Нора Робъртс
Черна роза (13)

Дванадесета глава

Роз последва аромата на кафе и шума, който идваше от кухнята. Мрачното, дъждовно време беше провалило сутрешният й крос и вместо това бе изминала пет километра на бягащата пътечка. Обикновено тази алтернатива й се струваше ужасно отегчителна, но днес неволно запя заедно с рекламите в паузите на „Тудей Шоу“.

В кухнята Лили удряше по таблата пред високото си столче с ентусиазма на хевиметъл барабанист, а синовете на Стела се мръщеха над зърнената си закуска.

— Да — заяви Стела с наставническия тон на сърдита майка, — и двамата трябва да сложите дъждобраните си, защото съм лоша и тиранична и искам да ви бъде гадно.

— Мразим тези дъждобрани — осведоми я Гевин.

— Така ли? Тогава защо ме умолявахте да ви ги купя?

— Тогава бяхме малки.

Сякаш в израз на съчувствие, а може би просто за забавление, Лили престана да удря с дрънкалката си и я хвърли, олигавена и изпоцапана с бебешка каша. Зорките очи на Паркър я засякоха и кучето се опита да я хване с уста, преди да падне на пода, но успя само да я отбие, така че тя се приземи в купата на Люк и разплиска съдържанието й.

Пръските мляко, които полетяха, накараха Лили да се разпищи от задоволство. Като верижна реакция, Паркър нададе пронизителен лай и започна да изпълнява кучешки номера, а Гевин се превиваше от смях.

Стела бе бърза, но Люк я изпревари, извади дрънкулката от купата и я хвърли в скута на брат си, цялата в мляко.

— Господи! — Стела грабна салфетка с една ръка, а другата повдигна предупредително, за да предотврати отмъщението на Гевин. — Не си го и помисляй.

— Съжалявам. Съжалявам. — Хейли вдигна купата и още салфетки, докато момчетата разменяха заплашителни погледи.

Запазил спокойствие, Дейвид се приближи с влажен парцал.

— Ще почистим. Калпазанка — каза той на Лили, която широко му се усмихна в отговор с пълна уста.

Роз наблюдаваше хаоса, истински развеселена.

— Добро утро — поздрави тя.

Всички извърнаха глави към нея.

— Роз? — Стела я погледна учудено. — Какво правиш тук?

— Тъй като живея тук, хрумна ми да сляза, за да си взема чаша кафе. — Наведе се и закачливо целуна Лили по главичката. — Здравейте, момчета. Това момиченце има точен мерник, а? Улучва от рикошет.

Думите й им се сториха толкова интересни, че двамата престанаха да се гледат враждебно.

— Направи го пак, Лили. — Люк задърпа ръкава на майка си. — Върни й играчката, мамо, за да я хвърли още веднъж.

— Не сега. Трябва да довършите закуската си или ще закъснеете за училище.

Стела погледна часовника си и се увери, че наистина минава осем — доста след обичайния час, в който Роз излизаше от къщи.

— В купата ми има бебешки лиги — промърмори Люк.

— Тогава можеш да хапнеш кифла.

— И аз искам кифла. — Гевин побутна купата си със зърнена закуска. — Щом той може да яде кифла, и аз ще ям.

— Добре, добре.

— Ще ги донеса. — Хейли даде знак на Стела да остане на мястото си. — Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ммм, ухаят чудесно, нали? — Роз вдъхна от аромата на пресните кифли с ябълков пълнеж. Взе една за себе си и се облегна на плота, с чаша кафе в другата ръка. — Няма по-приятен начин да започнеш деня при такова време навън. Освен до вечерта да киснеш във ваната.

След като раздаде кифлите, Хейли се приближи към Стела и прошепна в ухото й:

— Някой е заредил батериите на една от нас.

Стела едва сдържа смеха си и се обърна към Роз:

— След минута ще те оставим на мира.

— Няма нужда да бързате — отвърна Роз и захапа кифлата.

— Обикновено вече си излязла преди това нашествие.

— Днес реших да поспя до малко по-късно.

— Значи онова, което чух в сутрешния репортаж — че е дошъл краят на света — е истина. — Дейвид не се опита да прикрие самодоволната си усмивка, когато донесе каничка с кафе и допълни чашата й.

