Нора Робъртс
Черна роза (19)

Осемнадесета глава

— Опитах се да си спомня кога за последен път съм носил смокинг. — Мич седна зад волана на колата и си позволи удоволствието отново да огледа Роз от главата до петите, закопчавайки предпазния колан. — Почти съм сигурен, че беше за сватбата на един приятел. Най-голямото му дете завършва гимназия тази година.

— Жалко, защото ти стои страхотно.

— Наведи се насам за малко. — Когато Роз го направи, докосна устните й със своите. — Да, вкусът е също толкова неустоим, колкото гледката.

— Определено.

Той запали и потегли по алеята.

— Бихме могли да пропуснем събитието тази вечер, да избягаме и да се оженим. Облечени сме подходящо.

Тя му хвърли укорителен поглед.

— Внимавайте с тези предложения за брак, доктор Карнеги. Вече съм приела две в живота си, които са достатъчни.

— Кажи ми, ако ти се прииска да опиташ за трети път.

Вълнуващо беше да носи шикозен тоалет и да флиртува с красив мъж.

— Толкова сериозни намерения ли имаш?

— Така изглежда. Имай предвид, че съм от мъжете, които предпочитат да вземат смокинг назаем, когато им потрябва, но бих си купил един, ако се решиш на този скок. Най-малкото, което мога да направя за теб.

— Разбира се, това е важен фактор.

За миг той сложи ръката си върху нейната.

— Имам приличен доход и парите ти нямат никакво значение за мен. Багажът, който съм натрупал, не представлява бреме. От много години насам най-важното нещо в живота ми е синът ми. Вече е мъж и винаги ще бъде голямата ми любов, но съм готов и за други важни неща, и за друга любов.

— А когато той се премести в Бостън?

— Краката ми се подкосяват при тази мисъл.

Този път тя докосна ръката му.

— Зная как се чувстваш.

— Човек не може да следва децата си навсякъде. Мисля си, че няма да се окаже толкова трудно да отскачам до Бостън от време на време или до някое хубаво място, където има мач.

— Нямам търпение да се запозная с него.

— Аз също. Дано не се почувстваш неудобно заради търканията, които имате с родителите на гаджето му.

— Не аз имам причина за неудобство, а Джан — слабохарактерна жена, която е решила, че трябва да се срамува, че е моя приятелка, каквато беше. Глупаво, но тя не се слави с ум. Ще се забавлявам да гледам как се смущава от мен. — Роз се протегна и дяволито добави: — Изпитвам известно злорадство, когато някой си получава заслуженото.

— Винаги съм харесвал това у теб.

— Добре — каза тя, когато спряха пред клуба. — Защото тази вечер няма да мога да го скрия.

 

 

Мич с интерес наблюдаваше взаимоотношенията в тази компания. Официални тоалети и превзети маниери, приличащи на лъскавата обвивка на нещо, което в основата си представляваше гимназистки синдром. Хората седяха на групички на масите, в сепаретата или на стратегически места, откъдето можеха да виждат другите групи. Имаше няколко пеперуди, които прелитаха от маса на маса, размахваха криле и поглъщаха клюките като нектар, а после пърхайки, продължаваха към следващата.

Една от най-обсъжданите теми се оказа модата. Безброй пъти чу вариации на тема: „Горката, сигурно е била пияна, когато си е купила тази рокля“.

Бе вкусил малка доза от това на коледното парти у Роз, но този път бе неин кавалер и забеляза, че това значително промени динамиката.

Приемаха го като новия ученик в класа.

Не можеше да каже колко любопитни погледи привлече, колко пъти му задаваха въпроси кой е и от чия фамилия е. Въпреки приветливия им тон, имаше чувството, че трябва да напечата автобиографията си и да я раздаде на всички.

Възрастта варираше от хора, танцували в ритъма на суинга, който свиреше групата, когато този стил е бил на мода, до такива, които навярно го смятаха за твърде ретро.

В края на краищата, реши той, докато дискретно избягваше да разкрива пикантни подробности от работата си за семейство Харпър пред една любопитна двойка, това бе интересно ново преживяване за мъж със смокинг под наем.

Забеляза Джош и използва сина си като спасение от неудобните въпроси.

— Извинете, току-що пристигна синът ми. Трябва да поговоря с него.

Мич си проправи път между смокингите и вечерните рокли.

— Хей, добре си се издокарал. — Той обви ръка около раменете му и се усмихна на дребничката брюнетка до него. — Ти сигурно си Шелби.

— Да, господине. А вие сигурно сте бащата на Джош. Много прилича на вас.

— Е, вече се запознахте. — Джош се огледа наоколо. — Хубаво заведенийце.

