Харлан Коубън
Дръж се здраво (39)

Тридесет и осма глава

Наш не пускаше вратовете на момичетата от двете му страни.

Захватът му бе лек, но в области, чувствителни и на най-слабия натиск. Личеше по гримасата на Ясмин — онази, от която заради това, че не внимавала в часа на Джо, бе почнала цялата разправия. Другата — дъщерята на жената, дето се бе навряла където не й е работата — трепереше като лист.

— Пусни ги — каза жената.

Наш поклати глава. Вече усещаше някакво опиянение. Лудото протичаше като ток по жилите му. Всеки неврон бе включен на максимална скорост. Едно от момичетата се разрева. Поначало това щеше да му подейства — няма човешко сърце, което да удържи на детските сълзи.

Но те само засилиха усещането.

А лудо ли е, ако съзнаваш, че е лудо?

— Моля те — каза жената. — Та те са само деца.

После млъкна. Сигурно осъзна, че думите й не стигат до него. Нещо повече — сякаш му доставят удоволствие. Възхити й се. Зачуди се дали винаги е така смела и наперена, или просто сега се бе превърнала в мецана, загрижена за своето мече.

Налагаше се първо да убие майката.

Тя щеше да му създаде най-големите неприятности. Сигурен бе. Изключено бе да стои мирна, докато причиняваше болка на момичетата.

Изведнъж се възбуди от съвсем нова мисъл. Щом това ще е краят, последната му битка, що да не си направи кефа пълен и да накара родителите да гледат?

Е, добре де — гадно беше като идея, но щом веднъж му мина през ума, спиране нямаше. Не можеш да си нещо различно от онова, което всъщност си. В затвора бе срещнал доста педофили, които все се мъчеха да убедят себе си, че онова, което вършат, не било перверзия. Все говореха за история, за древни цивилизации и по-ранни епохи, когато момичетата ги омъжвали още на дванайсет, а Наш не спираше да им се чуди защо се хабят. Отговорът според него бе далеч по-прост. Такава ти е системата. Имаш някакъв сърбеж. Имаш нужда да правиш нещо, което в очите на другите заслужава порицание.

Но след като Господ те е създал такъв, кой всъщност е виновен?

Май трябваше да се набие в главата на всички онези религиозни откачалки, че когато осъждат хора като тях, те всъщност критикуват Божието дело. Да, де, те щяха да измъкнат контрааргумента за изкушението, но тук ставаше дума за нещо повече. Което им бе пределно ясно. Защото всеки го мъчи някакъв сърбеж. И не дисциплината го възпира, а обстоятелствата. Именно това не можеше да разбере Пиетра, когато говореха за войниците. Обстоятелствата не ги насилваха да се кефят на своята бруталност.

Те просто им даваха възможността да я упражняват.

Сега всичко му се изясни. Ще ги убие всичките. После ще грабне компютрите и ще се изпари. Когато полицаите пристигнат, кървавата баня ще ангажира изцяло вниманието им. Ще решат, че си имат работа със сериен убиец. Никой няма да се сети за някакво си видео, заснето от жена изнудвачка с цел да съсипе един свестен човек и добър учител. Това щеше да разреши всички проблеми на Джо. Но по ред на номерата. Омотай майката.

— Момичета? — каза Наш.

Извъртя ги към себе си, та да го погледнат.

— Ако избягате, ще убия мама и татко. Разбрахте ли?

И двете кимнаха. Но той за всеки случай ги отдръпна по-далеч от вратата на мазето. Пусна вратовете им и Ясмин нададе най-пронизителния писък, който бе чувал през живота си. Тя се впусна към баща си. Наш посегна да я хване.

И точно това бе грешката му.

Другото момиче хукна към стълбите.

Наш се извърна да я хване, но тя бе прекалено бърза.

— Бягай, Джил! — изкрещя жената.

Наш скочи към стълбите и протегна ръка към глезена й. Докосна кожата й, но тя му се изплъзна. Наш се опита да се качи по стълбите, но усети някаква неочаквана тежест.

Майката.

Атакуваше го отзад. Захапа с всичка сила крака му. Наш изрева от болка и я ритна.

— Джил! — провикна се Наш. — Ако не се върнеш веднага, майка ти ще умре!

Жената се изтърколи настрани.

— Бягай! Не го слушай!

Наш се изправи и извади ножа. За пръв път не знаеше какво да предприеме. Разпределителната кутия на телефона беше на отсрещния край на мазето. Можеше да я елиминира, но момичето вероятно имаше мобифон.

Нямаше време.

Трябваха му компютрите. Това бе основната му цел. Така че щом ги убиеше, щеше да грабне компютрите и дим да го няма. И задължително щеше да изтрие всичко от твърдите им дискове.

Хвърли око на Ясмин. Тя скочи и се скри зад баща си. Гай направи опит да се изтъркаля, да седне, да направи нещо — каквото й да е, — за да послужи като щит на дъщеря си. Така, както бе омотан като прасе с лейкопласт, направо изглеждаше смешен.