— Тази сутрин си изпълнен със злоба.

— Не съм единственият, изпълнен с нещо. Как беше… лазанята?

— Превъзходна.

Роз му хвърли одобрителен поглед над ръба на чашата си и се запита дали на челото й пише: „Наскоро ощастливена“.

— Трябва да хапваш от нея по-често. Бузите ти поруменяват.

— Ще го запомня.

— И аз с удоволствие бих хапнала една топла порция лазаня — отбеляза Хейли. — Хайде, кукличке, да те измием.

Тя вдигна Лили от високото столче.

— Вие двамата вървете горе да вземете нещата си, включително и дъждобраните — нареди Стела. — Почти стана време да тръгвате.

Помота се още минута и се обърна към Роз:

— Искаш ли да се повозиш с колата ми и да отидем заедно на работа?

— Мисля, че да.

 

 

Стела изчака, докато тръгнаха по алеята. По нейни изчисления, щяха да имат време да се отбият и до детегледачката, при която Хейли оставяше Лили.

— Снощи постигнахме голям напредък с боядисването. Ще стане страхотно, ако успеем да завършим хола преди сватбата. Много искам да си устроим малко тържество, когато сме готови. Дейвид, всички ние, Харпър, родителите ми. А, и Мич, разбира се.

— Ще бъде чудесно.

— Напоследък прекарва толкова време в къщата… имам предвид Мич, че вече е почти част от домакинството.

Роз промърмори уклончиво и Стела надникна в огледалото за обратно виждане. Видя Хейли да завърта очи и да я подканва с жест да продължи.

— Е… снощи вие с Мич… по проекта ли работихте, или се възползвахте, че сте сами в къщата, и просто си почивахте.

— Стела, не можеш ли направо да ме попиташ дали съм правила секс с него, вместо да подхвърляш намеци? От всичко на света най-много мразя заобикалките.

— Просто съм тактична — отвърна Стела.

— Не, не си.

— Казах й, че не е нужно да започва толкова отдалеч — обади се Хейли от задната седалка. — Освен това знаем, че си правила секс. Не можеш да скриеш това изражение на жена, която е имала вълнуващо изживяване.

— Господи! — възкликна Роз.

— Разбира се, не е наша работа — намеси се Стела и укорително погледна Хейли в огледалото.

— Разбира се, че не е — нехайно се съгласи Роз.

— Просто търсехме начин да ти кажем, че се радваме за теб. Смятаме, че Мич е страхотен, и одобряваме…

— Мили боже! — Хейли се наведе напред, доколкото позволяваше предпазният колан. — Това, което Стела се опитва да каже със своя характерен начин на изразяване, е: „Давай“.

— Не е така. Не точно. Опитвам се да кажа, с известна доза тактичност…

— По дяволите тактичността! Хей, това, че хората са малко по-възрастни, не означава, че не желаят и не заслужават толкова нежност и страст, колкото всички останали.

— О, господи! — повтори Роз.

— Ти си красива и секси — продължи Хейли. — Той е много привлекателен. Струва ми се, че сексът е… Нали тя не разбира? — Прехапа устни и погледна към Лили, заета да играе с пръстчетата си. — Чела съм теории, че бебетата възприемат всички дразнения, включително гласове и думи, запечатват ги в подсъзнанието си и след време най-неочаквано ги изстрелват.

Взе торбата с пелените за смяна и слезе от колата в дъжда. Изтича до другата врата, разкопча каишките на Лили и метна одеялце върху главата й.

— Не казвай нищо интересно, преди да се върна, моля те.

Когато тя се втурна към къщата, Роз издаде прочувствена въздишка.

— Понякога това момиче ме кара да се чувствам стара и изостанала, а друг път млада и зелена, сякаш съм на осемнайсет.

— Напълно разбирам какво имаш предвид. Знам, че звучи, сякаш се бъркаме в личния ти живот, но го правим само защото те обичаме. Освен това се питахме кога отношенията ви с Мич ще стигнат до този етап.

— Питали сте се значи.

Стела направи гримаса.

— На шега си зададохме този въпрос един ден.

— Не е зле да ви осведомя дали бих искала подобни шеговити разговори на тази тема.

— Разбира се.

