Нора Робъртс
Черна роза (4)

Трета глава

Не разбираше от градинарство. Бе прекарал по-голямата част от живота си в апартаменти. Все пак обичаше да вижда красиви растения и цветя и се възхищаваше на хората, които знаят как да се грижат за тях.

Розалинд Харпър очевидно беше експерт в това отношение.

През юни бе видял част от градините й. Но впечатлението от изящната им красота бе останало на заден план след срещата с Печалната невеста. Той вярваше, че всяко живо същество притежава дух. Иначе не би се посветил на семейните истории и проследяването на родословия. Смяташе, че духът може да влияе върху съдбите на следващите поколения векове наред.

Но никога не бе вярвал в осезаемото му, физическо присъствие.

Вече знаеше, че то е възможно.

Трудно бе за човек с академични наклонности като него да проумее и приеме нещо толкова невероятно като съществуването на призраци.

Но след всичко, което бе видял, усетил и преживял, не можеше да отрече фактите.

Осъзна, че вече е обсебен от тази мисъл. Най-сетне завърши книгата си и бе готов да вложи цялата си енергия, време и способности, за да разкрие чий е духът, който упорито бродеше из коридорите на Харпър Хаус повече от столетие.

Оставаше само да уреди някои правни подробности и можеше да се потопи в работа.

Сви към паркинга на „В градината“.

„Интересно“, отбеляза той. Удиви се, че засадените площи, великолепни през пролетта и лятото, изглеждаха атрактивно и в последните дни на декември.

В небето се виждаха надвиснали облаци, които предвещаваха студени и грозни дъждовни дни. И все пак имаше живи растения. Мич не знаеше как се наричат, но му се струваха красиви. Ръждивочервени и буйни вечнозелени храсти с едри плодове, сребристо-зеленикави ниски треви, ярки теменужки. Разпозна поне теменужките.

Имаше купчини материали, навярно необходими за оформянето на градини, което несъмнено бе доста уморителна работа. Дълги маси отстрани, върху които стояха подредени студоустойчиви растения, малка горичка от дръвчета и храсти.

На широката площадка пред ниската постройка видя коледни звезди и малко борче, украсено с лампички.

На паркинга имаше няколко други коли. Двама мъже товареха в пикап фиданка с чувал около корените. Млада жена буташе надолу по рампата червена количка, пълна с коледни звезди и пазарски чанти.

Мич се размина с нея, прекоси площадката и влезе.

Забеляза, че търговската част е заредена със стока. Повече, отколкото очакваше. Саксии, декоративни градински конструкции, украсени малки елхички, книги, семена, инструменти. Някои бяха поставени в кошници за подаръци. Великолепна идея.

Забравил за намерението си веднага да потърси Роз, той разглеждаше наоколо. Когато една от консултантките го попита дали му трябва помощ, се усмихна, поклати глава и продължи бавно да върви през салона.

„Нужен е огромен труд за изграждането на такъв център — помисли си Мич, докато оглеждаше рафтовете с добавки за почва, торове на гранули и пестициди. — Време, работа, познания, а безспорно и кураж.“

Това не приличаше на хоби или каприз на аристократка от Юга, не беше малка фирма, а сериозен бизнес. Още една страна на жената, чиято дълбока същност все още не познаваше.

Красивата, загадъчна Розалинд Харпър. Кой мъж не би изпитал желание да достигне до тази дълбока същност и да разбере коя е истинската Роз?

Дължеше голяма благодарност на сестра си и племенницата си, заради които бе хукнал към магазина. Случайната среща блъсването в пълната й количка и разговорът в заведението оставаха най-вълнуващите му лични преживявания от месеци насам.

Надяваше се на продължение и бе предприел това посещение в градинарския център главно за да я види в нова светлина.

Премина между широки остъклени врати и попадна сред екзотична маса от стайни растения. Имаше и водоскоци, и градински шадравани. Кошници с папрат и декоративни лози стояха върху пиедестали или висяха, окачени на куки.