Балната зала бе украсена с примигващи лампички и гирлянди от пролетни цветя. Сервитьорите пъргаво обслужваха гостите на бара или сновяха между тях с табли с напитки и хапки. Заблестяха диаманти и заискряха изумруди, когато двойките превзеха дансинга със стъпките на песента „Sing, Sing, Sing“ на Гудман.

— Да, също като във „Филаделфийска история“.

— Какво?

Мич погледна Джош със съжаление.

— И преди „Терминатор“ се правеха филми.

— Щом казваш, татенце. Къде е гаджето ти? — попита синът му.

— Изчезна някъде. А, ето я, идва насам.

— Извинявайте, заприказвах се и не можах да се измъкна. Здравей, Шелби. Изглеждаш чудесно.

— Благодаря, госпожо Харпър. Страхотна рокля. Джош ми каза, че ще дойдете с баща му.

— Радвам се най-сетне да се запозная с теб, Джош. Баща ти не престава да говори за теб.

— Както и аз за него. Да седнем някъде и да видим кой какво е говорил за другия.

— С удоволствие.

— Виждам родителите си ето там. — Шелби кимна към една маса. — Искам да те запозная с тях, Джош, баща ти също. След като изпълня дълга си, можем да потанцуваме.

— Щом планът е такъв. Татко каза, че разбирате от растения, госпожо Харпър.

— Роз. Да, така е.

— А той ги убива — добави Джош, докато вървяха между хората.

— Видях го с очите си.

— Повечето се самоубиват още щом го видят.

— Млъкни, Джош.

— Искам да бъде предупредена — широко се усмихна той на баща си. — Шелби каза, че живеете в онази великолепна къща, покрай която минахме.

— Семейството ми живее в нея от много години.

— Огромна е и изглежда супер. — Джош леко извърна глава към баща си със закачлива усмивка. — Напоследък татко прекарва доста време там.

— Работя — промълви Мич и смушка сина си в ребрата, както навярно често бе правил през годините.

— Надявам се скоро и ти да ми погостуваш.

Роз се спря до масата, на която Джан и Куил разговаряха с приятели.

— Привет на всички. — Както очакваше, Джан застина и леко пребледня. Роз нарочно се наведе и бързо я целуна по бузата. — Изглеждате прекрасно.

— Мамо, татко. — Шелби представи всички един по един. — Това са Джош Карнеги и баща му, доктор Мичъл Карнеги. Родителите ми, Джан и Куил Форестър, и господин и госпожа Рентоу.

Куил, набит мъж с умело прикрито плешиво теме, се изправи, за да стисне ръката на Мич, после на Джош и накрая кимна на Роз.

— Как си, Розалинд?

— Чудесно, Куил. Как е бизнесът?

Той застина за миг, но кимна:

— Върви.

— Радвам се да го чуя. Джан, Шелби е станала истинска красавица. Сигурно много се гордееш с нея.

— Разбира се. Не знаех, че познаваш кавалера й.

— С баща му сме големи приятели. — Роз засия и хвана Мич под ръка. — Всъщност Мич прави проучване за историята на семейство Харпър. Разкрива всичките ни тайни и скандали. — Шеговито завъртя глава и се засмя. — Тук, в Шелби Каунти, обожаваме скандалите, нали?

— Ето откъде ми е познато името ви — обади се Рентоу. — Чел съм една от книгите ви. Интересувам се от родословия. Интересна тема.

— Съгласен съм. Историята на семейство Харпър ме събра с Роз. — С галантен жест Мич повдигна ръката й към устните си. — Винаги ще съм благодарен на предците й.

— Знаете ли — продължи Рентоу, — успях да проследя собственото си родословие до династията Файф в Шотландия.

— Наистина ли? — Мич се заинтригува. — Потомък на Дънкан Пфайф, преди да промени изписването на името?

— Да, точно така. — Рентоу завъртя стола си към него с явно задоволство. — Искам да направя по-подробни проучвания. Предполагам, че вие можете да ми помогнете.

— С удоволствие.

— Какво ще кажете всички да поседнем за малко? — предложи Шелби. — Ще се опознаете, докато…

— Очакваме други приятели — прекъсна я Джан. — Масата ни е заета. Сигурна съм, че Розалинд и доктор Карнеги могат да си намерят друга. Така на всички ще ни бъде по-удобно.

— Мамо! — укорително прошепна Шелби.

Роз се усмихна приветливо и отвърна:

— Вече имаме маса, благодаря. Всъщност се канехме да отвлечем тази красива млада двойка. Шелби, искаш ли да ти покажа къде сме седнали, а Джош и Мич да ни донесат по нещо за пиене?

