Харлан Коубън
Дръж се здраво (5)

Четвърта глава

— Та какво видя на компютъра на Адам? — попита Майк.

Седяха на кухненската маса. Тиа бе направила кафе. Тя пиеше „Брекфъст бленд“ без кофеин. Майк предпочиташе черно еспресо. Един от пациентите му работеше във фирма производителка на кафе-машини, които работеха с торбички, вместо да филтрират насипно кафе. Беше подарил една машина на Майк след успешната трансплантация. Проста работа бе: слагаш торбичката — пиеш кафе.

— Две неща — отговори Тиа.

— Окей.

— Първо на първо, канят го на парти утре вечер в дома на Хъф — каза Тиа.

— Е, и?

— Родителите ще отсъстват през уикенда. Според имейла, цяла нощ ще се наливат.

— Пиене, наркотици, или нещо друго?

— От имейла не става ясно. Възнамеряват да намерят повод да останат за през нощта, та да — цитирам — „се налюлеят до дупка“.

Семейство Хъф. Бащата, Даниел Хъф, бе началникът на градската полиция. Синът му, известен на всички с прякора ДиДжей, бе най-големият калпазанин в класа.

— Казваш ли нещо? — попита тя.

— Още смилам.

Тиа преглътна:

— Що за дете отглеждаме с тебе, Майк?

Не й отговори.

— Знам, че не желаеш да видиш тези доклади, обаче… — очите й се затвориха.

— Какво?

— Адам гледа порно онлайн — каза тя. — Това известно ли ти е?

Не й отговори.

— Майк?

— Добре, де, и какво смяташ да направиш по въпроса? — запита той.

— Според теб няма нищо лошо, така ли?

— На шестнайсет и аз тайно внасях у дома „Плейбой“.

— Това е съвсем друго.

— Нима? Просто с това разполагахме навремето. Нямахме интернет. Ако имахме, със сигурност и аз щях да забия в същата посока — готов на всичко, само да видя гола мацка. Такова е днешното общество. Ха си пуснал нещо, ха те заливат с образи и звуци. Ако едно шестнайсетгодишно момче не се интересува от гледане на голи жени — тогава бих казал, че има нещо ненормално.

— Значи одобряваш?

— Ни най-малко. Просто не знам какво да правя.

— Поговори му.

— Говорил съм му — каза Майк. — Обяснил съм му какво правят птичките и пчеличките. Обяснил съм му, че сексът е най-хубав, когато има и любов. Помъчил съм се да му втълпя, че жените трябва да се уважават, а не да се третират като обекти.

— Ей това е — прекъсна го Тиа. — Точно това, последното, му убягва.

— Няма момче тийнейджър, на когото да не му е убягнало. По дяволите, не знам дали и на възрастните мъже не им убягва.

Тиа отпи от чашата. Остави неизказаният въпрос да виси във въздуха.

Бръчиците около очите вече й личаха. Сума ти време прекарваше пред огледалото да ги гледа. Проблемите с външния вид са присъщи на всяка жена, а Тиа винаги се бе радвала на хубава външност. Напоследък обаче усещаше, че онова, което вижда в огледалото, не я радва. Започнала бе да боядисва посивелите косми. Наясно бе с бръчките, с торбичките — нормалните признаци на остаряване — и се притесняваше от тях.

— При мъжете е по-друго — рече тя.

Канеше се да я успокои, но реши да спре, преди да е казал нещо излишно. Тиа продължи:

— Отворили сме една кутия на Пандора.

— Така е — отвърна Майк.

Надяваше се, че тя все още има предвид Адам.

— Искам да знам. Но мразя това си желание.

Протегна се и взе ръката й в своята.

— Какво ще правим с партито?

— Ти как мислиш?

— Не бива да го пуснем — каза той.

— У дома ли да го държим тогава?

— Ами, да.

— На мен ми каза, че щял да ходи с Кларк на гости на Оливия Бърчел. Ако изобщо не го пуснем, ще усети, че нещо става.

Майк сви рамене:

— Съжалявам. Ние сме родители. Позволено ни е да сме нерационални.