През следващата двойна врата се влизаше в оранжерия с десетки дълги маси. Повечето бяха празни, но върху някои имаше теменужки и други, непознати за него растения. Забеляза етикетите с надпис „Издръжливо на зимен студ“.

Двоумеше се дали да продължи, или да изчака и да попита къде е Роз, когато синът й се върна в оранжерията.

— Добър ден. Имате ли нужда от помощ? — Докато вървеше към Мич, Харпър го позна. — О, здравейте, доктор Карнеги.

— Казвай ми Мич. Радвам се да те видя отново, Харпър. — Той му подаде ръка.

— Аз също. Мачът срещу „Литъл Рок“ миналата седмица беше страхотен.

— Да. Значи си бил там?

— Пропуснах първата четвъртина, но второто полувреме беше супер. Джош е цар! — възкликна Харпър.

Мич бе обзет от бащинска гордост.

— Миналата седмица направи голям мач в Мисури. Трябва да гледам репортажа по ESPN — отвърна той.

— И този си го биваше. Когато се видите със сина си, кажете му, че кошът, с който отбеляза три точки в последната минута, беше много красив.

— Ще му кажа.

— Търсите ли нещо или някого?

— Някого. Всъщност майка ти. — „Имаш нейните очи — помисли си Мич. — Нейните устни и цвят на кожата.“ — Реших да поразгледам, преди да се видя с нея. — Хвърли поглед наоколо и пъхна ръце в джобовете си. — Впечатлен съм от всичко тук.

— Пада доста работа. Тя е в оранжерията за разсаждане, ще ви заведа.

— Благодаря. Не очаквах в един градинарски център да цари такова оживление по това време на годината.

— Винаги се намира нещо за вършене, ако имате двор или градина. — Харпър проследи погледа му. — Всеки иска да купи нещо за празниците, а и подготвяме разсад за март.

Когато излязоха навън, Мич се спря, с палци в джобовете на якето си. Пред погледа му се простираха дълги оранжерии, разделени на два сектора от широка пътека, където под стъклен навес имаше още маси. На откритата площ някакъв мъж работеше с машина, за да изкорени млад бор — или може би смърч, или ела. По какво ли можеше да ги разпознае човек?

Забеляза малко езеро, поток и гора, която отделяше градинарския център от къщата.

— Трябва да призная, че не очаквах да видя нещо толкова забележително.

— Майка ми никога не би се задоволила с малко. Отначало имахме само няколко оранжерии. Преди две години добавихме нови, допълнителна площ и търговска част.

„Не е просто бизнес — осъзна Мич, — а целта на един живот.“

— Сигурно е нужен огромен труд.

— Да. И много любов.

— Ти обичаш ли работата си?

— Да. Ето там е моята крепост. Оранжерията за присаждане. Занимавам се главно с поставяне на присадки и отглеждане на разсад. Но през този сезон съм зает с други неща, например коледни елхи. Канех се да занеса още десетина, преди да продължа към градината, когато ви срещнах.

Докато падаха първите капки дъжд, Харпър кимна към една от оранжериите.

— Тази е за разсаждане. Откакто назначи Стела, мама прекарва повечето време там.

— Ще я намеря, не е нужно да идваш с мен. Позволи си още малко почивка.

— Най-добре е да тръгвам към градината. — Заваля по-силно и Харпър придърпа козирката на шапката си надолу. — Ще отскоча да взема онези дръвчета, преди дъждът да изплаши клиентите. Влезте направо. Довиждане.

Харпър се отдалечи, подтичвайки, и сви към градината, където го пресрещна Хейли.

— Почакай! Харпър, почакай само минута.

Той се спря и леко повдигна козирката си, за да я огледа по-добре. Бе облечена с късо червено яке и дънки и носеше една от шапките с емблемата на центъра, поръчани от Стела за персонала.

— За бога, Хейли, влизай вътре. Всеки момент ще плисне порой.

— Това доктор Карнеги ли беше?

— Да. Търсеше шефката.

