Харлан Коубън
Дръж се здраво (8)

Седма глава

Пръв в кабинета на Айлийн Голдфарб влезе Данте Лоримън. Стисна ръката на Майк по-силно, отколкото бе необходимо. След него влезе Сюзън. Айлийн Голдфарб ги изчака изправена зад бюрото си. Беше си сложила очилата. Протегна се и се здрависа набързо и с двамата. После седна и отвори преписката пред себе си.

След нея седна и Данте. Изобщо не погледна към жена си. Сюзън се настани на съседния стол. Майк остана в дъното на стаята, извън полезрението им. Скръсти ръце и се облегна на стената. Данте Лоримън започна да навива внимателно ръкавите си. Първо десния, после левия. Облегна се с лакти на бедрата си, сякаш приканваше Айлийн да го тресне с колкото сила има.

— Слушам ви? — каза Данте.

Майк наблюдаваше Сюзън Лоримън. Главата й бе вирната. Седеше със затаен дъх. Прекалено затаен. Сякаш усетила погледа му, Сюзън обърна красивото си лице към него. Майк се мъчеше да изглежда неутрален. Представлението си беше изцяло на Айлийн. Той бе просто зрител.

Айлийн продължаваше да чете преписката, по-скоро за впечатление. Когато приключи, кръстоса ръце върху бюрото и впери поглед в някаква точка между двамата родители.

— Направихме необходимите хистологични проби — започна тя.

Данте я прекъсна:

— Настоявам да е от мен.

— Моля?

— Бъбрекът за Лукас.

— Нямате съответствие, мистър Лоримън.

Ей така го каза.

Майк задържа погледа си върху Сюзън Лоримън. Беше неин ред да е неутрална.

— Но аз си мислех, че бащата… — каза Данте.

— Не е задължително — прекъсна го Айлийн. — Има и ред други фактори. Струва ми се, че обясних всичко това на мисис Лоримън по време на предишното й посещение. В идеалния случай HLA-пробата би трябвало да покаже съвместимост по отношение на шест антигена. А в случая HLA-пробата сочи, че не сте подходящ кандидат, мистър Лоримън.

— А аз? — попита Сюзън.

— При вас положението е по-добро, макар пак да нямаме идеално съответствие. Обикновено най-подходящ за донор е някой брат или сестра. Всяко дете наследява половината си антигени от единия родител, другата половина — от другия, като е възможно да се получат четири различни комбинации от наследствени антигени. Казано на по-прост език, при брат, съответно сестра, шансът за пълно съвпадение е двайсет и пет на сто; за полусъвпадение, т.е. по три антигена — петдесет на сто, и за пълна липса на съвпадение — пак двайсет и пет на сто.

— Том в коя група е?

Том беше баткото на Лукас.

— За съжаление отговорът е неблагоприятен. Засега най-добрият донор, с който разполагаме, е съпругата ви. Ще поставим сина ви и в списъка на банката за починали донори на бъбреци, ако случайно се появи по-подходящ кандидат, макар това да е малко вероятно. Мисис Лоримън горе-долу става, но, честно казано, не е идеален донор.

— Защо?

— Съвпадат само два антигена. А колкото сме по-близо до шест, толкова по-малка е вероятността тялото на сина ви да отхвърли новия бъбрек. С други думи, колкото по-голяма е антигенната съвместимост, толкова по-малък е шансът, че ще изкара целия си живот на лекарства и на редовна диализа.

Данте прокара ръка през косата си:

— И сега какво следва?

— Може би разполагаме с още малко време. Както казах, ще го включим в списъка. Докато търсим, ще продължим с диализата. Ако не се появи някой по-подходящ, ще опрем до мисис Лоримън.

— Но бихте предпочели някой по-подходящ, нали? — попита Данте.

— Да.

— Доста наши роднини изявиха готовност да станат донори на Лукас, ако се наложи — каза Данте. — Защо не ги тествате?

Айлийн кимна:

— Дайте ми списък: имена, адреси, кръвна връзка.

Мълчание.

— Колко зле е всъщност, докторе? — Данте се извъртя и погледна зад себе си. — Майк? Кажи ни направо. Какво е състоянието му?

Майк размени погледи с Айлийн. Тя даде съгласието си с леко кимване.

— Лошо — каза Майк.

Докато го казваше, гледаше в Сюзън Лоримън. Тя обаче извърна поглед.

Продължиха да обсъждат различните варианти още десетина минути, след което двамата Лоримън си тръгнаха. Щом Майк и Айлийн останаха сами, Майк седна в стола на Данте и обърна длани към тавана. Айлийн се правеше на заета и прибираше разни папки.

