Нора Робъртс
Черна роза (11)

Десета глава

Харпър прекарваше часове наред всеки ден в оранжерията за присаждане, без да се отегчи или почувства нужда от компанията на други хора. Растенията, с които работеше, му носеха безкрайно очарование и удовлетворение. Независимо дали поставяше стандартна присадка, или експериментираше с нов хибрид, вършеше нещо, което обожаваше.

Обичаше и работата на открито, ашладисването и засаждането на млади фиданки. Вече бе избрал дръвчетата, които искаше да ашладиса, и щеше да прекара част от седмицата в подрязване на засадените през миналата година и събиране на калеми.

Майка му оставяше на него да взема решения какво, как и кога да прави. Знаеше, че е забележителна проява на доверие от нейна страна да се оттегли и да му позволи да ръководи тази дейност.

Не само го бе научила на най-основните неща, а бе възпитала у него любов към всичко, което отглежда.

Като малък прекарваше безброй часове заедно с нея в градините и оранжериите. Тя учеше и братята му, но техните интереси се отклониха в други посоки, а неговите останаха съсредоточени в Харпър Хаус, градините и работата в тях.

Годините в колежа само затвърдиха убедеността, че бъдещето му е тук.

Чувството за отговорност към градините, къщата, работата и жената, научила го на всичко, стоеше на първо място.

Смяташе се за късметлия, че любовта и дългът са така тясно свързани за него.

За растенията звучеше Чайковски. А за себе си бе избрал рок. Нагледа саксиите си и сложи отметки в множеството си бележници.

Изпитваше особено задоволство от далиите, които бе създал през миналата пролет по молба на Лоугън. След две седмици щеше да подхрани презимувалите грудки и да се сдобие с достатъчно издънки. Градинарският център щеше да предложи в изобилие от сорта „Сънят на Стела“ — яркосинята далия, измислена от него.

„Интересно развитие на събитията“, помисли си той. Безупречно организираната Стела се бе влюбила в Лоугън, който пък бе разкрил сантименталната си страна с идеята за тази далия, видение от неин сън. „Сън, внушен от Печалната невеста“, напомни си Харпър. Странно как всичко се въртеше около къщата и онова, което витаеше в нея.

„Сънят на Стела“ нямаше да съществува, ако не съществуваше Печалната невеста, а тя нямаше да присъства в живота им, ако не бе Харпър Хаус. А всичко се случваше благодарение решимостта на майка му да запази къщата и да развива собствен бизнес.

Стоеше с лице към вратата и я видя да се отваря. Загледа се в Хейли, която влезе и тръгна към него.

И тя нямаше да е тук, ако не беше майка му. През миналата зима на вратата на Харпър Хаус нямаше да почука красива бременна жена, търсеща жилище и работа.

Когато му се усмихна, сърцето му замря за миг, а после пулсът му отново стана нормален. Тя посочи слепоочията си и той свали слушалките.

— Извинявай, че те прекъсвам. Роз каза, че имаш няколко достатъчно пораснали стайни растения, които мога да изложа. Стела е решила да организира зимна разпродажба.

— Да. Да ги донеса ли?

— Ще ги взема сама. Имам количка с касетки пред вратата.

— Почакай първо да ги отметна в каталога. — Харпър тръгна към компютъра си. — Искаш ли кока-кола?

— С удоволствие бих пийнала, но все още внимавам с кофеина.

— А, вярно. — Тя кърмеше Лили и мисълта за това го накара да почувства странна топлина. — Имам и минерална вода в хладилната чанта.

— Благодаря. Ще ми покажеш ли как се слага присадка, когато имаш време? Стела каза, че главно ти се занимаваш с това, поне с ашладисването на дръвчета през този сезон. Много бих искала сама да създам нещо, а после да се грижа за него.

— Разбира се, щом толкова искаш. — Подаде й бутилка вода. — Може да пробваш с върба. Това беше първото растение, с което мама ме учеше как се прави, и е най-подходящо да се упражняваш.