— Завел си го до сектора за разсаждане? — Гласът прозвуча пискливо, надвиквайки все по-силно барабанящите капки. — Оглупял ли си?

— Защо? Търсеше мама, а тя е в оранжерията. Оставих я там преди пет минути.

— Завеждаш го и просто му казваш да влезе. — Енергично размахваше ръце. — Без да я предупредиш?

— За какво?

— Че е дошъл. Сега ще я види мръсна, плувнала в пот, негримирана и с работни дрехи. Не можа ли да го задържиш пет минути, за да й дадеш време?

— Защо? Изглежда като всеки ден. Какво значение има, по дяволите?

— Щом не се досещаш, значи наистина си глупак. Вече е твърде късно. Трябва да се запишеш в курс за бавно загряващи, Харпър Ашби.

— Мамка му! — промърмори той, когато Хейли го перна леко по ръката и се втурна обратно вътре.

 

 

Мич намери подслон от дъжда в оранжерията. Секторът със саксиите го беше впечатлил, но бледнееше пред този. Помещението изглеждаше изпълнено с живот, който струеше от растенията в различни стадии на развитие. Топлият и влажен въздух напомняше за тропически рай и докато дъждовните капки удряха по стъклата, му се струваше, че е попаднал в приказна пещера.

Носеше се мирис на растения и пръст и звучеше приятна, спокойна музика. Не беше нито класическа, нито ню ейдж, а странно, завладяващо съчетание между двете.

Видя маси и инструменти, кофи и чували. В плитки черни кутийки трептяха нежни млади растения.

Роз работеше в далечния край, до едната стена. Стоеше с гръб към него.

Имаше прелестна шия. „Странна мисъл — каза си той, — може би глупава.“ Но не можеше да го отрече. Косите й бяха прави и късо подстригани и според него тази прическа съвършено разкриваше красивата й дълга шия.

Цялото й тяло бе издължено и стройно. Имаше изваяни ръце, крака и ханш. В момента впечатляващата й фигура бе скрита под широк панталон и безформен пуловер с навити ръкави. Но Мич отлично си спомняше как изглеждаха.

Спомни си и неповторимите й издължени очи, преди тя да чуе стъпките му и да се обърне. С дълги мигли и топъл цвят на тъмен кехлибар.

— Извинявай, че прекъсвам работата ти — усмихна й се той.

— Няма проблем. Не очаквах да те видя тук.

— Получих документите и ми хрумна да намина да ти кажа, че са подписани, подпечатани и вече на път към адвоката ти. Освен това, исках да разгледам фирмата ти. Впечатлен съм. Въпреки че не разбирам нищо от градинарство, истински съм впечатлен.

— Благодаря.

Мич хвърли поглед към работния й плот. Имаше саксии, някои — все още празни, други — с пръст и крехки зелени стъбла.

— Какво става тук?

— Разсаждам целозия — петльов гребен.

— Нямам представа какво е.

— Сигурно си го виждал. — Роз нехайно потърка бузата си и остави на нея петно от кал. — Цветовете изглеждат точно като петльови гребени, яркочервени. Много популярно цвете.

— Аха. И ги слагаш в тези малки саксийки, защото…?

— Защото не обичат да пипат корените им, след като се развият. Засаждам ги съвсем млади, за да разцъфтят за клиентите през пролетта. Ще трябва да понесат само едно пресаждане. Едва ли проявяваш интерес.

— Не очаквах да проявя, но сякаш съм се озовал в напълно нов свят. Какво е това тук?

Роз повдигна вежди.

— Е, добре тогава. Нарича се матиола — летен шибой. Много е ароматно. Онези там, с жълтеникавите листа, са култивирани и ще разцъфнат през пролетта. Клиентите предпочитат да ги купуват с цвят и затова планирам разсаждането така, че да мога да им предложа избор. Този сектор е за едногодишни. Многогодишните са ето там.