— Окей. Значи му казваме, че утре го искаме у дома, така ли?

— Да.

Тя прехапа долната си устна.

— Цяла седмица се държи добре, написал е всичките си домашни. Обикновено в петък вечер го пускаме да излезе.

Нямаше да се размине без битка. И двамата го осъзнаваха. Майк беше готов за битка, но не бе сигурен, че иска тя да стане в дома им. А ако му забраняха да ходи в дома на Оливия Бърчел, Адам моментално щеше да заподозре нещо.

— А ако му определим час за прибиране? — предложи той.

— И какво ще направим, ако той не го спази? Ще се изтресем в къщата на Хъф ли?

Имаше право.

— Хестър ме извика в кабинета си — рече Тиа. — Иска да замина утре за Бостън да снема едни показания под клетва.

Майк усещаше колко много значи това за нея. Откакто се бе върнала в службата, я ползваха единствено като черноработничка.

— Но това е чудесно.

— Да, но значи, че няма да съм си у дома.

— Няма проблем, и сам ще се оправя — отвърна Майк.

— Джил ще остане да спи у Ясмин. Така че няма да е тук.

— Окей.

— Та как смяташ да спрем Адам да не ходи на партито?

— Нека си помисля — рече Майк. — Може да ми дойде нещо наум.

— Окей.

Улови как някаква мисъл мина по лицето й. Това го подсети.

— Каза, че две неща те притеснявали.

Тя кимна и лицето й за миг се промени. Съвсем леко. Ако играеха покер, щеше да каже, че се е издала. Това беше ползата от дългия брак: издайничетата се долавяха по-лесно или партньорът ти просто не се мъчеше да ги крие. Както и да е, Майк усети, че новината няма да е добра.

— Чат по месинджъра — каза Тиа. — Отпреди два дни. Бръкна в чантичката си и извади сводката. Инстант месинджър — разговор между деца в реално време посредством писане на клавиатурата. На разпечатката, с имена и двоеточия, репликите сякаш бяха от някакъв слаб сценарий. Родителите се ужасяваха от тази нова мода, макар самите на младини да бяха прекарали сума ти часове да бъбрят по тогавашните телефони. Майк не виждаше в какво е проблемът. Ние имахме телефони, днешните деца имат ИМ и есемеси. Къде е разликата? Майк все се сещаше за старците, които проклинат видеоигрите на младите, докато се мятат на автобуса за Атлантик сити, където да играят на видеоротативките. Чиста проба двуличие.

— Виж това.

Майк си сложи очилата за четене. Започнал бе да ги използва преди няколко месеца и вече ги ненавиждаше. Адам бе запазил ника си ХокейАдам1117. Беше си го избрал още преди години. Числото бе комбинация от номера на Марк Месие — любимецът на Адам — и от номера, който самият Адам носеше на вратарския си пуловер — 17. Интересно защо Адам не го бе променил. Или може би така и трябваше да очаква. Или, което бе най-вероятно, не трябваше да вижда в това никакъв смисъл.

СиДжей8115: ок ли си?

ХокейАдам1117: все пак мисля, че трябва да кажем нещо.

СиДжей8115: отдавна беше, трай си и всичко ще е наред.

Според лога бе изминала цяла минута, без да пишат нищо.

СиДжей8115: там ли си още?

ХокейАдам1117: да.

СиДжей8115: всичко ок?

ХокейАдам1117: вс. ок.

СиДжей8115: добре, до петък.

Край на чата.

— „Трай си и всичко ще е наред“ — повтори Майк.

— Точно така.

— Имаш ли представа какво може да значи? — запита я.

— Ни най-малко.

— Може да е нещо във връзка с училището. Например да са видели някой да преписва на контролно или нещо от този род.

— Възможно е.

— А може и нищо да не значи. Или да е част от онези приключенски игри, дето ги играят онлайн.

— Възможно е — повтори Тиа, явно неубедена.

— Кой е този СиДжей8115? — попита Майк.