Тя хвана момичето под ръка и заедно се отдалечиха.

— Госпожо Харпър… съжалявам, госпожо Харпър. Не разбирам какво става.

— Не се тревожи. Да поседнем и да ми разкажеш как се запозна с този красив младеж, преди да се върнат. Можеш да ме наричаш Роз. В края на краищата тук сме на двойна среща.

Роз предразположи момичето с непринуден разговор, докато кавалерите им донесоха напитки и мезета. Едва когато Джош поведе Шелби към дансинга, даде воля на гнева си:

— Не биваше да поставя момичето в неудобно положение. Ако имаше капка мозък в злобната си глава, щеше да се досети, че няма да седна при тях. Толкова мило момиче. Никак не прилича на майка си.

— Ти заглади положението. Една от причините да се откажа от преподаването, бе да се отърва от подобни дребни злобни подмятания. Но където и да отиде човек, неизбежно се сблъсква с тях, нали?

— Предполагам. И аз се старая да стоя настрана. Но от време на време трябва да се появявам в обществото.

— Не си единствената — каза той и преплете пръсти с нейните над масата. — Ще се разстроиш ли, ако ти кажа, че току-що влезе Брайс Кларк със същата блондинка, с която се опита да провали твоето парти?

Ръката й застина в неговата, но после бавно се отпусна.

— Предчувствах, че ще дойде. Е, какво от това? Ще отида до тоалетната, за да се поосвежа. Няма да направя нова сцена на публично място, обещавам ти.

— Не бих те упрекнал.

— Добре е да знам това, в случай че не успея да се справя с думи.

Роз стана, излезе от залата и тръгна по коридора към тоалетните.

Докато подсилваше червилото си, мислено си изнесе лекция на тема достойно държане.

„Не се принизявай до неговото ниво — с каквото и да те провокира. Не допускай онази глупачка да те въвлече в женски бой, въпреки че би могла да я повалиш на земята с разкървавена уста, без да си счупиш дори един нокът. Недей…“

Роз прекъсна лекцията в съзнанието си, когато влезе Сиси.

— Едва се избавих от онази досадница Джъстийн Люкс. Господи, тази жена може да проглуши ушите ти с приказки, без да каже нищо интересно. Исках да дойда на вашата маса. Кълна се, Роз, изглеждаш великолепно.

— Мисля, че съм надминала себе си. Как мина гостуването на свекърва ти?

— Гледаше като халосана с тиган по главата. Честна дума, скъпа, не намери нищо за критикуване, но трябваше да залея блузата си с вино, за да отвлека вниманието й, когато започна да разпитва за един от храстите. Онези с извитите на дъга клони и бели цветове. Ухаят страхотно.

— Увивен жасмин.

— Предполагам. Както и да е, дължа ти живота си. Онова момиче на масата ти не е ли дъщерята на Джан?

Сиси застана пред огледалото и заоправя прическата си.

— Да, случайно излиза със сина на гаджето ми.

— Изгарям от нетърпение да се запозная и с двамата. Обичам да добавям имената на красиви мъже към списъка на познатите си. Навярно си видяла Брайс, когато влезе. — Сиси отмести поглед от отражението си в огледалото към лицето на Роз. — Отървах се от Джъстийн, за да не се наложи да разменям любезности с него. Не знам дали си чула последната новина, но…

Влязоха Джан и Манди и тя прехапа устни. И двете се спряха, но докато Джан изглеждаше готова да избяга, Манди тръгна с гневна походка към Роз, заплашително размахвайки пръст.

— Ако не престанеш с този тормоз, ще поискам съдебна заповед за арестуването ти.

С шеговита усмивка Роз извади пудриерата си.

— Не мисля, че присъствието ми на сбирка на кънтри клуба може да се нарече тормоз, но утре сутринта ще се обадя на адвоката си.

— Отлично разбираш какво имам предвид. Обадила си се от мое име в козметичния салон и си отменила всичките ми процедури. Звъниш ми по телефона денем и нощем, а когато вдигна, затваряш.

Роз нехайно напудри носа си.

— И защо да правя всичко това?

— Не можеш да се примириш с факта, че ще се омъжа за Брайс.

— До това ли се стигна? — Роз затвори пудриерата. Дълбоко в себе си мислено затанцува от злорадство. Щом Брайс си бе намерил нова богата жертва, щеше да остави нея и семейството й на мира. — Е, въпреки грубото ти държание, искрено ти съчувствам.

— Зная какво причиняваш и на Брайс, и на Джан, защото се застъпи за мен като приятелка.

— Не съм сторила нищо лошо на никого от вас. — Роз хвърли поглед към Джан. — И не ме интересува какво ти се е случило.