— Дарба ли е нужна или дълги години учене и усъвършенстване? Откъде знаеш какво трябва да правиш? Как различаваш… петльов гребен от шибой, когато са още малки и неразцъфтели?

— И двете, плюс любов и натрупан опит. Занимавам се с градинарство още от дете. Спомням си как баба ми по бащина линия държеше ръката ми и ми показваше как да отъпквам пръстта около растенията. Най-ясните ми спомени за нея са свързани с градините на Харпър Хаус.

— Елизабет Маккинън-Харпър, съпруга на Реджиналд Харпър младши — допълни Мич.

— Имаш добра памет.

— Прегледах някои списъци. Какъв човек беше тя?

Въпросът я изпълни с умиление и сантименталност.

— Добра и търпелива, стига да не я ядосваш. Тогава ставаше страховита. Наричаха я Лизи или Лизабет. Винаги носеше мъжки панталони, стара синя риза и сламена капела. Всички жени от Юга на определена възраст започват да носят капели, когато работят в градината, така е прието. Миришеше на евкалипт и мента от отварата, която използваше като средство против насекоми. Все още прилагам тази рецепта. — Роз взе друга саксия. — Липсва ми, въпреки че минаха близо тридесет години, откакто си отиде. Просто заспа в градината в един горещ летен ден. Подрязвала храстите и седнала да си почине. Вече не се събуди. Според мен това е идеалният преход.

— На колко години беше?

— На осемдесет и четири. Баща ми е бил късно родено дете, както и аз за него. Прекъснах тази семейна традиция, като родих и трите си деца млада.

— Разказвала ли ти е някога за Печалната невеста?

— Да. — Докато говореше, Роз продължи с разсаждането. — Тя беше Маккинън по рождение, не бе отраснала в къщата. Но твърдеше, че е видяла Невестата в деня, когато е починал свекърът й. Дядо ми беше Харпър, разбира се и бе отраснал в къщата. Ако сме определили правилно кога е живяла Амелия, навярно е бил бебе, когато е починала. Но тогава аз бях на осем години и не си спомням да съм го чувала да говори за нея.

— А родителите ти или пък други роднини?

— Отсега ли започват да текат безплатните часове, доктор Карнеги?

— Извинявай.

— Нямам нищо против. — Роз сложи етикет на новозасаденото растение и взе следващото. — Като се замисля, не съм научила много от баща си. Изглежда, мъжете от фамилията Харпър, а може би всички мъже, не обичат да говорят за подобни неща. Майка ми пък беше от жените, които драматизират твърде много и живеят с илюзията, че животът им е мъчение. Твърдеше, че я е виждала много често и че винаги изживявала голям стрес. Но мама непрекъснато се чувстваше стресирана от нещо.

— Водила ли е някакъв дневник? Или баба ти?

— Да, и двете. Още една стара традиция, която аз не следвам. Когато баща ми се оженил и довел съпругата си у дома, баба ми се преместила в къщата за гости. След смъртта й той прегледа всичките й вещи. Помня, че го попитах за дневниците й, но каза, че са изчезнали. Не зная какво е станало с тях. Що се отнася до майка ми, пазя нейните. Ще ти ги дам, но не мисля, че ще откриеш нещо ценно.

— Все пак ще ги прочета. Лели, чичовци, братовчеди.

— О, цяла армия. Сестрата на майка ми се омъжи за трети път за някакъв британски лорд… или граф, преди няколко години. Живее в Съсекс и не се виждаме често. Има деца от първите си два брака, а те също имат деца. Баща ми беше единствено дете. Но неговият баща е имал четири по-големи сестри… дъщерите на Реджиналд.

— Да, имената им са в списъка ми.