Тя поклати глава:

— Досега не съм виждала Адам да чати с него.

— Или с нея.

— Точно така — или с нея.

— „До петък“. Значи СиДжей8115 ще бъде на партито на Хъф. Това помага ли ни с нещо?

— Не виждам с какво.

— Дали пък да не го питаме?

Тиа пак поклати глава:

— Не ти ли се струва доста мъгляво?

— Точно така — съгласи се Майк. — Иначе неминуемо ще се издадем, че го шпионираме.

Останаха на местата си. Майк пак го прочете. Думите си бяха все същите.

— Майк?

— Слушам те.

— За какво трябва да си трае Адам, та всичко да е наред?

* * *

Наш, прибрал буйния мустак в джоба, седеше на пътническата седалка в микробуса. Пиетра, свалила сламенорусата перука, бе на волана.

В дясната ръка Наш държеше Марианиния мобифон — блекбъри пърл. С него можеше да се пращат имейли, да се снима, да се гледа видео, да се тества, да се синхронизира календарът и адресната книга с домашен компютър, дори да се водят телефонни разговори.

Наш натисна един клавиш. Екранът светна. Появи се снимка на Марианината дъщеря. Задържа за миг погледа си върху нея. Жалка работа, мина му през ума. Кликна на иконката за влизане в имейл режим, намери имейл адреса, който му трябваше, и започна да пише:

Привет. Заминавам за няколко седмици за Лос Анджелис. Ще се обадя щом се върна.

Отдолу написа името на Мариан, изкопира текста и го пейстна в два други имейла. След това натисна клавиша за изпращане. Онези, които познаваха Мариан, нямаше да си дадат зор да я търсят. От онова, което бе усетил Наш, методът й на действие бе точно такъв — изчезваше, после пак се появяваше.

Но този път… е, този път поне изчезването щеше да се състои.

Пиетра бе пуснала дрогата в питието на Мариан докато Наш я забаламосваше с теорията си за Каин и маймуната. След като я вкараха в микробуса, Наш й беше хвърлил един бой. Би я силно и продължително. От началото я биеше, за да й причини болка. Искаше да я накара да говори. Когато се убеди, че му е казала всичко, което знае, започна да я бие, за да я убие. Търпение не му липсваше. На лицето си човек има четиринайсет неподвижни кости. Постара се да счупи и вкара навътре колкото се може повече от тях.

Нанасяше юмручните си удари с почти хирургическа точност. Целта на някои удари е да неутрализират противника — да му отнемат желанието за съпротива. Други имат за цел да му причинят ужасна болка. Трети — да го съсипят физически. Наш ги владееше до един. Умееше да пази кокалчетата и китките си, дори когато използваше максимална физическа сила; знаеше как да свие пръстите в юмрук така, че да не се самонарани; как да нанася ефективни саблени удари с ръба на дланта.

Точно преди Мариан да умре, когато започна да хърка от насъбралата се в гърлото й кръв, Наш направи онова, което винаги правеше в подобни ситуации. Спря, за да се убеди, че тя все още е в съзнание. Накара я да го погледне, прикова погледа й и видя изписания в очите й ужас:

— Мариан?

Искаше да привлече вниманието й. Успя. Тогава й пошепна последните думи, които някога щеше да чуе:

— Предай, ако обичаш, на Касандра, че ми липсва.

И чак тогава най-после я остави да умре.

Бусът бе краден. Номерата му бяха подменени. Наш се промуши на задната седалка. Напъха голяма носна кърпа в ръката на Мариан и натисна пръстите й около нея. Разряза дрехите й с бръснач. Когато остана гола, извади чисти дрехи от пазарска торба. Макар и трудно, но успя да й ги облече. Розовото горнище бе прекалено тясно, но именно това бе идеята. Кожената поличка пък беше невероятно къса.

Избрала ги бе Пиетра.