— Чудесно. Мисля си, че когато намеря самостоятелно жилище за себе си и Лили, няма да е зле да засадя нещо, създадено от самата мен.

Той седна и се опита да се съсредоточи върху компютърната програма. Нежното ухание на Хейли съвършено се съчетаваше с мириса на влажна почва и растения.

— В къщата има достатъчно място за вас.

— Предостатъчно — засмя се тя и надникна над рамото му. — Живея там от цяла година и все още не мога да свикна с толкова пространство. Наистина ми харесва и е чудесно, че Лили расте, заобиколена от много хора. А майка ти е изключителна жена. Най-страхотният човек, когото познавам. Но рано или късно с Лили ще трябва да потърсим нещо свое.

— Мама се радва, че живеете при нея, иначе досега да ви е изритала.

— Не се и съмнявам. Знае как да организира нещата, нали? Урежда ги така, както й харесва. Не искам да кажа, че в това има нещо лошо. Просто е силна, умна и явно не се бои от нищо.

— На теб също не ти липсва смелост и ум.

— Смелост — може би, но напоследък осъзнавам, че ако имах представа какво ме очаква, не бих се решила на много стъпки. — Нехайно взе ивица лико и я усука около пръста си. — Като се обърна назад, не мога да повярвам, че съм поела към неизвестното, бременна в шестия месец. Сега, когато имам Лили, разбирам… всичко. Ще бъда задължена на Роз до края на живота си.

— Тя не би искала това.

— Няма избор. Моето бебе има хубав дом, в който е обградено с обич. Аз имам работа, която с всеки ден ми харесва все повече. Имаме приятели и семейство. Щяхме да се справим и сами, бях готова да се погрижа. Но нямаше да се намираме тук, ако не беше Роз.

— Странно, преди малко си помислих как почти всичко — къщата, фирмата и дори любовта на Лоугън и Стела — щеше да е невъзможно без майка ми. Навярно дори присъствието на Печалната невеста.

— Защо?

— Ако мама бе продала къщата… със сигурност е имало моменти, когато щеше да е по-лесно да я продаде, тогава може би Невестата вече нямаше да витае из нея. Може би трябва да я обитава поне един наследник на рода Харпър. Не зная. — Той повдигна рамене и стана да избере растения. — Просто се замислих.

— Навярно си прав. И ти няма да я продадеш, когато всичко зависи от теб, нали?

— Разбира се. Всеки път, когато ми хрумне, че е време да се изнеса от къщата за гости и да намеря свое жилище, накрая решавам, че не мога да го направя. Първо, защото искам да живея тук. Второ, защото колкото и умна и силна да е майка ми, ми се струва, че е по-добре да съм наблизо. Мисля, че ще се чувства тъжна и самотна, ако вие с Лили се преместите някъде другаде, особено когато Стела и момчетата се нанесат при Лоугън след няколко месеца.

— Сигурно. Все още не кроя подобни планове, но ако връзката й с Мич продължи, няма да й липсва компания.

— Какво? — Харпър застина, с малък фикус в ръце. — За каква връзка говориш? Тя няма връзка с него.

— Когато двама души излязат заедно няколко пъти — на баскетболни мачове, вечери и какво ли не, или тя готви, или той черпи, бих нарекла това връзка.

— Работят по проект. Срещат се, за да се… съвещават.

На лицето й се появи хитрата женска усмивка, която той вече познаваше. Гледаше го с пренебрежение, сякаш го смяташе за нещастник, който нищо не схваща.

— Обикновено деловите срещи не завършват с дълга, страстна целувка… поне аз не съм имала този късмет от доста време насам.

— Целувка? Какво…

— Не съм ги шпионирала — припряно заговори Хейли. — Просто една вечер, докато приспивах Лили, случайно погледнах през прозореца и го видях да я изпраща. Е, донякъде проявих любопитство, защото чух колата и тогава надникнах. Ако целувката, на която станах свидетел, означава нещо, то двамата ходят сериозно.

Харпър стовари саксията на масата.

— Господи!

Хейли примигна.