— Какво ти стана? — попита Майк.

— Ти да не очакваше да им кажа?

Майк не отвърна.

— Плащат ми да лекувам сина им. Той ми е пациентът, а не баща му.

— Значи бащата тук няма никакви права?

— Не съм казала подобно нещо.

— Но си направила медицински проби и от тях си научила нещо, което скри от пациент.

— Не от пациент — възрази Айлийн. — Моят пациент е Лукас Лоримън, синът им.

— Значи погребваме онова, което сме научили?

— Чакай да те питам нещо. Ако някоя от пробите покажеше, че мисис Лоримън изневерява на мистър Лоримън, щях ли да съм длъжна да му го съобщя?

— Не.

— А ако научех, че тя продава наркотици или краде пари?

— Отклоняваш се от темата, Айлийн.

— Мислиш ли?

— В случая не става дума за наркотици, нито за пари.

— Знам, но и двата случая нямат нищо общо със здравето на пациента ми.

Майк предъвка мисълта.

— Добре, да кажем, че в пробата на Данте Лоримън си установила наличието на някакво заболяване. Да речем, че си му открила лимфома. Щеше ли да му кажеш?

— Разбира се.

— Е, как така? Нали току-що обяви, че той не ти е пациент и не те интересува.

— Стига, Майк. Това са две различни неща. Моята задача е да помогна на пациента си — Лукас Лоримън — да оздравее. Това включва и психическото му здраве. Нали преди трансплантацията пациентите ни задължително минават през психологично консултиране. Защо? Защото в подобни ситуации се тревожим за психическото им здраве. Ако причиним някой страшен катаклизъм в семейство Лоримън, той само ще навреди на здравето на пациента ми. Точка. Стига толкова.

И двамата замълчаха за секунда.

— Не е толкова просто — рече Майк.

— Знам.

— Тази тайна ще е огромно бреме и за двама ни.

— Именно затова я споделих — разпери ръце Айлийн и се усмихна. — Защо само аз да не спя нощем?

— Страхотна си като партньор.

— Майк?

— Кажи.

— Ако ставаше дума за теб. Ако при някаква подобна проба установях, че Адам не ти е биологичен син, щеше ли да очакваш да ти кажа?

— Адам да не е от мен? Ти не си ли виждала огромните му уши?

Тя се усмихна.

— Мъча се просто да ти обясня. Би ли искал да го чуеш?

— Да.

— Просто ей така?

— Нали знаеш, че съм маниак на тема тотален контрол? Всичко трябва да знам.

Млъкна.

— Какво има? — попита тя.

Той се облегна и кръстоса крак връз крак.

— Ще продължаваме ли да се правим, че не виждаме слона в стаята?

— Точно това възнамерявах.

Майк зачака.

Айлийн Голдфарб въздъхна:

— Хайде, изплюй камъчето.

— Първото ни правило е наистина „Първо, не вреди…“

— Да, да — затвори тя очи.

— И още нямаме подходящ донор за Лукас Лоримън — продължи Майк. — Продължаваме да търсим такъв.

— Знам. — Очите на Айлийн останаха затворени. — И най-отявленият кандидат за целта е биологичният му баща.

— Точно така. Засега е най-сериозният ни шанс за гарантирана съвместимост.

— Трябва да го изследваме. Това е задача номер едно.

— Не можем да погребем истината — каза Майк. — Дори и да искаме.

Предъвкаха и тази мисъл.

— Добре, какво правим оттук нататък? — запита Айлийн.

— Боя се, че нямаме голям избор.

* * *

Бетси Хил чакаше в училищния двор да разпита Адам.

Зад гърба й беше „мама-паркингът“ — бордюрът по Мейнъл авеню, до който майките — е, от време на време се появяваше и по някой баща, но това бе по-скоро изключението, което потвърждава правилото — седяха в работещите си коли или се събираха на групички с други майки, докато чакаха последния звънец, та да откарат рожбите си на урока по цигулка, на часа при зъболекаря или на курса по карате.

Доскоро и Бетси Хил беше като тях.

Бе започнала сред майките пред входа на основното училище в Хилсайд, после — пред прогимназията в Маунт Плезънт, и най-сетне — тук, на двайсетина метра от мястото, където стоеше сега. Спомни си как чакаше своя красавец Спенсър, как след биенето на звънеца надничаше през предното стъкло, как децата изскачаха отвътре и се пръсваха като мравки из мравуняк, настъпен от човешки ботуш. Усмивка изгряваше на лицето й веднага щом го зърнеше, а повечето пъти, особено в началото, Спенсър също й отвръщаше с усмивка.