— Някой се е обадил на един от най-ценните клиенти на Куил представяйки се за мен — сухо каза Джан. — Тази подла пиянска постъпка коства на Куил цяло състояние.

— Съжалявам да го чуя, Джан. Ако наистина вярваш, че съм способна на нещо подобно, няма да губя и твоето, и моето време да те убеждавам в противното. Извини ме.

Роз тръгна и чу Сиси гневно да просъсква:

— Джан, как може да си толкова слабоумна?

Вратата се затвори след нея.

Вървейки по коридора, изведнъж застина, когато видя Брайс, облегнат на стената. С надеждата да избегне сцена, тя се обърна и пое в обратната посока.

— Бягаш, а? — Гласът му прозвуча подигравателно. — Изненадваш ме.

Роз се спря. „Ще трябва отново да си поговоря с него, колкото и да ми е неприятно“, помисли си тя.

— А ти с нищо не можеш да ме изненадаш.

— О, мисля, че го правя. И ще продължа. Не бях сигурен дали ще си тук тази вечер. — Изражението му стана лукаво и самодоволно. — Дочух отнякъде, че си прекратила членството си.

— Слуховете често се оказват лъжи. Кажи ми, Брайс, за какво полагаш всички тези усилия? Писане на писма, телефонни обаждания, подправяне на кредитни карти с риск да повдигнат срещу теб криминални обвинения.

— Не знам за какво говориш.

— В момента тук няма други хора, освен теб и мен. — Тя посочи към дългия празен коридор. — Е, да караме направо. Какво искаш?

— Всичко, което мога да получа. Никога не ще успееш да докажеш, че съм се обаждал по телефона или че съм използвал кредитни карти. Много съм внимателен. И много хитър.

— Докога мислиш да продължаваш?

— Докато ми омръзне. Вложих много време и усилия в теб, Роз, а ти ме разкара. Не ми харесва да ме отхвърлят. Разбира се, ако ми направиш лично финансово предложение…

— Това никога няма да стане.

— Изборът е твой. — Брайс сви рамене. — Има още неща, с които мога да те тормозя. Мисля, че накрая ще се предадеш. Зная колко държиш на репутацията си в Шелби Каунти.

— Не мисля, че знаеш. — Роз не откъсна поглед от очите му, дори когато вратата на умивалнята се отвори на няколко крачки от тях. — Не можеш да ме засегнеш сериозно, колкото и лъжи да разпространяваш, колкото и хора да се хващат на въдицата ти. Куил не е пълен глупак и скоро ще разбере, че го водиш за носа. И ще му струва скъпо.

— Надценяваш го. Алчен е, а аз знам как да печеля, залагайки на хорската алчност.

— Самият ти я притежаваш в изобилие. Кажи ми, с колко си завлякъл горката Манди досега?

— Не съм й взел нищо, което не може да си позволила да загуби. Както и на теб, Роз. — Прокара пръсти по бузата й и тя не се отдръпна. — Получаваше нещо ценно срещу парите си и ако не беше толкова тесногръда, все още щяхме да сме заедно.

— Ако не ме бе ограбил и не ми бе изневерил с позната в собствения ми дом, може би… така че трябва да съм ти благодарна за това. Кажи ми, Брайс, с какво те привлича Манди?

— Богата е, но ти също беше. Освен това е млада, за разлика от теб, и удивително глупава, също за разлика от теб. Загряваш малко бавно, но никога не си била глупачка.

— Наистина ли ще се ожениш за нея?

— Тя мисли така. — Брайс извади позлатена запалка, леко щракна капачето и отново го затвори. — Кой знае? Богата, млада, доверчива. Може би е идеалната съпруга за мен.

— Как можеш да паднеш толкова ниско? Да разпространяваш клюки, да я стряскаш с телефонни обаждания, да усложняваш живота й… а и да се подиграваш с Куил и Джан. Куил да губи клиенти заради теб. Мисля, че е крайно време да се заловиш с нещо по-конструктивно.

— С един куршум — два заека. Поддържам приятелството си с тях и в същото време те тормозя.

— Какво мислиш, че ще стане, когато узнаят истината?

— Няма да я узнаят. Както казах преди, внимателен съм. Никога не ще можеш да го докажеш.

— Не мисля, че е нужно. Винаги си обичал да се перчиш, Брайс. — Този път тя докосна бузата му и се почувства доволна от себе си. — Един от многото ти недостатъци.

Роз посочи зад него към Джан и Манди, които стояха с ужасени лица, застинали като статуи.

До тях Сиси заръкопляска. Роз се оттегли с лек поклон.

И на свой ред се изненада, когато видя Мич в края на коридора.

