия, Роз. Но се радвам, че съм трезвен. Да можех да откажа и кафето.

— Ставаме двама.

— Е, след като продъних ушите ти с разказа си, ще те помоля да ми върнеш услугата и да ми дадеш първото интервю, когато свършим с вечерята.

— Добре. Ще записваш ли на аудиокасета?

— Отначало — да. После ще водя бележки.

— Тогава най-добре е да отидем в гостната, там е малко по-удобно.

— Дадено.

Роз нагледа Лили и отговори на първото обаждане на Хейли. Мич пренасяше всичко необходимо от библиотеката, а тя извади купата с пресни плодове — Дейвид се бе погрижил за всичко — нарязаното сирене и бисквитите.

Докато буташе количката към гостната, Мич се промъкна зад нея.

— Дай на мен.

— Не, мога и сама. Но не е зле да запалиш камината. Ще бъде приятно. Вечерта е хладна, но, слава богу, ясна. Няма да се безпокоя, че пиленцата ми ще карат по хлъзгаво шосе към дома.

— Преди малко и аз си помислих същото за своето. Тревогите нямат край, нали?

— Никога.

Роз подреди храната и чашите, седна на дивана и инстинктивно опря крака на масичката. Изненадано погледна ходилата си. Знаеше за навика си, но не си го позволяваше пред гости. Загледа се в гърба на Мич, докато той слагаше подпалки, приклекнал пред камината.

Навярно това означаваше, че се чувства спокойна в негово присъствие. Не трябваше да гледа на него просто като на гост, щом му бе позволила да разкрие всички тайни на семейството й.

— Права си, приятно е да има огън.

Мич се върна, нагласи касетофона си, разтвори бележника си и се настани в другия край на дивана, обърнат с лице към нея.

— Искам да започнем от първия път, когато си видяла Амелия.

„Направо по същество“, отбеляза тя.

— Не зная дали си спомням точно първия път. Била съм твърде малка. Помня гласа й, песента й и успокояващото й присъствие. Ако не ме лъже паметта, отначало мислех… че е майка ми. Но тя не се числеше към майките, които бдят над децата си нощем, и не помня някога да ми е пяла. Спомням си, че тя… Амелия, дойде при мен няколко пъти, когато боледувах. Имах настинка, температура. Появите й бяха нещо, с което бях свикнала.

— Кой ти е разказвал за нея?

— Баща ми, баба ми. Повече баба ми, предполагам. Близките ми говореха за нея някак нехайно и неясно. Едновременно се гордеехме, че имаме призрак, и се срамувахме от това. Зависеше кой говори. Баща ми смяташе, че е една от невестите на семейство Харпър, а дядо ми твърдо вярваше, че е била слугиня или гостенка, жена, наранена по някакъв начин. Че е починала тук, но не е от рода ни.

— Споделяли ли са баща ти, баба ти и майка ти свои лични преживявания с нея?

— Майка ми получаваше пристъп на мигрена винаги, когато някой засегнеше тази тема.

Суховатият й той накара Мич да се усмихне, докато гледаше как си намазва бисквита с топено сирене.

— Имах възрастна леля, която се държеше по подобен начин. Твърдеше, че някой й е направил магия. Не можеше да не го спомене поне по веднъж на ден.

— Не мога да проумея защо някои хора изпитват удоволствие да занимават околните със здравословното си състояние. Майка ми не просто се оплакваше от своето, а го правеше като мрачно предвещание, нещо, към което имаше слабост. Предупреждаваше ме, че един ден ще наследя това бреме. Надявала се да не съсипе здравето ми както нейното.

— Значи се е страхувала от Амелия.

— Не, не. — Роз махна с ръка и захапа бисквита. — Харесваше й ролята на страдаща, крехка жертва. Не звучи никак ласкаво от устата на единственото й дете.

— Да кажем, че просто си откровена.

— Едно и също е. Друг път твърдеше, че моето раждане е съсипало здравето й. Понякога — че като дете е боледувала от пневмония. Едва ли има значение.

— Всъщност може да се окаже полезно. Всяко сведение, всяко лично наблюдение и спомен биха помогнали като част от общата картина. А баща ти?