— Харпър, не можеш да имаш нещо против майка ти да се среща с мъж. Би било глупаво.

— Последния път, когато имаше подобна връзка, накрая се оказа омъжена за кучи син.

— Допуснала е грешка — разпалено отвърна Хейли. — Мич не е като онова копеле Брайс Кларк.

— Откъде да знаем?

— Просто знаем.

— Не е достатъчно убедително.

— Определено не е недостоен за нея.

— Не съм казал това. Казах…

— Не бива да си враждебно настроен към него само защото не е богат и във вените му не тече синята кръв на семейство Харпър. — Хейли го смушка в гърдите. — Засрами се, говориш като сноб.

— Не съм казал нищо подобно, не се дръж като глупачка.

— Не ме наричай глупачка.

— Не съм те нарекъл глупачка. Господи!

— Точно сега нямам желание да разговарям с теб.

Тя се завъртя на пети и тръгна към вратата с гневна походка.

— Аз също не желая да разговарям с теб — извика той зад гърба й. Веднага се упрекна, но не можа да се отърси от тревожните си мисли, докато товареше касетките и буташе количката.

Настроен за кавга, потърси майка си. Откри я в градината, където наглеждаше парниците и розите, на които той бе поставил присадки по-рано през сезона.

Беше с тъмносин анорак, ръкавици без пръсти и ботуши, толкова стари и изтъркани, че цветът им вече не личеше. Приличаше по-скоро на извадена от музея, отколкото на неговата майка.

— Намери ли те Хейли? — извика тя.

— Да. Стоката е откарана.

— Знаеш ли, не е зле да направя още една оранжерия за разсаждане и да отглеждам палми. Скъпи, не мога да ти опиша колко се вълнувам за новите ти дръвчета. Клиентите много ще ги харесат. Мисля да взема една нектарина и една праскова за себе си. — Огледа фиданките, които синът й бе ашладисал и прикрепил с ветрилообразно поставени колчета. — Добра работа, Харпър, а онази круша там…

— Мамо, спиш ли с Мич Карнеги?

— Какво? — Изведнъж се обърна с лице към него и доволната й усмивка застина, а гордостта, която проблясваше в очите й, изчезна. — Какво ме попита?

— Чу ме. Искам отговор.

— И защо да отговарям на въпрос, който не е твоя работа?

— Искам да знам колко сериозни са отношенията ви. Имам право.

— Определено нямаш.

— Мълчах си за Кларк и това се оказа грешка. Няма да я повторя. Загрижен съм за теб, независимо дали ти харесва или не. Затова, ако ти не ми кажеш, ще попитам него.

— Няма да правиш нищо подобно, Харпър. — Роз се отдалечи на няколко крачки и застана с гръб към него. Познаваше я добре и беше сигурен, че тя полага усилия да потисне гнева си. И двамата имаха избухлив темперамент, който трябваше да овладяват. — Кога за последен път съм те питала с кое момиче излизаш или спиш?

— Кога за последен път съм се оженил за златотърсачка?

Роз се обърна рязко, а напиращият гняв гореше в очите й.

— Не ми натяквай за това! Няма да търпя!

— Не искам да ти натяквам. Колкото и да ми се сърдиш, докато съм наблизо, няма да допусна отново да те нарани някой. Какво знаем за него? Струва ми се, че вече прекрачва границата, като започва интимни отношения с клиентка.

— Много си проницателен в някои отношения — въздъхна дълбоко тя, — но нека те попитам нещо. Помниш ли някога да съм допуснала една и съща грешка два пъти?

— Не, поне досега.

— Вярата ти в мен е трогателна. — Роз свали едната ръкавица и я изтупа в крачола си. — Слушай какво ще ти кажа. Той е интересен и привлекателен мъж, с когото прекарах няколко приятни вечери. Има силна връзка със сина си, основана на взаимна обич, и тъй като самата аз се гордея със същото, печели симпатиите ми. Разведен е и поддържа добри отношения с майката на сина си и втория й съпруг. Това невинаги е лесно. Не е сторил нищо непочтено, дори според твоите високи стандарти.