— Не пропуснах шоуто — шеговито каза той и хвана ръката й. — Главната героиня беше страхотна.

— Благодаря.

— Добре ли си?

— Да, но имам нужда от малко въздух.

Излязоха на терасата.

— Много хитро — подхвърли Мич.

— Беше импровизирано — изтъкна тя и едва сега почувства свиване в стомаха. — Стоях между него, застанал в онази самодоволна поза, и двете жалки досадници. Присъствието на Сиси беше бонус. Малката пиеса ще бъде преразказана дума по дума след по-малко от минута.

В този миг откъм балната зала прозвучаха тревожни женски гласове, внезапен трясък и истерични ридания.

— Искаш ли да влезем за второто действие?

— Не, предпочитам да ме поканиш на танц тук.

— Ще го направим. — Мич обви ръце около нея. — Прекрасна нощ — каза той, докато отвъд остъклените врати зад тях се разиграваше сцена.

— Да, наистина. — С дълга въздишка Роз отпусна глава на рамото му и почувства как всички досадни дразнители изчезнаха от съзнанието й. — Усещаш ли аромата на глициниите? Искам да ти благодаря, че не дотича да се биеш за мен.

— Едва се сдържах. — Той докосна косите й с устни. — Но си помислих, че държиш положението под контрол, а аз мога да гледам представлението от първия ред.

— Господи, как хленчи тази жена. Нима няма капка гордост? Брайс беше прав за едно. Глупава е, горката. Празноглава.

— Татко! — Джош се втурна към тях. — Трябва да видиш какво става там.

Мич продължаваше да се върти в кръг с Роз на терасата, въпреки че музиката отдавна бе спряла и се чуваха само викове и тътрене на крака.

— Твърде зает съм — отвърна той.

— Бащата на Шелби разказа играта на онзи тип. Повали го с един юмрук. А жената го сграбчи за косите… не бащата на Шелби, другия. Вкопчила се е в него със зъби и нокти. Изпускаш.

— Върви да гледаш, после ще ни разкажеш. Известно време ще съм зает да целувам Роз.

— Хей, трябва да идвам в този клуб по-често.

След тези думи Джош хукна обратно към вратите.

А Мич бавно сниши устни до устните на Роз.

 

 

„Заслужавам почивка. Най-сетне всичко свърши“, помисли си Роз, докато прибираше бижутата си в кутията. Вярваше, че се е отървала от отмъстителния си бивш съпруг.

Но това й беше коствало нов скандал на обществено място.

Омръзнало и бе някой да изкарва личния й живот на показ пред всички любопитни погледи. Но щеше да го преживее.

Съблече се и се загърна с топлия си памучен халат. Чувстваше доволство, че успяха да се измъкнат от клуба рано. „Едва ли имаше смисъл да оставаме“, усмихна се тя на себе си. В залата бе настанал хаос от преобърнати маси, разсипана храна и напитки, ужасени гости и тичащи охранители.

Седмици наред тази сцена, както и самата тя, щеше да бъде в устата на клюкарките.

„Всичко е наред, очаквах го“, каза си, докато пълнеше ваната с топла вода. Щеше да издържи и скоро нещата отново щяха да си дойдат на мястото.

Сипа голяма доза ароматна пяна, идеална за малкото среднощно удоволствие да полежи в гореща вана. Когато излезеше, отпусната, зачервена и свежа, може би щеше да отиде да подосажда на Мич в библиотеката.

Безкрайно му бе благодарна за разбирането, че се нуждае от известно уединение. С въздишка се потопи във водата до върха на ушите. Мъж, който отгатваше настроенията на една жена и ги приемаше, бе рядка находка.

„Джон също ме разбираше — спомни си Роз. — Почти винаги.“ Помежду им бе царяла пълна хармония, бяха създали семейство, бяха се радвали на настоящето и кроили планове за бъдещето. Когато го бе загубила, сякаш загуби част от себе си.

Все пак се бе справила сама доста добре. Отгледа синове, с които Джон би се гордял, запази дома и традициите на семейството си и изгради собствен бизнес. Никак не беше зле за една вдовица.

Можеше да се порадва на това, но усети напрежение в тила, когато се сети за следващия етап. Брайс. Глупава, импулсивна грешка. Всеки имаше право на няколко такива. Но тази бе оставила у нея дълбоки рани и всяла смут в живота й. Догадките и клюките, които се носеха за нея, все още накърняваха гордостта й.

По време на този брак доста пъти се бе чувствала уязвима, а по-рано бе толкова уверена в себе си. Със своята лукавост и хитрост, скрити зад чаровна маска, той упорито беше намирал начини да й вдъхва несигурност.