Хейли дотича обратно и рязко отвори вратата. Стела прочисти гласа си, многозначително поклащайки глава. Чу въздишката й на негодувание зад гърба си, докато потегляше от отбивката край пътя, и весело заговори:

— Е, обмислих няколко идеи за излагането на чувалите с пръст за саксии.

 

 

„Животът ми не се е променил — напомни си Роз — само защото съм легнала с привлекателен мъж.“ Животът продължаваше с всички задължения и дейности, досадни и приятни.

Когато тръгна за ежемесечната сбирка на градинарския клуб, се запита към коя категория да я причисли.

От времето на баба й в този клуб винаги бе членувала представителка на семейство Харпър. Всъщност баба й бе участвала в основаването му през 1928-а и много от първите сбирки се бяха провели в Харпър Хаус.

Като собственичка на местния градинарски център смяташе за свой двоен дълг да поддържа тази група и да се изявява като неин активен член. Това имаше и добри страни. Обичаше да разговаря с хора, споделящи нейните интереси, и да помага за събирането на средства за благоустройствени проекти.

Но много от жените, които посещаваха сбирките, гледаха на тях само като на повод да се издокарат и възможност да разменят клюки по време на обяд.

Влезе в заседателната зала на кънтри клуба, гъмжаща като кошер от женски гласове. Четвъртити гледжосани сандъчета с оранжерийни нарциси празнично сияеха на масите с тъмнозелени ленени покривки. На подиума в единия край имаше катедра със столове за активистки на различни комитети, които щяха да изнасят доклади.

Можеше само да благодари на Бога, че в момента не председателства нито един комитет.

Когато влезе в залата, всички впериха погледи в нея и гласовете затихнаха.

Почти веднага отново се разбъбриха, но с твърде приповдигнат тон. Роз издигна леден щит около себе си и продължи към една от масите.

— Тези цветя са много красиви, нали? — Тя застана с лице срещу Джан Форестър и спокойно я погледна в очите, сякаш не забелязваше шепота и престорено шеговитото бърборене. — Приятно напомняне, че пролетта наближава. Как си, Джан?

— Добре. Чудесно. А ти, Роз?

— Много добре. Как е Куил?

Жената се изчерви.

— О, значи познаваш Куил?

— Разбира се. Предай му много поздрави от мен.

Гордостта я задължаваше да върви напред, да се смеси с хората и да размени поздрави с десетина от тях, докато стигне до каничките с кафе и чай. Този път избра студен чай вместо обичайното кафе. Гърлото й бе пресъхнало.

— Роз, скъпа, изглеждаш великолепно. — Сиси се приближи към нея, силно напарфюмирана с „Обсешън“ и усмихната до уши. — Кълна се, че не познавам друга жена, която да се облича толкова добре. Как се нарича цветът на костюма ти?

Роз сведе поглед към елегантното си сако и панталон.

— Нямам представа.

— Кайсия. Така изглежда, като хубава узряла кайсия. Онази малка празноглавка Манди разнася клюки за теб с бясна скорост — задъхано зашепна Сиси. — Трябва да поговорим на четири очи.

— Няма нужда, всичко ми е ясно. Извини ме.

Роз решително тръгна към Манди и изпита леко злорадство, когато тя пребледня и изведнъж замлъкна.

— Как си, Манди? Не сме се виждали от Коледа. Миналия месец не дойде на сбирката.

— Бях заета.

Роз отпи глътка чай и продължи:

— Животът е като цирк, а?

— Ти също си заета понякога. — Манди вирна нос.

— Не с едно, а с десетки неща.

— Може би, ако по-често гледаше работата си, нямаше да имаш време за заплахи по телефона и долни лъжи.

Всички, които се преструваха, че водят разговори, замълчаха, сякаш някой беше изключил звука.

— Не ме познаваш достатъчно добре — каза Роз със същия тон. — Иначе щеше да знаеш, че се обаждам по телефона само когато е необходимо. Не си падам по дългото бъбрене. И не лъжа. Просто не виждам смисъл в това. Обикновено няма нищо по-ценно от истината.

Манди скръсти ръце и предизвикателно издаде хълбок.

— Всички знаят какво вършиш, но просто се страхуват от теб и не смеят да го кажат в лицето ти.

— Но не и ти. Е, добре, кажи на глас какво те смущава. Ако ще ти бъде по-леко, сподели го с мен насаме.