— По-скоро се забавляваше от идеята за призрака и пазеше съкровени спомени за нея от детството си. Но се дразнеше и срамуваше, ако тя изплашеше някой гост. Баща ми беше много гостоприемен и изпитваше огромно неудобство, ако гостите ни са имали неприятно изживяване в къщата.

— Какви бяха неговите спомени?

— Нещата, които вече си чувал. Всички си спомнят почти едно и също. Приспивна песен, посещения в стаята на детето и майчинско присъствие до дванайсетата му година.

— Никакъв страх?

— Не, доколкото съм чувала от баща си. Но баба ми споменаваше, че като момче е имал кошмари. По един-два пъти в годината сънувал жена в бяло, с блеснали очи, и чувал писъците й в съзнанието си. Понякога се намирала в стаята му, понякога навън, както и самият той… в съня си.

— Това означава, че сънищата са още една обща нишка. Ти сънувала ли си я?

— Не, но…

— Какво?

— Мислех, че причината са тревогите ми. През седмиците преди сватбата ни с Джон имах странни сънища. За буря, притъмняло небе, гръмотевици и студен вятър. Яма в градината, подобна на гроб, а в нея — увехнали цветя. Беше ужасно, но свърши, когато се омъжих. Скоро почти забравих.

— А от тогава?

— Не, никога. Баба ми я е виждала по-често от всички, поне доколкото другите си признаваха. В къщата, в градината, в детската стая на баща ми. Никога не ми е разказвала за страховити преживявания. Но може би не е искала да ме плаши. От всичките ми близки тя говореше за Амелия с най-дълбоко съчувствие. Но честно казано, това не бе честа тема за разговор. Просто я приемахме и не й обръщахме внимание.

— Тогава да поговорим за предците ти. — Мич извади очилата от джоба на ризата си, за да прочете записките си. — Най-отдавнашните й появи, за които си чувала лично, са били при баба ти, Елизабет Маккинън-Харпър.

— Не съвсем точно. Казваше ми, че дядо ми, нейният съпруг, е виждал Невестата като дете.

— Били са разкази, които тя е чувала, а не нейни преживявания. Като заговорихме за това, помниш ли някой да е споменавал за срещи на поколението преди дядо ти с нея?

— А… тя казваше, че свекърва й, моята прабаба, отказвала да влиза в някои стаи.

— Кои стаи?

— Ами… трябва да помисля. Детската, която в онези дни се е намирала на третия етаж. Главната спалня. Явно се е изнесла оттам. Кухнята. Заявявала, че кракът й няма да стъпи в гаража за файтони. Съдейки по описанията на баба ми, не мисля, че е била симпатична жена. Всички предполагаха, че е виждала Невестата. Ако е имало по-ранни появи, не зная. Но е малко вероятно. Установихме, че е живяла около 1890-а.

— Предположение, основано само на кройката на роклята и прическата й — каза той, докато пишеше. — Не е убедително.

— Но определено звучи разумно и логично.

Мич вдигна поглед, усмихна й се и зад очилата очите му добиха замислен израз.

— Може би. Възможно е да сте прави, но искам да разполагам с малко повече информация, преди да го приема за факт. Какво е станало с твоите пралели, по-големите сестри на Реджиналд младши?

— Не мога да кажа. Не съм познавала никоя от тях, не ги помня. Не са били близки нито с баба ми, нито с баща ми. Баба ми е опитвала да заздрави семейните връзки и баща ми да се сближи с техните деца като с братовчеди. Все още се чувам с някои от тях.

— Биха ли се съгласили да разговарят с мен?

— Не всички. А някои вече са покойници. Ще ти дам имената и номерата им.

— На всички живи — настоя Мич. — Мога да бъда убедителен. Пак ли? — промърмори, когато приспивната песен отново зазвуча от бебефона на отсрещната стена.

— Да. Искам да нагледам Лили.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб?

— Не. Ела. — Тръгнаха заедно нагоре по стълбите. — Най-вероятно ще спре, преди да стигнем там. Така става обикновено.