Унизително бе да признае, че е проявила глупост… При това заради мъж.

Но тази вечер му даде добър урок, компенсирал гнева, срама и болката. Сам си заложи капан, а тя просто му помогна да падне в него. Всичко приключи.

За нейна радост. „Ура!“

Навярно настъпваше нов период от Житието на Розалинд. Дали беше готова? За голямата, съдбоносна крачка да се обвърже с мъж, който я обича такава, каквато е? Наближаваше петдесетте, а мислеше за любов и брак… за трети път. Нима това не беше лудост?

Леко раздвижи пръстите на краката си под горещата струя, оставена да тече, за да поддържа водата топла.

Може би това бе дар, опакован в лъскава хартия и вързан с широка панделка, паднал право в скута й?

„Влюбена съм“, помисли си тя и устните й трепнаха. Затвори очи и почувства как напрежението се оттегля. Влюбена в интересен, привлекателен и внимателен мъж. Добър човек. С достатъчно недостатъци и малки пороци, за да не бъде скучен.

Въздъхна, когато започна да я обзема блаженство. По плочките запълзя лека сива мъгла.

А сексът? „Божествен“, каза си тя, изтегна се и замърка като котка. Страстен, нежен и вълнуващ. Стимулиращ. Господи, само при мисълта за ласките на този мъж отново почувства възбуда.

Навярно не беше невъзможно да изградят общо бъдеще. Навярно любовта невинаги идваше в най-подходящия момент. Навярно бе подвластна на някаква магия. Трябваше сериозно да помисли по въпроса.

Брак. Унесе се в дрямка и прокара пръсти през мехурчетата, а мъглата около нея се сгъсти и се надигна от пода като вълна.

Щеше да даде съкровено обещание на мъж, към когото изпитваше не само любов, а и доверие. Можеше да има доверие на Мич. Можеше да повярва в него.

Дали синовете й щяха да помислят, че е загубила ума си? Може би, но все пак животът си беше неин.

Щеше да й хареса да е омъжена… вероятно. В гардероба й да има дрехи на още един човек, а на етажерките в стаята й да стоят подредени и неговите книги. Не беше от мъжете, свикнали на ред, но би могла да приеме това, ако…

Ароматната вода стана леденостудена. Затаила дъх, Роз инстинктивно се надигна и скръсти ръце пред гърдите си. Широко отвори очи, когато видя, че банята е пълна с мъгла, толкова гъста, че не се виждаха нито стените, нито вратата.

„Не е пара“, осъзна тя. Беше грозна сива мъгла, студена като водата и гъста като супа от ледени кристали.

Когато опита да се изправи и да излезе от ваната, някаква сила я повлече обратно.

Усети свиване в стомаха и първо изпита изумление, а след това уплаха. Внезапното изстиване на водата и чувството, че нещо я тегли надолу, я накараха да се вцепени, преди да започне да се бори. Размахвайки юмруци и ритайки, се стремеше да стигне до повърхността, докато студът сковаваше крайниците й. Нечии ръце натискаха главата й надолу, нокти се впиваха в раменете й, а през водата се виждаха само плаващи мехурчета и вихрушка от мъгла.

„Престани!“ — мислено изкрещя Роз. Напрягайки сили, повдигна ръце и крака за един отчаян тласък. Успя да подаде глава през ледената мъгла. Трескаво си пое дъх, преди стоманените лапи отново да притиснат раменете й и да я потопят.

Водата плискаше над ръба на ваната и пареше очите и гърлото й. Чуваше собствените си приглушени викове, докато се бореше с нещо невидимо. Удари лакътя си в ръба и изтръпна от болка и ужас.

За твое добро. За твое собствено добро. Трябва да научиш урока си!

Гласът звучеше като съскане в ушите й, което нарушаваше бученето от нахлуващата кръв. Едва сега видя лицето, надвесено над нея, през клокочещата вода, с яростно оголени зъби. Очите на Амелия издаваха безумен гняв.

Той не е по-различен. Всички лъжат! Нали ти казах? Защо не ме послуша? Ще те накарам да ме послушаш. Да спреш! Кръвта ти е нечиста. В теб тече и неговата кръв. Това ще те доведе до гибел.

Умираше. Дробовете й пищяха, сърцето й препускаше от неистовото усилие да намери пролука, да поеме глътка въздух. Нещо в нея щеше да се пръсне и тя щеше да умре в студената ароматна вода. Но нямаше да се предаде лесно. Продължи да нанася удари с ръцете и краката си. И с мисълта си.