— Ти предпочиташ така, нали?

— Нямам нищо против да го обсъдим тук, пред всички.

— Това, че семейството ти се е заселило в Шелби Каунти преди бог знае колко време, не ти дава право да се държиш като господарка. Моето семейство е влиятелно колкото твоето и имам не по-малко пари и престиж от теб.

— Добрите маниери не се купуват с пари и престиж. Държанието ти в момента не издава, че ги притежаваш.

— Имаш наглостта да говориш за добри маниери, когато правиш всичко, на което си способна, за да съсипеш репутацията на Брайс, а и моята.

— Репутацията на Брайс си е негова собствена заслуга, що се отнася до твоята, скъпа, досега не те бях виждала в подобна светлина. Струваше ми се симпатично момиче. Нямам нищо против теб.

— Разправяла си, че съм евтина уличница, която се опитва да си купи малко класа с парите на татко си.

— И къде чу това? От Брайс, предполагам.

— Не само от него.

Все още с вирнат нос и леко поруменели бузи, Манди хвърли поглед към Джан.

— Джан? — изненадано промълви Роз и в сърцето й се прокрадна съжаление, щом видя жената да се изчервява. — Не го очаквах от теб. Има от какво да се срамуваш.

— Чух го от надежден източник. — Джан плахо сви рамене.

— Надежден източник? — Роз не се опита да прикрие презрението в гласа си. — Кога стана разследваща журналистка, която издирва източници? Можеше просто да ме попиташ. Би било лесно и почтено да го направиш, преди да разпространяваш подобни глупости.

— Всички знаят какво си сторила, когато Брайс се е появил на партито ти с Манди. Тук не е мястото да го обсъждаме.

— Права си, но вече е твърде късно. Поне това момиче прояви смелостта да каже каквото има в лицето ми, за разлика от теб.

Роз обърна гръб на Джан и отново заговори на Манди:

— Манди, изглеждах ли ядосана, когато пристигнахте с Брайс в къщата ми?

— Разбира се. Ти ни изгони, а той всъщност искаше да се помирите.

— Не съм съгласна, че това е била целта му. По какво пролича, че съм ядосана? Да съм крещяла и да съм ви обиждала?

— Не, но…

— Да съм ви ругала и блъскала към вратата?

— Не, защото си студена, както казва той. Както и мнозина други, когато не си наблизо, за да чуеш. Изчакала си да си тръгнем и си наговорила ужасни неща за нас.

— Така ли? — Роз се обърна към всички присъстващи твърдо решена да сложи край. — Повечето от вас бяха там. Може би някой ще опресни паметта ми, защото аз не си спомням да съм говорила каквото и да било за тях, след като си тръгнаха.

— Вярно е. — Госпожа Хагърти, една от най-старите клиентки, стълб на градинарската общност, си проправи път до нея. — Интересувам се от пикантни клюки като всички вас и нямам нищо против малки изопачавания, но не понасям откровени лъжи. Розалинд се държа съвършено достойно при изключително трудни обстоятелства. Млада госпожице, със собствените си очи видях колко великодушно постъпи с вас. Когато се върна, не каза нито дума за теб или жалкото копеле, което имаш глупостта да защитаваш. Ако някой тук смее да твърди друго, нека заповяда.

— Не е изрекла нито една лоша дума за теб — обади се Сиси с хитра усмивка. — Дори когато аз казах няколко.

— Той ме предупреди, че ще започнеш да настройваш хората против мен.

— Защо да го правя? — попита Роз с безразличие. — Можеш да вярваш в каквото искаш. Лично аз нямам желание повече да разговарям на каквато и да е тема с теб.

— Имам същото право да бъда тук, както и ти.

— Разбира се.

Роз тръгна към една маса в другия край на залата да допие чая си.

Последваха няколко секунди тихи шушукания, а Манди побягна от стаята, обляна в сълзи. Няколко жени хвърлиха злобни погледи към Роз и затътриха крака след нея.

— Господи! — възкликна Роз, когато госпожа Хагърти седна до нея. — Просто е твърде млада, нали?

— Това не е оправдание за очевидно слабоумие. И невъзпитано държане — възрази жената, вдигна поглед и кимна на Сиси, която дойде при тях. — Изненадана съм от теб.