— Между 1890-а и 1895-а е имало две дойки, три гувернантки, една помощник-икономка, дванайсет прислужници, лична камериерка и три готвачки. Издирих някои имена, но тъй като не е отбелязана възрастта, трябва да поровя доста архиви, за да отсея вероятностите. Ако и когато успея, ще се заема със смъртните актове и ще проследя произхода им.

— Доста ще трябва да се потрудиш.

— Важно е човек да обича работата си. Права си, пеенето престана.

Но те продължиха по коридора към детската стая.

— Все още е студено — отбеляза Роз. — Но и студът бързо изчезва.

Застана до креватчето и придърпа одеялцето под брадичката на спящото дете.

— Толкова кротко бебе — тихо каза тя. — Спи непробудно почти през цялата нощ. Никое от моите не беше така спокойно на тази възраст. Всичко е наред. Да тръгваме.

Излезе и остави вратата отворена. Бяха стигнали до площадката на стълбите, когато часовникът започна да бие.

— Полунощ ли е? — Роз погледна ръчния си часовник, за да се увери. — Не предполагах, че е толкова късно. Е, честита Нова година.

— Честита Нова година. — Мич хвана ръката й, преди да продължат по стъпалата, докосна бузата й и попита: — Имаш ли нещо против?

— Не.

Устните му погалиха нейните съвсем леко — като изтънчен кавалерски жест за отбелязване на празника. Откъм източното крило на къщата като изстрел отекна затръшване на врата.

Въпреки че сърцето й подскочи, гласът й остана спокоен, когато отбеляза:

— Явно тя не одобрява.

— Ядосана е. Е, щом ще се сърди, нека й дадем основателна причина.

Този път, без да пита, Мич плъзна ръка към тила й. И сега допирът на устните му не беше лек и изтънчен. В корема й се надигна прилив на топлина, когато целувката стана дълбока и страстна, и тялото му се притисна към нейното. Усети как топлината нахлу в кръвта й като бърз, неудържим поток и в миг на лудост се понесе с него.

Вратата в източното крило се затръшваше отново и отново, а часовникът продължаваше да бие непрестанно след дванайсетте удара.

Бе очаквал вкусът й да бъде точно такъв — издаващ зрялост и сила, по-скоро тръпчив, отколкото сладък. Бе копнял да усети как тези устни се движат заедно с неговите, да почувства допира на стройното й тяло до своето. Сега, когато изживяваше това наяве, искаше то да продължи.

Но Роз се отдръпна назад, отвори широко очи и срещна погледа му.

— Е, вече я вбесихме.

— Това е само началото.

— Мисля, че е най-добре да… успокоим нещата за тази вечер. Трябва да вдигна съдовете от масата в гостната и да легна при Лили.

— Добре. Ще събера записките си и ще си тръгна.

В гостната Роз струпа съдовете на количката, докато той събираше нещата си.

— Наистина си трудна за разбиране жена, Розалинд.

— Сигурно е така.

— Знаеш, че бих искал да остана и да те отнеса до леглото.

— Да, зная. — Тя прикова поглед в него. — Не водя любовници… бих излъгала, ако кажа, че не водя любовници в спалнята си, но истината е, че не го правя прибързано или лекомислено. Ако се реша на тази стъпка с теб, ще бъде сериозно, Мичъл. Много сериозно. И двамата трябва да помислим.

— Никога ли не си се втурвала слепешком към пропастта, Роз?

— Правила съм го. Но винаги искам да съм сигурна, че ще се приземя на крака. Ако не проявявах интерес към теб, щях да ти го кажа откровено. Не обичам да разигравам мъжете. Вместо това ще споделя, че съм достатъчно впечатлена, за да си помисля. И да съжалявам, че вече не съм млада и безразсъдна и не действам импулсивно.

Телефонът звънна.

— Отново е Хейли. Трябва да се обадя, иначе ще изпадне в паника. Карай внимателно.

Отиде да вдигне слушалката и докато уверяваше Хейли, че детето й е добре, спи като ангелче и не е създавало никакви проблеми, входната врата се затвори зад гърба на Мич.