„Пусни ме! Пусни ме! Ще ме убиеш. Ако умра, ти ще останеш в капан. Убийца! Ще отидеш в ада!“

Със сетни сили отново напрегна треперещите си мускули и успя да пробие повърхността.

Водата забълбука, разкъса мъглата и заля пода и стените като малка приливна вълна. Роз се вкопчи в ръба на ваната, наведе се над него и с мъка изкашля това, което бе нахлуло в дробовете й. Почувства гадене, но продължи здраво да се държи с ръце. Нямаше да допусне тя отново да я потопи.

— Долу ръцете от мен, кучко!

Задъхана, изпълзя от ваната и се отпусна безсилна на мократа рогозка. Все още трепереше неудържимо и остана свита на кълбо, докато успя да възстанови дишането си. Ушите й бучаха, сърцето й биеше така бясно, та й се струваше, че ще счупи ребрата й.

Чу ридания.

— Точно сега сълзите ти няма да ме трогнат. — Не смеейки да се изправи, Роз запълзя по пода и с трепереща ръка посегна да вземе хавлиена кърпа, с която да се загърне. — Живея с теб, откакто съм се родила. Опитвам се да ти помогна, а ти искаш да ме удавиш. В собствената ми вана. Предупредих те, че ще намеря начин да те прогоня от тази къща.

Думите не прозвучаха толкова гневно и въздействащо, колкото й се искаше. Трудно бе да говори със заплашителен тон, докато зъбите й тракаха колкото от страх, толкова и от студ.

Подскочи, когато халатът, закачен на вратата, се спусна върху раменете й.

— Е, благодаря — каза тя с голяма доза сарказъм. — Много мило от твоя страна. След като се опита да ме убиеш, изведнъж се загрижи да не настина. Писна ми.

Пъхна ръце в ръкавите и придърпа предниците, докато колебливо ставаше на крака.

Тогава през изтъняващата мъгла видя Амелия. Не лудата с блуждаещ поглед и разрошени коси, която се бе надвесила над нея, докато тя се бореше за живота си, а страдащата жена с обляно в сълзи лице и ръце пред гърдите като за молитва.

Когато образът й започна да чезне и мъглата се разсея на огледалото се изписа послание: Прости ми.

 

 

— Едва не те е убила.

Мич крачеше из стаята и от върховете на пръстите му едва не изскачаха гневни светкавици.

Бе слязла да си свари каничка горещо кафе и да го повика горе. Искаше да е сигурна, че никой друг няма да я чуе, когато му каже.

— Не успя, за щастие.

Кафето помагаше, но все още й бе студено и бе готова да се пъхне под дебелата кашмирена завивка.

— Можеше да загинеш, докато аз бях зает да ровя в книги и документи. Борела си се за живота си, а…

— Престани — ласкаво каза тя. Жена, свикнала да живее с мъже и отгледала синове, разбираше какво означава его. — Това, което би могло да стане, не се случи… ти нямаш вина за него. Нито пък аз. Вината е на един призрак, който, както личи по всичко, има емоционални проблеми. Колкото и нелепо да звучи.

— Розалинд… — Мич коленичи пред нея и разтри ръцете й. Неговите бяха силни и топли. Закрилнически. — Зная колко много държиш на тази къща, но…

— Ще предложиш да се изнеса от нея за известно време. Би било разумно решение, Мич. Но няма да го направя. Ако искаш, наречи ме прекалено упорита, дори твърдоглава.

— Наистина си такава.

— А и не бих позволила на никого да ме прогони от собствения ми дом — продължи тя. — Проблемът няма да се реши, като се изнеса. В имението живее синът ми, както и други хора, на които много държа. Бизнесът ми е тук. Нима трябва да кажа на всички да си намерят други жилища? Да закрия фирмата си и да рискувам да загубя всичко? Или да остана и да положа усилия да намеря отговорите?

— Тя започва да става опасна. Роз, години наред не е правила друго, освен да пее на децата и да бъде странна, но неизменна част от атмосферата в къщата. По някоя дребна пакост от време на време, но нищо страшно. През последната година е все по-непредсказуема и склонна към насилие.

— Да, така е. — Пръстите й плътно се преплетоха с неговите. — Знаеш ли какво си мисля? Че се доближаваме до нещо важно. Може би затова е по-нетърпелива, по-припряна. Необуздана. Това, което правим, има значение за нея. Както и моите мисли и чувства, независимо дали ги одобрява или не.

— Тоест?

Вероятно щеше да го приеме трудно, но трябваше да го каже. Беше му обещала да се държи честно с него, а за нея обещанията бяха нещо сериозно.

— Мислех си за теб. За нас. Когато мрачното ми настроение заради случката тази вечер изчезна и се отпуснах, започнах да размишлявам за чувствата ни един към друг.