— От мен? Защо?

— Беше пряма, както никога досега.

Сиси сви рамене и седна.

— Не мога да отрека, че обичам подобни грозни сцени — продължи госпожа Хагърти. — Правят деня ми по-интересен. Никак не харесвам Брайс Кларк. А и понякога се налага човек да бъде прям. Щеше да стане още по-интересно, ако бе зашлевила плесница на онази вироглава глупачка Манди — обърна се тя към Роз и леко докосна ръката й. — Ако искаш да си тръгнеш, ще те изпратя.

— Благодаря, но ще остана.

 

 

Роз изтърпя сбирката. Бе въпрос на достойнство и дълг. Когато се прибра у дома и се преоблече, излезе в градината да поседи на пейката си в хладната сянка и да се порадва на признаците на приближаващата пролет.

Пролетните й цветя бяха поникнали — нарциси и зюмбюли, и скоро щяха да разцъфнат. Минзухарите вече имаха цвят. Появяваха се и изчезваха толкова рано.

Загледа се в здравите пъпки на азалиите и ефирната мъгла, която забулваше форзицията.

Вече не полагаше усилия да запази самообладание и най-сетне се предаде на яростта и болката от засегнатата гордост. Позволи си да се потопи в морето на тези мрачни емоции, седейки сама в тишината.

Гневът се надигаше и отшумяваше и дишането й постепенно се успокои.

Реши, че е постъпила правилно. Смело се бе изправила срещу проблема, макар и да й бе неприятно, че се наложи да го разреши в присъствието на толкова хора. Винаги се чувстваше по-добре да влезе в битката, отколкото да избяга.

Нима Брайс си въобразяваше, че тя ще стори друго? Нима бе очаквал да избухне в плач и да си тръгне унизена да ближе раните си? Доста вероятно. Никога не я бе разбирал.

„А Джон ме разбираше“, помисли си тя и огледа беседката, около която през пролетта и лятото за нея щяха да растат и цъфтят неговите рози. Той я бе разбирал и обичал. Поне като младо момиче.

Дали би обичал жената, в която се бе превърнала?

„Странна мисъл“, каза си тя, отметна глава назад и затвори очи. Навярно нямаше да е същата жена, ако той беше жив.

Щеше да те изостави. Всички постъпват така. Ако беше жив, щеше да ти изневерява и да те кара да страдаш. Да ходи при уличници, докато ти го чакаш. Всички мъже са такива.

Трябваше да го зная.

„Не, не и Джон“, помисли си тя и стисна клепачи, докато гласът шепнеше в съзнанието й.

По-добре е за теб, че загина, отколкото да остане жив и да съсипе живота ти. Както другият. Както онзи, с когото спиш сега.

— Толкова си жалка — прошепна Роз. — Опитваш се да опетниш паметта и честта на един почтен мъж.

— Роз… — Ръката, която докосна рамото й, я накара да подскочи. — Извинявай — каза Мич. — Говореше насън.

— Не. — Не усещаше ли студа, или той бе само в нея, сковал цялото й тяло? — Не, не спях. Просто си мислех. Откъде разбра, че съм тук?

— Дейвид каза, че те видял през прозореца да се отправяш насам. Преди повече от час. Малко е хладно да седиш навън толкова дълго. — Хвана дланта й, разтри я между своите и седна до нея. — Ръцете ти са студени.

— Добре са.

— Но ти не си. Изглеждаш тъжна.

Роз се поколеба, но си напомни, че има лични неща, които не бива да крие от него. Трябваше да му съдейства.

— Да, наистина съм малко тъжна. Тя ми говореше. В главата ми.

— Сега ли?

Мич притисна ръцете й.

— Ммм! Ти прекъсна разговора ни, който всъщност представляваше старите натяквания от нейна страна, че мъжете са измамници.

Той огледа градините.

— Съмнявам се, че дори Шекспир би могъл да сътвори по-твърдоглав призрак от твоята Амелия. Надявах се да се отбиеш в библиотеката поради няколко причини. Ето едната.

Приближи лицето й към своето и долепи устни до нейните.

— Нещо друго те измъчва — заяви той. — Нещо по-сериозно.

Възможно ли беше вече да я познава толкова добре? Да долавя неща, които тя успява да скрие почти от всички?