— Високи са, щом става дума за теб.

— О, Харпър! Не съм прекалено взискателна.

— Кой иска да бъдеш? Желая само сигурността и щастието ти.

— Скъпи! — Роз пристъпи към него, обхвана лицето му с длани и леко раздвижи главата му. — Това би трябвало да е моя реплика. Ако положа тържествена клетва пред теб, че съм извлякла поука от грешката си с Брайс, ще се успокоиш ли?

— Само ако обещаеш да ми кажеш, ако той се опитва да те повлече в нежелана от теб посока.

— Чуй се какво говориш. Е, добре, обещавам.

 

 

След разговора Роз определено имаше повод за размисъл. Познаваше първородния си син твърде добре и все пак се изненада от опасенията му, които чу следобед.

Но нима на някоя майка й хрумваше, че децата й се тревожат за нея? В ума и сърцето й не оставаше място за тази мисъл, защото беше твърде заета с тревоги за тях.

Освен това едва сега осъзна напълно колко много го е разочаровала с Брайс. Беше наранила Харпър толкова дълбоко, колкото самата тя бе наранена, но навярно за него бе още по-тежко.

Дали бе извършила грях пред любимите си същества, който трябваше да изкупи, или времето щеше да излекува тази рана?

Търсейки уединение, влезе в стаята си през външния вход и свали работните си дрехи.

Тръгна към хола си с намерението да пусне музика и да прекара известно време в скициране, за да се отърси от напрежението. Но видя купчинките писма на бюрото си. Както винаги, Дейвид бе отделил личната й кореспонденция — напоследък оскъдна, защото повечето й познати вече ползваха електронната поща — от деловата и сметките.

Тъй като предпочиташе да получава първо лошите новини, седна и се залови да прегледа сметките. Сумата на разходите за къщата я накара да потръпне за миг, но това бе цената, която трябваше да плаща за толкова пространство, обитавано от толкова хора.

Извади чековата си книжка и си обеща, че скоро, най-късно през следващия месец, ще се регистрира за плащане на сметки по интернет. Разбира се, всеки месец си обещаваше същото. Но този път реши най-сетне да го изпълни. При първа възможност щеше да помоли Стела да й покаже как.

Подписа чекове за електричеството, газта, телефона и задължението по кредитната си карта. Намръщи се при вида на писмо от друга кредитна компания. Понечи да го изхвърли, предполагайки, че е рекламна брошура, но размисли и го отвори за всеки случай.

Разтвори широко очи, когато прочете общия размер на дълга. Над осем хиляди долара. Осем хиляди? Това изглеждаше нелепо, абсурдно.

Не бе ползвала кредит от тази компания и определено не бе натрупала осем хиляди задължение. Ресторанти, електроника, мъжки облекла от „Дилардс“.

Озадачена посегна към телефона, за да съобщи за недоразумението и загуби половин час в подробно преглеждане на разпечатки.

После се обади на адвоката си.

Щом задейства машината, най-сетне си отдъхна, но неприятното чувство на стягане в стомаха остана. Картата бе издадена на нейно име, с нейните данни, адрес, номер на социална осигуровка и дори моминското име на майка й. Другият потребител беше регистриран като Ашби Харпър.

„Хитро — помисли си. — Дяволски хитро.“

Не бе използвал собственото си име и не бе натрупал дълга на обичайните места, които посещаваше. Несъмнено картата вече беше унищожена. Последното плащане с нея бе извършено три дни преди блокирането й.

Проклетият Брайс бе предвидил всичко, както винаги.

„Парите не са били главната му цел“, осъзна тя. Всичко, което си бе позволил за нейна сметка, му доставяше допълнително удоволствие, но го бе сторил, за да й създаде неприятности, да я изнерви и най-вече да й напомни за себе си. Чувстваше се почти безсилна да го спре.

Не се и надяваше да се докаже, че потребителят на картата е той и че е измамил кредитната компания. Тя щеше да загуби време и усилия, за да докаже злоупотребата, а може би и да плати съдебни такси.