— Опитала се е да те убие, защото се обичаме? — Лицето му стана като изсечено от камък, когато се изправи. — Аз съм този, който трябва да стои далеч от къщата и от теб, докато всичко свърши.

— Така ли се справяш с побойниците? Отстъпваш? — възкликна Роз.

Мич отново бе закрачил, но изведнъж се спря и се обърна с ярост в очите.

— Не става дума за хулиган, който иска да открадне джобните ми на детската площадка. Говорим за сигурността ти. За живота ти, по дяволите!

— Няма да се предам. Така оцелявам. Така успявам да държа нещата под контрол. Мислиш, че не съм разгневена и изплашена? Лъжеш се.

— Забелязвам, че гневът е на преден план.

— Защото е градивен… поне за мен винаги се е оказвал по-ползотворен от страха. Това долових у нея накрая, Мич.

Роз отметна завивката, стана и се приближи към него.

— Беше изплашена, шокирана и тъжна… накара ме да изпитам съжаление. Веднъж ти каза, че не иска да ми навреди, и мисля, че е истина.

— Но казах също, че е способна да го направи, и се оказах прав. — Мич обхвана лицето й с длани, после ги плъзна към раменете й. — Не знам как да те защитя. Но знам, за нищо на света не искам да те загубя.

— Ще се страхувам по-малко, ако си до мен.

Той наклони глава встрани и леко се усмихна.

— Хитър номер.

— Нали? — Роз обви ръце около врата му и се отпусна, когато той обгърна талията й. — Но е истина. Тя ме помоли да й простя. Не знам дали ще мога, но трябва да получа отговори. Нуждая се от помощта ти, за да стигна до тях. По дяволите, Мич, имам нужда от теб, колкото и да ми е трудно да го призная!

— Надявам се да стане по-лесно, защото ми харесва да го чувам. Нека засега нещата останат такива, каквито са.

— Благодаря. Когато излязох оттам — кимна към банята тя — и когато се успокоих достатъчно, за да мога да разсъждавам, за мен бе огромно облекчение да знам, че си долу. Че ще мога да ти разкажа. Че няма да съм сама тази нощ.

— Няма да те оставя сама дори и да настояваш. А сега — понесе я на ръце той — ще се сгушиш в леглото, добре завита.

— А ти…

— Ще направя подробен оглед на местопрестъплението, преди да подсуша банята.

— И аз мога да се погрижа за подсушаването.

— Не. — Зави я плътно. — Човек трябва да дава и да получава по-малко. Бъди послушна, Роз, стой в леглото като добро момиче. Преживя дълъг и интересен ден.

— Много интересен. — Чудесно беше да лежи спокойно, сгушена на топло, и да знае, че има кой да свърши някои дреболии. — Не съм сигурна какво очакваш да ти дам, но ще те помоля за още нещо.

— Искаш ли супа? Нещо топло? Чай? По-добре чай, отколкото кафе.

„Погледни го — каза си тя. — Доктор Секси, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави на бялата риза, предлага да ти приготви супа.“ Посегна към ръката му, когато той седна на ръба на леглото й.

— Не, но все пак благодаря. Ще те помоля засега да пазим случилото се в тайна.

— Роз да не си загубила ума си? — Тревогата в гласа му бе толкова доловима, че я накара да се усмихне. — Призракът, който витае в дома ти, едва не те удави във ваната, а не желаеш дори да се споменава?

— Не е така. Ще го споменем, ще го документираме и дори ще го обсъдим подробно, ако се наложи. Само искам да изчакаме сватбата на Стела да мине. Искам малко спокойствие. Когато Харпър узнае… няма да му бъде никак леко.

— Ще кажа само „аха“.

Роз се засмя.

— Ще се разстроят, потресат, разтревожат. Каква полза да им казваме? Случи се, но вече е минало. Точно сега имаме толкова много други грижи. Трябва да се подготвя за последиците от станалото в клуба. Мога да те уверя, че клюките вече са плъзнали и утре всички ще ме разпитват.

— И ще ти стане неприятно.

— Всъщност мисля, че ще е забавно. Навярно е недостойно, но злорадствам. Затова нека си остане между нас, докато Стела се омъжи. После ще кажем на всички и ще умуваме какво да правим. Дотогава нищо няма да помрачава щастието на хората около нас.

— Добре. И аз не виждам каква полза би имало.

— Благодаря ти. Вече не съм толкова бясна и изплашена — добави тя и отпусна глава на възглавницата. — Успях да я спра. Преборих се с нея. Отново надделях. Мисля, че това означава нещо.

Мич се наведе и долепи устни до бузата й.

— За мен означава много.