— Не, просто не съм в настроение. — Тя отскубна ръката си от неговата. — Малка женска свада по-рано днес. Мъжете не си падат по подобни драми, нали?

— Ще ми разкажеш ли?

— Не си струва усилието.

Мич опита да възрази, но явно потисна желанието си и посочи рамото си.

— Отпусни глава тук.

— Какво?

— Ето тук. — За да се увери, че ще го стори, обви ръка около талията й и я притегли по-близо до себе си. — Какво ще кажеш сега?

— Не е зле.

— Земята няма да престане да се върти само защото за минута си се облегнала на нечие рамо.

— Разбира се. Благодаря ти.

— На твоите услуги. Впрочем другата причина да се надявам да дойдеш в библиотеката бе, че изпратих писмо на братовчедка ти Кларис Харпър. Ако не отговори до седмица, ще изпратя второ. Освен това направих подробно родословно дърво на фамилията Харпър, на семействата на майка ти и съпруга ти. Попаднах на една Амелия Ашби. Не, не вдигай глава — каза той и я спря, когато тя се опита да изправи гръб. — Няма връзка, защото открих, че е живяла и починала в Луизиана, при това твърде скоро. Отделих известно време да проуча потеклото й и да потърся връзка с твоята Амелия… освен съвпадението на имената. Но не стигнах доникъде. Размених няколко съобщения по електронната поща с правнучката на икономката, работела тук от 1887-а до 1912-а. Адвокатка е в Чикаго и беше толкова заинтригувана от това, че се занимавам с проучване на родословия, че ми оказа пълно съдействие със сведения за своето. Може би съм открил ценен източник, поне в тази насока. — Мич бавно галеше ръката й.

— Свършил си доста работа.

— Повечето неща са стандартни. Но мислех и за по-необичайните страни на нашия проект. Когато се любихме…

— Към коя част от работата причисляваш това?

Той се засмя на суховатия й тон и потърка лице в косите й.

— Към графа „строго лично“, която искрено се надявам да запълня с интересно съдържание. Но имам предвид нейното… негодувание. Така би трябвало да го нарека, нали?

— Не мога да измисля по-подходяща дума.

— Тя отваряше врати с трясък, затръшваше ги, караше часовниците да бият и прочее. Ясно показваше мнението си за това, което се случва между нас, и то не за първи път, откакто отношенията ни започнаха да стават лични.

— Е, и?

— Не съм първият мъж, с когото си имала интимни изживявания в къщата.

— Не си.

— Но не си споменавала за подобно негодувание заради близостта ти с Джон Ашби и Брайс Кларк… или някого от другите мъже, с които си имала връзки.

— Защото никога преди не се е случвало.

— Добре, добре. — Мич стана и закрачи. — Живяла си в тази къща, когато сте се срещали с Джон Ашби и когато сте били сгодени.

— Да, разбира се. Това е моят дом.

— След като сте се оженили, отново сте живели главно тук, а след смъртта на родителите ти сте останали за постоянно.

Явно в главата му се въртеше нещо. Не, по-скоро вече бе направил изводи за себе си и разсъждаваше на глас, за да й покаже как е стигнал до тях.

— Прекарвахме доста време тук. Майка ми имаше крехко здраве и баща ми често не можеше да се справя сам. Когато той почина, неофициално заживяхме тук. След нейната смърт окончателно се нанесохме в къщата.

— И през цялото това време Амелия не е негодувала срещу Джон?

— Не. Престана да идва при мен, когато бях на около… единайсет, и я видях отново едва малко след като се омъжих. Вече се опитвахме да имаме деца и предполагах, че съм бременна. Една нощ не можех да заспя, излязох в градината и тя се появи. Щом я зърнах, разбрах, че наистина ще имам дете. Видях я и в началото на другите си две бременности. После чувах пеенето й, докато момчетата бяха малки.

— Съпругът ти виждал ли я е?

— Не. — Роз се намръщи. — Никога. Чуваше я, но не се е появявала пред него. Видях я и в нощта, когато той загина.

— Не си ми казала това.

— Не съм ти описвала всяка нейна проява… — Замълча и поклати глава. — Съжалявам, че не ти казах. Не съм го споделяла с никого. Твърде лично е и все още е мъчително.