И жената стана. Приближи се до момичето. Макар че не бе нейното. Смелчага. Затова пък тримата се събраха на едно място. Добре. Тъкмо щеше да се погрижи бързо и за тримата. Нямаше да му потрябва много време.

— Джил! — пак се провикна Наш. — Последна възможност!

Ясмин отново изпищя. Наш ги приближи с вдигнат нож, но някакъв глас го възпря:

— Моля те, не прави нищо на мама.

Гласът дойде иззад гърба му. Чу хлипанията й. Джил се бе върнала.

Наш изгледа майка й и се ухили. Лицето й се сви от покруса.

— Не! — изкрещя майката. — Не, Джил! Бягай!

— Мамо?

— Бягай! Бягай, миличка, моля те, бягай!

Но Джил отказа да я послуша. Заслиза по стълбите. Наш се обърна към нея, но моментално осъзна грешката си. За миг дори се запита дали пък умишлено не бе оставил Джил да стигне до стълбите. Нали бе пуснал вратовете им. От невнимание ли го бе сторил, или имаше нещо друго? Запита се дали някой всъщност не го направлява отнякъде — някой, който се е нагледал и сега му желае покой.

Стори му се, че я видя застанала до момичето.

— Касандра — изрече на глас.

* * *

Само минута преди това Джил усещаше ръката му върху врата си.

Силен беше. Натискът май не му костваше никакво усилие. Пръстите му бяха напипали някакво адски болезнено място. След това видя майка си и омотания на пода мистър Новак. И страшно се уплаши.

— Пусни ги — каза майка й.

Самият начин, по който го каза, до голяма степен я успокои. Може да е ужасно и страшно, но пък майка й е тук. Тя няма да се спре пред нищо, за да я спаси. А сега бе ред и на Джил да покаже, че и тя би направила всичко за майка си.

Хватката на онзи се засили. Джил с труд си пое дъх и погледна към лицето му. Онзи изглеждаше щастлив. Погледът й се премести към Ясмин. А Ясмин я гледаше, сякаш искаше да я хипнотизира. Успя леко да сведе глава. Както правеше в час, когато искаше да каже нещо на Джил, а учителят гледаше.

Джил нищо не разбираше. Ясмин започна да гледа надолу към собствената си ръка.

Джил проследи погледа й и най-сетне схвана.

С палец и показалец Ясмин изобразяваше пистолет.

— Момичета?

Мъжът леко усили натиска върху вратовете им и ги извъртя към себе си, та да го погледнат.

— Ако избягате, ще убия мама и татко. Разбрахте ли?

И двете кимнаха. Очите им отново се срещнаха. Ясмин отвори уста. Джил я разбра. Мъжът ги пусна. Джил зачака диверсията. Не й се наложи да чака дълго.

Ясмин изпищя и Джил хукна, сякаш животът й зависеше от това. Не само нейният всъщност. На всичките.

Усети как онзи я докосна по глезена, но успя да се измъкне. Чу го да вие, но не се извърна.

— Джил! Ако не се върнеш веднага, майка ти ще умре!

Нямаше избор. Джил се втурна нагоре по стълбите. Сети се за анонимния имейл, който предния ден бе пратила на мистър Новак:

Слушай, скрий пистолета си по-добре.

Замоли се да не го е го е прочел, или поне да не е последвал съвета й. Нахлу в спалнята му и издърпа чекмеджето докрай. Изсипа го на пода.

Пистолетът го нямаше.

Обзе я отчаяние. От мазето се чуваха писъци. Онзи сигурно вече ги убиваше. Започна да рови из нещата му и изведнъж ръката й се удари в нещо метално.

Пистолетът.

— Джил! Последна възможност!

Как се вдигаше предпазителят? По дяволите. Не знае. После се сети за нещо друго.

Ясмин така и не го свали. Сигурно още си стоеше вдигнат. Ясмин изпищя.

Джил скочи на крака. И още от върха на стълбите успя да изкара от себе си възможно най-детския, бебешки глас:

— Моля те, не прави нищо на мама.

Заслиза надолу към мазето. Имаше ли сила да натисне спусъка така, че пистолетът да гръмне? Сигурно ще успее, ако го държи с двете ръце и натиска с два пръста.

Оказа се, че точно толкова натиск е напълно достатъчен.

* * *

Наш чу сирените.

Видя пистолета и се засмя. Нещо отвътре му подсказваше да скочи напред, но Касандра поклати глава. Самият той също не го искаше. Момичето се поколеба. Затова той се приближи и вдигна ножа над главата й.

Когато бе десетгодишен, бе попитал баща си какво става с нас като умрем. Шекспир, струва ми се, най-добре го е казал, отвърна баща му: смъртта е „неоткритата страна, отдето никой пътник не се връща“.

С една дума, откъде да знаем?

Първият куршум го уцели право в гърдите.

Той залитна към нея с вдигнат в очакване нож.

Не знаеше накъде ще го отнесе вторият изстрел, но се надяваше да е при Касандра.