Дребна, подла хитрина, напълно в негов стил.

А Харпър, горкият Харпър, се боеше, че отново може да допусне същата грешка. Не и в близките милион години.

За да има малко повече време да се опомни, пропусна вечерята и написа дълги, подробни писма на по-малките си синове, преди да се обади на Харпър.

Когато разбра, че децата са си легнали, повика Харпър, Дейвид, Стела и Хейли в главната приемна.

— Съжалявам — започна тя, — навярно някои от вас имат планове за вечерта, но няма да ви отнема много време.

— Не се безпокой — обади се Стела. — Станало е нещо. Просто ни кажи какво.

— Вече предприех някои стъпки, за да се справя с положението, но вероятно на всеки от вас ще бъдат зададени поне по няколко въпроса. Тази вечер, докато преглеждах сметките, попаднах на писмо за задължение, което не съм натрупала, по кредитна карта, каквато нямам. Но в молбата за издаването й са били попълнени важни мои лични данни. Разбира се, компанията ще разкрие измамата. Но изискаха от мен списък на всички лица, които живеят в къщата, и трябва да го знаете. Убедена съм, че е дело на Брайс. Той разполага с информацията и е напълно способен да го стори.

— Не си длъжна да плащаш — припряно вметна Хейли. — Веднъж се случи нещо подобно в книжарницата, където работех. Не си длъжна.

— Разбира се, че няма да платя. Но ще ми коства време и енергия, а и успя да ме разстрои, какъвто безспорно е бил мотивът му. Освен това наруши спокойствието в дома ми, което му доставя огромно удоволствие, сигурна съм. Съжалявам. — Роз погледна Харпър. — Искрено съжалявам.

— Не го казвай отново — тихо отвърна той. — Не искам да чувам безброй пъти колко много съжаляваш, мамо. А полицията?

— Навярно ще се размърдат, обаче ще споделя какво ми каза адвокатът. Кредитната компания ще проведе разследване, но трудно ще докаже кой е ползвал картата. Не се е представил със своето име при издаването й и не е похарчил достатъчно голяма сума на едно място, за да събуди подозрение. Никой не може да запомни всеки, влязъл в „Дилардс“, за да си купи няколко ризи и чифт обувки. Отлично знае как да действа. — Не я свърташе на едно място и стана да сложи още дърва в огъня. — Най-добрата тактика е да си траем, доколкото е възможно, и да изчакаме следващия му ход. Рано или късно, със сигурност ще направи едно от следните три неща: ще му омръзне и ще престане, ще си намери друга жертва, която да тормози, или ще стигне твърде далеч и ще се обеси.

— Бих гласувал за изход номер три — каза Дейвид.

— От твоята уста — в божите уши — одобрително отвърна Роз и отново седна. — Писах на Остин и Мейсън, защото искам и те да бъдат нащрек, както и всички вие. Може би ще му хрумне да си направи подобна шега с някого от вас. — При тази мисъл напрежението в раменете й нарасна и почувства мускулите си твърди като желязо. — Стела, двете с теб трябва да внимаваме за злоупотреби с името на фирмата.

— Не се безпокой, няма да ни накисне. Роз, съжалявам за положението, в което си изпаднала. Има ли нещо, с което бих могъл да помогна… с което някой от нас може да помогне?

— Ако има, веднага ще ви кажа, обещавам. — Роз се изправи. — Е, това е всичко. Ще се кача горе да свърша малко работа, която отложих.

— Не си вечеряла — напомни й Дейвид. — Да ти донеса ли нещо?

— Не сега. По-късно ще си взема.

Той остана прав и я проследи с поглед. Когато Роз се отдалечи достатъчно, за да не чуе, промърмори:

— Кучи син. Мазен, лукав кучи син!

— Какво ще кажеш двамата с теб да го навестим? — Гласът на Харпър беше тих, но в него се прокрадна яростна, хищническа нотка.