— Не ги помня всичките. Имали са деца. Да видим дали ще се сетя — братовчедите ми Франк и Естер… и двамата са покойници от години, и децата им Лусърн, Боб и Миранда. Боби е загинал през Втората световна война. Лусърн и Миранда също отдавна не са между живите. Но и двете са родили деца, и някои от тях имат свои. После Оуен, Янси и… Мерилу. Мерилу живее в Билокс. Страда от старческа деменция и децата й се грижат за нея, доколкото могат. За Янси не бих могла да кажа нищо. Преди години се присъедини към пътуваща клоунска трупа и оттогава никой няма вести от него. Оуен е пламенен проповедник, чух, че сега живеел в Мейкън, Джорджия. Мога да те уверя, че ще откаже да разговаря с теб за призраци.

— Човек никога не знае.

Роз издаде неразбираем звук, продължавайки да работи.

— А братовчедка ми Кларис никога не се е омъжвала. Стигна преклонна възраст. Упорита сприхава старица. Живее в старчески дом в покрайнините на града. Не ми говори.

— Защото…?

— Наистина ставаш досаден.

— Неизбежно е.

— Не си спомням точно защо престана да ми говори. Не одобряваше това, че дядо ми и баба ми завещаха всичко на баща ми и мен. Все пак беше техен син, а тя е само племенница. Веднъж ни гостува, когато момчетата бяха още малки. Мисля, че тогава се отрече от мен, или по-точно, и двете се отрекохме една от друга. Не й харесваше как възпитавам децата си, а аз не можех да търпя критиката й и към тях, и към мен.

— Преди да се отчуждите, спомняш ли си някога да ти е говорила за Печалната невеста?

— Не, не си спомням. Братовчедка ми Риси главно се оплакваше или сърдито мърмореше. И съм сигурна, че задигна няколко вещи от къщата. Дребни неща. Не съжалявам, че не разговаря с мен.

— А дали ще поговори с мен? — попита Мич.

Роз се обърна и замислено се вгледа в лицето му.

— Може би, особено ако я накараш да мисли, че аз няма да одобря това. Ако решиш да посетиш старата сухарка не е зле да й занесеш цветя и шоколад. Избери „Годайва“ и със сигурност ще я впечатлиш. После заложи на чара си. Наричай я „мис Харпър“, докато не ти каже, че предпочита друго обръщение. Използва моминското си име и държи на етикета. Ще те разпитва за семейството ти. Дали имаш предци, участвали във войната между Севера и Юга. Ако в рода ти има някой янки, не споменавай за него.

Мич не можа да сдържи смеха си.

— Добих представа какъв тип жена е. Имам една стара леля, която е също като нея.

Роз посегна към хладилната чанта под плота и извади две бутилки вода.

— Сигурно ти е горещо. Аз така съм свикнала с жегата, че не я усещам.

— Очевидно влажният въздух, сред който работиш всеки ден, се отразява добре на кожата ти. Нежна е като английска роза. — Мич нехайно протегна ръка и докосна бузата й. Когато я видя да повдига вежди, бързо се отдръпна крачка назад. — Извинявай. Имаше малко кал…

— Още нещо, с което съм свикнала.

— Е… — Ръцете му трябваше да са заети с нещо, за да стоят далеч от нея. — Съдейки по това, което видях онзи ден, вече си готова за Коледа.

— Почти. А ти?

— Никакъв напредък. Чувствам се длъжен да ти благодаря още веднъж за съвета относно подарък за сестра ми.

— Значи си купил кашмирен пуловер.

— Нещо, което продавачката нарече „жилетка“ и каза, че колкото и да има една жена, никога няма да й бъде в повече.

— Напълно вярно.

— Добре. Е, ще положа още усилия през следващите няколко дни. Ще извадя елхата, ще сложа лампичките.

— Ще я извадиш?! — Погледът, който Роз му хвърли, издаде съжаление, а може би презрение. — Това означава, че имаш изкуствена.

Той пъхна ръце в джобовете си и бавно се усмихна.

— Най-лесно е. Удобно за апартамент.

— Като си спомня в какво състояние беше дифенбахията ти, може би наистина така е най-добре.

— В какво състояние?

— На растение, което ти бавно убиваше. Онова, което взех, когато дойдох в апартамента ти за първата ни среща.