— Не зная какво е да обичаш някого и да го загубиш, както ти си загубила Джон. Навярно се опитвам да надникна твърде дълбоко в душата ти, но всичко е свързано, Роз. Трябва да знам, за да мога да свърша работата си.

— Когато те наех не предполагах, че ще се наложи да знаеш толкова лични неща. Почакай. — Вдигна ръка преди Мич да проговори. — Мисля, че вече разбирам — най-важното е да си изградиш цялостна представа за нещата. За хората. Слагаш снимките на таблото, за да виждаш образите им, докато добавяш малки подробности. Не мога да очаквам повече.

— Трябва да се потопя в техния свят.

— Както в света на гениалния извратен поет — кимна Роз. — Мисля, че трябва да го споделя с теб и заради това, в което се превръщаме един за друг. От друга страна, именно затова ми е толкова трудно. Не мога лесно да се сближа с някого. Да имам доверие на мъж и да желая близост.

— Нима си искала да ти бъде лесно?

Тя поклати глава.

— Как успя толкова бързо да ме опознаеш? Не, не съм искала. Ако беше лесно, щеше да ми се струва подозрително. Караш ме сериозно да се замисля, Мичъл. Това е комплимент за теб.

— Благодаря. Ти мен също.

Изгледа го изпитателно, докато стоеше там, жив и изпълнен с енергия, на фона на беседката и спящите рози. Топлината на слънцето скоро щеше да ги събуди. Но нейният Джон никога нямаше да се върне.

— Джон пътуваше към дома от офиса си в Мемфис. Щеше да се прибере късно след съвещание. Беше валяло, пътищата бяха хлъзгави и имаше мъгла. — Сърцето й се сви, както винаги, когато си спомняше. — Станала катастрофа. Някой карал твърде бързо и навлязъл в насрещното движение. Бях будна и успокоявах момчетата. Харпър бе сънувал кошмар, а Мейсън и Остин имаха настинка. Тъкмо ги приспах и се канех да си легна, малко ядосана, че Джон все още не се е прибрал. Заварих я в стаята си. — Тихо се засмя и прокара ръка по лицето си. — Потръпнах и си помислих: „Да не съм отново бременна?“. Честно казано, нямаше да се зарадвам на подобна вест, след като едва бях приспала три неспокойни деца. Образът й бе твърде ярък и долових някакво злорадство, което ме изплаши. След малко дойдоха полицаи и напълно забравих за нея.

Гласът й не затрепери нито за миг, но очите й, красивите й издължени очи, издаваха дълбока скръб.

— Тежко е. Дори не мога да си представя колко.

— Животът ти просто спира. Когато отново започне, вече е различен. Нищо не може да е същото, както преди. Никога.

Мич не я докосна, за да я утеши и да й вдъхне кураж. Това, което изживяваше в този момент тя, в тази зимна градина, принадлежеше на друг.

— Не си имала никого. Нито майка, нито баща, нито брат или сестра.

— Имах синовете си. Имах къщата. Имах себе си. — Роз извърна глава, мислено се обърна и затвори вратата към миналото зад гърба си. — Разбирам накъде биеш и не мога да си го обясня. Никога по-рано не е негодувала — нито срещу Джон, нито срещу мъж, с когото съм имала връзка след смъртта му, нито срещу Брайс. Както съм ти казвала, даваше малки знаци на неодобрение, но нищо толкова страховито, колкото проявите й напоследък. Каква ли е причината?

— Опитвам се да отгатна. Имам няколко теории. Но първо да влезем вътре, вече се стъмва, а и ще замръзнеш. Нямаш тлъстини, които да те топлят. Не че това не ми харесва — добави Мич, когато я видя да присвива очи.

Роз съзнателно заговори със силен южняшки акцент.

— Всички жени от рода ми са били с крехко телосложение.

— Но в теб няма нищо крехко — изтъкна той и хвана ръката й, докато вървяха към къщата. — Ти си като висока дива роза, черна роза с множество бодли.

— Няма диви черни рози. Трябва да се култивират и никой не е постигнал съвършено черен цвят.

— Черна роза — повтори той и повдигна ръце към устните си. — Рядка и уникална.

— Ако продължиш да говориш така, ще се почувствам задължена да те поканя в личните си покои.

— Помислих си, че няма да го направиш.