— Адски добра идея! — Хейли скочи на крака и сложи юмруци на кръста си. — Да му отидем на гости още сега.

— Кротко, амазонке. — Дейвид я потупа по рамото. — Въпреки че ще е забавно да му строшим някой и друг крайник, това не е решение.

— Просто събираме две и две — и отговорът е четири — възрази Харпър. — Не виждам друго решение.

— Дейвид е прав — изтъкна Стела. — Роз ще се разстрои и ще се почувства неудобно, а вече е достатъчно разстроена и засрамена.

— Тогава няма да й казваме. — Хейли тръсна ръце. — Не можем просто да седим тук.

— Ти ще седиш, но не и аз — каза Харпър.

— Чакай малко, по дяволите…

— Стига! — Дейвид застана между тях като рефер. — Обуздай гнева си, Харпър, и помисли. Ще нанесем няколко заслужени удара на Кларк и синините му скоро ще изчезнат. Но ще остане задоволството, че я е засегнал и накарал да се измъчва. Това е последното, което би искала Роз, и двамата го знаем. Най-ценното й оръжие срещу него е безразличието. Няма да понесе, ако се наложи да те измъква под гаранция заради обвинение в побой.

— Ще добавя още нещо. — Стела седна и сплете пръсти в скута си. — Колкото повече обсъждаме това, толкова по-мъчително е за Роз. Най-доброто, което можем да направим за нея, е да затворим тази страница. Да приемем случилото се спокойно и трезво и да не забравяме, че колкото и тежко да е за нас, за нея е несравнимо по-тежко.

— Неприятно ми е да призная — гневно заговори Хейли, — но си права и ми се иска да го бе казала, след като сме пребили онзи негодник. За да бъдеш готов да се застъпиш за Роз, е нужен силен характер, Харпър. Както, предполагам, и за да осъзнаеш, че не това е начинът.

 

 

Навярно беше така, но Харпър не можеше да заличи от съзнанието си размазаната физиономия на Брайс. Май беше добре, че не знаеше точно къде да го открие. О, няколко телефонни обаждания щяха да са достатъчни, но новината за тях щеше да стигне до негодника преди него.

Най-сетне призна, че Дейвид е прав.

Но не можеше да стои у дома и да нервничи. Трябваше да се погрижи за още един проблем, независимо дали майка му ще одобри това.

Все още готов за кавга, почука на вратата на Мич.

Донякъде се надяваше да го завари с друга жена. Тогава щеше да даде воля на напиращия гняв и да разбие носа му.

Мич отвори, но беше сам. Ако не се броеше звукът на телевизора, по който вървеше баскетболен мач.

— Здравей. Как си? Заповядай — покани го той.

— Искам да говоря с теб.

— Добре. Почакай. — Вниманието на Мич отново бе привлечено от огромния телевизионен екран, монтиран на стената. — Остава по-малко от минута до края на полувремето. Губим с две точки. По дяволите! Скапана телевизия.

Харпър, неволно погълнат от играта, извика, когато номер осем отне топката от противниковия отбор и с изключителна грация я изстреля към коша.

— Три! Три точки. — Мич приятелски го перна по рамото. — Ето го и последния съдийски сигнал. Искаш ли нещо за пиене?

— Не бих отказал една бира.

— Нямам, съжалявам. Кока-кола?

— Става, благодаря. — Харпър пъхна ръце в джобовете си, щом остана сам в стаята. Разгледа я и вдигна вежди при вида на няколко метални диска, висящи на червени панделки. — Страхотен телевизор — каза той, когато Мич се върна с кутии кока-кола.

— Най-голямата ми гордост и радост след сина ми. Седни.

— Ще карам направо. Докъде ще стигнат отношенията ви с майка ми?

Мич седна и го изгледа изпитателно.

— Не мога да ти отговоря, защото до голяма степен това зависи от нея и нейните желания. Очевидно, тъй като не съм нито глух, нито сляп или мъртъв, я намирам за много привлекателна. Възхищавам й се за това, което е постигнала, и компанията й ми е приятна.