— Аха, ясно. — Тогава тя носеше елегантен костюм и обувки с висок ток, с които краката й изглеждаха безкрайно дълги. — Оправи ли се?

— Вече е добре, но няма да ти я върна.

— Бих искал поне да я виждам понякога.

— Това може да се уреди. Следващата събота в къщата ще има тържество. В девет. Заповядай, ако желаеш. Можеш да си доведеш и компания, разбира се.

— С удоволствие. Имаш ли нещо против да отида до къщата, за да разгледам библиотеката? Или не е удобно?

— Разбира се, че нямам. Само ще се обадя на Дейвид да го предупредя, че ще наминеш.

— Добре. Тогава ще те оставя да работиш. Благодаря, че ми отдели време.

— Имам предостатъчно.

Трудно му бе да повярва.

— Ще ти се обадя. Всичко тук е чудесно, Розалинд.

— Така е.

Когато Мич излезе, тя остави инструментите и отпи голяма глътка вода. Не беше наивно младо момиче, което се изчервява и тръпне от вълнение при допира на мъжка ръка до лицето си. Но я бе обзело странно, приятно чувство, когато пръстите му леко докоснаха бузата й и срещна погледа му.

„Като английска роза“, повтори си тя и се усмихна. Преди време би могла да се сравни с това цвете, крехко и обсипано с капчици роса. Обърна се и погледна едно от жилавите растения, от които вземаше резници и издънки. Сега по-скоро приличаше на тях — силна и издръжлива.

„Добре че съм такава“, каза си тя, когато отново се залови за работа.

 

 

Въпреки силния дъжд, Мич се поразходи между постройките и започна да изпитва още по-голямо уважение към Роз и създаденото от нея. „Изградила го е почти сама“, помисли си той. Несъмнено бе наследила прилично състояние от фамилията Харпър, но за постигането на всичко това не трябваха само пари.

Нужни бяха идеи и упорита работа.

Нима наистина бе изрекъл онзи глупав, банален комплимент за кожата й? „Английска роза“, мислено повтори Мич и поклати глава. Едва ли тя го чуваше за първи път.

Във всеки случай не се оказа особено уместен. Сравнението с нежна английска роза не й подхождаше. „По-скоро черна роза — реши той, — висока, стройна и екзотична. Малко надменна и невероятно секси.“

Бе научил доста за живота й от разговора в оранжерията. Както и за характера й. Бе загубила обичната си баба в крехка възраст. По всичко личеше, че не е била близка с родителите си, които също бе загубила. Живите й роднини се намираха далеч и, изглежда, не поддържаше връзка с никого от тях.

Освен синовете си, нямаше други близки.

След смъртта на съпруга си бе разчитала единствено на себе си при отглеждането на трите момчета.

Но не бе доловил в нея никакво самосъжаление и определено — никаква слабост.

Независима, пряма, силна. Но имаше и чувство за хумор и добро сърце. Спаси го в трудната ситуация да избере играчка за малко момиченце и прие дилемата му с насмешка.

Сега, когато най-сетне бе започнал да я опознава, нямаше търпение да разбере повече.

Например историята с втория й съпруг и развода. Не го засягаше, разбира се, но любопитството му бе оправдано. Искаше да се добере до подробностите. Нямаше да е трудно. Хората бяха словоохотливи.

Трябваше само да им задава въпроси.

Импулсивно тръгна обратно към градинарския център. Няколко клиентки разговаряха и кимаха към коледните звезди и някакво кактусоподобно растение с розови цветове. Мич едва успя да прокара пръсти през вече мокрите си коси, когато погледът на Хейли се насочи право към него.

— Доктор Карнеги, каква приятна изненада!

— Казвай ми Мич. Как си, Хейли, как е бебето?

— И двете сме добре. Но… вие сте вир-вода! Да ви донеса ли кърпа?

— Не, няма нужда. Не можах да сдържа любопитството си и поразгледах.

— Аха! — Лицето й засия, по детински невинно. — Роз ли търсехте?