С Мариан бяха тръгнали от бара в Тийнек, Ню Джърси. Вече се намираха в Нюарк, в бордеите на Пети район, известен с уличните си проститутки и убийства. Именно за такава трябваше да я сметнат — още една пребита курва. Убийствата на глава от населението в Нюарк са три пъти повече, отколкото в близкия Ню Йорк Сити. Наш я бе млатил яко и бе избил повечето й зъби. Но не всичките. Ако липсваха до един, щеше да е прекалено явно, че е искал да скрие самоличността й.

Затова й остави няколко. Но да я търсят по зъболекарските картони — ако изобщо намереха улики, които да ги подтикнат в тази насока — щеше да е трудоемко и да отнеме сума ти време.

Наш отново си залепи мустака, а Пиетра нахлузи перуката. Предпазната им мярка май бе излишна. Наоколо нямаше жива душа. Изхвърлиха тялото в голяма боклукчийска кофа. Отгоре Наш огледа трупа на Мариан.

Мисълта му се върна на Касандра. Сърцето му думкаше, но и му даваше сила.

— Наш? — обади се Пиетра.

Усмихна й се леко и се върна в буса. Пиетра включи на скорост и изчезнаха.

* * *

Майк застана пред вратата на Адам, пое дълбоко въздух и я отвори.

Адам, облечен в стил „черен готик“, се извърна рязко:

— Не си ли чувал за почукване?

— У дома си съм.

— Но стаята си е моя.

— Така ли? И колко плати за нея?

Ядоса се на собствените си думи още щом ги изрече. Типичен родителски гаф. Детето се изсмива и се самоизключва от разговора. Самият той реагираше така на неговите години. Но защо постъпваме по този начин? Защо — след като сме се клели, че няма да повторим грешките на предходното поколение — неизменно правим именно това?

Адам вече бе чукнал на клавиша за затъмняване на екрана. Не искаше баща му да знае по какви сайтове сърфира. Щото ако научеше…

— Имам една хубава новина — каза Майк.

Адам се извърна към него. Скръсти ръце и се опита да изглежда намусен, но не се получи. Момчето беше едро — вече бе надминало баща си, — а Майк знаеше, че бе и кораво. На хокейната врата бе безстрашен. Не чакаше защитниците да го бранят. Влезеше ли някой във вратарското му поле, Адам моментално го изтикваше.

— Каква? — попита Адам.

— Моу ни уреди места в ложа за мача на „Рейнджърс“ срещу „Флайърс“.

Лицето му не потрепна:

— За кога?

— Утре вечер. Мама заминава за Бостън да снема някакви показания. Моу ще ни вземе в шест.

— Вземи Джил.

— Тя ще остане да преспи у Ясмин.

— Оставяте я за цяла нощ в XY?

— Не я наричай така. Обидно е.

Адам сви рамене:

— Как кажеш.

„Как кажеш“ — отколешният велик тийнейджърски отговор.

— Така че ела си у дома след училище и ще мина да те взема.

— Няма да мога да дойда.

Майк огледа стаята. Изглеждаше някак си различна в сравнение с оня ден, в който се бяха вмъкнали заедно с татуирания Брет с отвратителните нокти. Споменът за мръсните нокти на Брет върху клавиатурата отново го подразни. Не беше редно да го следят. От друга страна, как иначе щяха да знаят, че Адам ще ходи на парти с пиене, а евентуално и с наркотици? Така че шпионирането се бе оказало полезно. Да, но и Майк беше участвал в едно-две подобни партита, докато още бе непълнолетен. И нищо му нямаше. Нещо да му беше станало?

— Какво значи „не можеш да дойдеш“?

— На гости съм у Оливия.

— Майка ти ми каза. Но ти ходиш у Оливия най-редовно. А аз ти говоря за „Рейнджърс“ — „Флайърс“.

— Не ща да ходя.

— Но Моу вече е купил билетите.

— Кажи му да ги даде на друг.

— Не може.

— Що не?

— Ами така. Аз съм ти баща. Идваш с мен на мача.

— Ама…

— Няма „ама“.

Майк се врътна и излезе от стаята, без да даде възможност на Адам да каже дори една дума.

Ама как му го казах само — „Няма «ама»,“ рече Майк на себе си.