Липсваха й тези времена, когато бе млада майка, липсваше й наивността, която идва с първото чедо. След раждането на близнаците не бе същото, дори преди смъртта на Спенсър. Сега изпитваше нещо като омраза към онези майки, към начина, по който вършеха всичко — безгрижно, без да се замислят и без страх.

Звънецът би. Вратите зейнаха. Учениците заизлизаха на огромни вълни.

Бетси насмалко да затърси Спенсър.

Бе един от онези неуловими мигове, когато мозъкът отказва да приеме реалността, забравяш ужаса на случилото се и за част от секундата ти се струва, че всичко е било просто лош сън. Спенсър щеше да се появи с раница на рамо, попрегърбен като всички младежи, а Бетси щеше да си помисли, че му е време да се подстриже и че е по-бледен, отколкото трябва.

Хората разправят, че скръбта имала няколко фази — отрицание, гняв, пазарлък, депресия и примирение, — но при една трагедия границата между тях се размива. Отрицанието никога не свършва. Една част от теб продължава да се гневи. А цялата идея за „примирението“ е вулгарна. Някои психоаналитици предпочитат термина „разсейване“. В семантично отношение идеята е по-добра, но независимо от всичко на Бетси й идваше да ревне на висок глас.

Какво точно търсеше тя тук?

Синът й бе мъртъв. Колкото и да се разправяше с някой от приятелите му, фактът нямаше да се промени.

И все пак й се струваше, че нещичко може да стане.

Добре, Спенсър не е бил сам през цялата онази нощ. Какво променяше това? Колкото и да е изтъркана фразата, нямаше да й го върне. Какво се надяваше да постигне всъщност?

Разсейване?

В този миг съзря Адам.

Вървеше сам, а раницата му тежеше — на всички им тежи, мина й през ума. Не го изпускаше от очи и дори се отмести надясно, та да му застане на пътя. Като повечето деца, Адам гледаше в краката си. Изчака го, мърдайки ту вляво, ту вдясно, за да не го пропусне покрай себе си.

Най-после, когато той съвсем я наближи, му рече:

— Здравей, Адам.

Той спря и вдигна очи. Хубаво момче е, помисли си тя. Всички на тази възраст изглеждаха добре. Но и у Адам имаше промяна. И той бе пресякъл невидимата граница към възмъжаването. Бе станал едър, с напращели мускули — по-скоро мъж, отколкото момче. Момчешкото не бе изчезнало напълно от лицето му, но й се струваше, че съзира там и някакво предизвикателство.

— А, здрасти, мисис Хил.

Адам понечи да я подмине и изви наляво.

— Може ли да си поговорим за секунда? — извика Бетси подире му.

Той се спря.

— Ъхъ. Разбира се.

Приближи се с атлетична лекота. Адам открай време бе добър спортист. За разлика от Спенсър. Не обясняваше ли това нещата поне отчасти? В градчета като тяхното животът винаги е бил по-лесен, ако те бива в спортовете.

Спря на около два метра от нея. Не намери сили да я погледне в очите — на малцина от гимназистите им бе по сила. В продължение на няколко секунди остана безмълвна. Само го оглеждаше.

— Искаш да поговорим ли? — подсети я Адам.

— Да.

Пак мълчание. Пак оглед. Той се почувства неловко.

— Истински съжалявам — рече той.

— За кое?

Въпросът й го изненада.

— За Спенсър.

— Защо?

Не й отговори. Очите му шареха навсякъде, освен в нейната посока.

— Погледни ме, Адам.

Тя си оставаше възрастната, а той — детето. Изпълни искането й.

— Какво се случи през онази нощ?

Той преглътна и запита:

— Какво да се е случило?

— Ти си бил със Спенсър.

Той поклати глава. Но побледня.

— Какво стана, Адам?

— Не бях там.

Показа му снимката от страницата на майспейс, но той вече бе забил поглед в земята.

— Адам.

Вдигна очи а тя напъха снимката в лицето му.

— Това тук нали си ти?

— Откъде да знам? Може и аз да съм бил.

— Направена е през нощта, в която той умря.

Адам поклати глава:

— Не разбирам за какво говориш, мисис Хил. През онази нощ не видях Спенсър.

— Погледни по-хубаво.

— Трябва да си вървя.

— Адам, моля те…

— Съжалявам, мисис Хил.

И побягна. Обратно към тухлената сграда, зад нея и извън полезрението й.