— Намерих я. Ще отскоча до къщата, за да видя мястото, на което ще работя. Но бих избрал някоя от тези малки елхички. От вече украсените.

— Много са сладки, нали? Идеални са за малък апартамент или офис.

— По-красиви са от старата изкуствена елха, която с мъка сглобявам всяка година.

— И носят уханието на Коледа. — Придружи го до тях. — Коя ви харесва най-много?

— Ами… ето тази.

— Обожавам червените панделки и малките фигурки на Дядо Коледа. Ще ви донеса кутия.

— Благодаря. Как се наричат тези цветя?

— Коледни кактуси. Нали са прекрасни? Харпър ги добива с присаждане. Някой ден ще ми покаже как. Трябва да вземете поне един. Изглеждат толкова празнично. И цъфтят по Великден и Коледа.

— Не умея да се грижа за растения.

— Е, не изискват много грижи. — Големите й бледосини очи не се откъсваха от него. — Живеете в апартамент, нали? Ако вземете елха, кактус и няколко коледни звезди, ще имате чудесна украса за празниците. Ако решите да поканите някого, няма за какво да се безпокоите.

— Не мисля, че синът ми ще обърне внимание на някакъв кактус.

Хейли се усмихна.

— Може би, но ако някоя дама намине за по едно питие по празниците?

— А… напоследък бях твърде зает с книгата.

— Навярно привлекателен необвързан мъж като вас не може да се отърве от обожателки.

— Не. Отдавна… Хм!…

— Трябва да вземете и венче за вратата си.

— Венче.

Усетила, че го обзема отчаяние, тя докосна ръката му.

— Да ви покажа ли какви имаме? Сама украсих някои от тях. Виждате ли това? Ухае толкова приятно на бор. Какво е Коледа без венец на вратата?

Мич се предаде.

— Умееш да убеждаваш.

— Добра съм — засмя се тя и избра едно венче. — Най-много ще подхожда на елхичката ви.

Придума го да купи и венчето, и три малки коледни звезди, и кактуса. Изглеждаше развеселен и малко замаян, докато Хейли му издаваше касова бележка и опаковаше покупките.

Когато той излезе, реши, че е узнала достатъчно.

Втурна се в офиса на Стела.

— Мич Карнеги не се вижда с никого.

— Да не би наскоро да е ослепял?

— Стига, Стела, знаеш какво имам предвид. Няма приятелка. — Хейли свали шапката си и прокара пръсти през светлокестенявите си коси, достатъчно дълги, за да ги връзва на стърчаща конска опашка. — И прекара повече от половин час в оранжерията при Роз, преди да дойде да си купи коледна елхичка. Харпър го изпрати при нея, без да я предупреди. Просто му казал да влезе и не й дал време поне да сложи червило.

— Просто така — да влезе? Как може да е толкова глупав?

— Точно това го попитах. Както и да е… Мич дойде тук мокър до кости, защото решил да поразгледа центъра. Каза, че ще отскочи и до къщата.

— Хейли — Стела откъсна поглед от монитора на компютъра си, — за какво намекваш?

— Просто споделям това, което узнах. Няма приятелка, както и тя няма приятел. — Хейли разпери ръце, насочи палците си един срещу друг и ги преплете. — Ще се виждат често. Освен секси, е и много мил. Убедих го да купи едно венче, три коледни звезди и кактус, плюс елхичката.

— Браво, Хейли!

— Най-хубавото беше, че не можа да ми откаже. Ако Роз не си пада по него, може би аз ще го хвана. Е, добре де — няма. — Тя се засмя, когато срещна укорителния поглед на Стела. — Би могъл да ми бъде баща, дрън-дрън. Но е идеален за Роз. Казвам ти — разбирам от тези неща. Не се ли оказах права за теб и Лоугън?

Стела въздъхна и се загледа в аквамарина на годежния си пръстен.

— Няма да споря по този въпрос. Въпреки че държа ние с теб просто да наблюдаваме, без да се бъркаме, признавам, че навярно ще стане доста забавно.