— Ако интересът ти към нея има нещо общо с парите или общественото й положение, още сега ще те принудя да се откажеш.

Със забележително спокойствие Мич взе дистанционното управление, натисна бутона за изключване на звука и го остави.

— Прозвуча много грозно.

— Неотдавна тя преживя нещо наистина грозно.

— Затова няма да те изритам от дома си. Заради тези обстоятелства. — Мич положи усилие да преглътне обидата и да прояви търпение. — Майка ти не се нуждае от пари и обществено положение, за да бъде привлекателна. Тя е една от най-красивите и очарователни жени, които съм срещал. Изпитвам нещо към нея и вярвам, че чувствата ми са споделени. Надявам се тези чувства да се задълбочат.

— Първият ти брак се е провалил.

— Да. По моя вина. — Мич завъртя кутията в ръката си. — В хладилника ми няма бира, защото от четиринадесет години насам вече не пия алкохол. Бях алкохолик и провалих първия си брак. Разказах за това на майка ти с повече подробности, отколкото бих споделил с теб. Защото смятах, че трябва да го знае, преди да направим първите крачки към нещо, което се надявам да прерасне в трайна връзка.

— Извинявай, че те обидих.

— Не си ме обидил. Но малко ме ядоса.

— Не съжалявам за това. Става дума за майка ми, а ти нямаш представа какво преживя тя. Все още носи последиците.

— Какво искаш да кажеш, как така все още?

— Тази вечер разбра, че онзи тип си е извадил кредитна карта на нейно име… засега не може да го докаже, но със сигурност е бил той. Натрупал е дълг, за да й създаде главоболия, докато тя я закрие и се погрижи за правните подробности… и беше принудена да каже на всички ни.

Мич остави питието си, стана и закрачи в кръг из стаята. Струящият от него гняв вдъхна спокойствие на Харпър.

— Хрумна ми да го намеря и да го пребия.

— Идвам с теб.

Свитият на топка стомах на Харпър се отпусна. Това бе реакцията, с която един мъж можеше да спечели уважението му.

— Дейвид ме убеди да не го правя. Дейвид и Стела. Мама няма да го одобри за нищо на света. Това е едно от нещата, които смята за… недостойни. Ако го бях сторил, щяха да тръгнат клюки. Затова реших, вместо при него, да дойда при теб, за да излея яростта си.

— Изпълни ли мисията си?

— Струва ми се, че да.

— Това е добре. — Мич прокара пръсти през косите си. — Добре ли е тя? Как го приема?

— Както всичко. Веднага предприе стъпки, за да се справи с положението. Но е изнервена. Тревожи се, че той може да скрои номер на мен или братята ми. И се срамува. Подобни неща я карат да се чувства неловко.

Изражението на Мич стана мрачно.

— Той го знае, нали? Това е била целта му, не толкова да се поглези за нейна сметка с фалшивата кредитна карта.

— Именно. Досетлив си. Затова искам да знаеш, че ако я нараниш — по какъвто и да е начин — ще си платиш. Струва ми се честно да те предупредя.

— Добре. — Мич се върна на креслото си. — Нека те осведомя как стоят нещата, за да бъдем наясно. На четирийсет и осем години съм и печеля добре. Не живея нито в разкош, нито в лишения. Обичам работата си, добър съм в нея и за свой късмет, изкарвам достатъчно, за да покривам разходите си и да си осигурявам прилично съществуване. — Побутна пакета чипс на масата към Харпър. — Бившата ми жена и вторият й съпруг са свестни хора и с общи усилия, почти липсващи от моя страна през първите шест години, отгледахме страхотен син, с когото се гордея. След развода си имах две сериозни връзки и няколко кратки. Харесвам майка ти, уважавам я за това, което е постигнала, и нямам никакво намерение да й причиня болка или страдание. Ако го направя, самата тя би ми го върнала тъпкало и без твоята намеса. — Замълча за миг и отпи глътка. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш.

— Точно сега — само едно. — Харпър пъхна ръка в пакета. — Мога ли да остана да догледам мача?