Харлан Коубън
Дръж се здраво (36)

Тридесет и пета глава

„Джентълменският клуб“, в който Антъни работеше като гард три дни в седмицата, бе гадно заведение, наричащо се „Ъпскейл плежър“. Голям майтап, щото беше една влажна дупка. Преди това работеше в един стриптийз клуб — „Хоумрекърс“. Като име поне бе по-откровено и придаваше на мястото определен характер.

Повечето дни караше обедната смяна. Човек може да си помисли, че посещаемостта през тези часове е ниска и че се увеличава едва с настъпването на нощта. И ще сбърка.

Дневната клиентела на един стрипклуб сякаш е взета направо от Обединените нации. Има представители на всяка раса, вяра, цвят на кожата и обществено-икономическа класа. Мъже в официални костюми, в червени вълнени блейзъри, които напомняха на Антъни за ловджии, с еспадрили „Гучи“ и имитации на ботуши „Тимбърлънд“. Млади хубавци, сладкодумни мошеници, хора от предградията и плодове на кръвосмешението. Всякакви идваха.

Долнокачественият секс — великият обединител.

— Имаш десет минути за почивка, Антъни.

Антъни се запъти към вратата. Макар и клонящо към залез, слънцето го накара да примига. Така бе във всички тези заведения, дори и нощем. Тъмнината в стрипклубовете е някак си особена. Излизаш навън и започваш да я прогонваш с мигане, сякаш си Дракула по време на запой.

Посегна да извади цигара, но се сети, че ги отказва. Не че искаше, но жена му бе бременна, а той открай време й беше обещал — никакъв вторичен дим около бебето. Сети се за Майк Бай и проблемите, които децата му му създаваха. Майк беше готин. Твърд тип, нищо че бе следвал в „Дартмът“. Не отстъпва. Някои се правят на пичове само след като са пили, или защото искат да впечатлят гаджето. Други се репчат от тъпота. Но Майк не бе от тях. Просто нямаше ръчка за заден ход. Стабилен. Колкото и да е странно, на Антъни му се искаше и той да е като него.

Погледна часовника. От почивката оставаха само две минути. Леле, ама как му се пушеше само. За обедната смяна плащаха по-малко, отколкото за нощната, но пък и проблемите бяха далеч по-малко. Не вярваше в разните там суеверия, но луната явно упражняваше някакво влияние. Нощите бяха създадени за сбивания, а при пълнолуние направо не му оставаше време да си отдъхне. На обяд момчетата бяха по-кротки. Седяха си, гледаха и дъвчеха боклуците от най-отвратителната „шведска маса“, която човек може да си представи — гадости, които Майкъл Вик не би дал и на куче.

— Край на почивката, Антъни.

Той кимна и се запъти към вратата, но в този миг мерна минаващия покрай него младеж с допрян до ухото мобифон. Зърна го само за секунда, може би и за по-кратко, и всъщност не видя лицето му. Но зад него вървеше един друг, явно бяха заедно. И онзи беше с яке.

Гимназиално яке.

— Антъни?

— Само за секунда — рече. — Трябва да проверя едно нещо.

* * *

На вратата Гай Новак целуна Бет за довиждане.

— Благодаря ти, че се погрижи за децата.

— Моля ти се. Радвам се, че можах да помогна с нещо. Истински съжалявам за случилото се с бившата ти жена.

Егати и гаджето, помисли си Гай. Зачуди се дали Бет изобщо ще дойде втори път, или след днешния ден ще го отпише окончателно. Но мисълта му не се задържа за дълго.

— Още веднъж ти благодаря.

Затвори вратата след нея и се упъти към барчето. Не пиеше кой знае колко, но сега имаше нужда да се подкрепи. Момичетата бяха горе и гледаха някакво дивиди. Провикна се да им каже да си догледат филма спокойно. Това щеше да даде време на Тиа да прибере Джил, а и на Гай — да изчисли как точно да съобщи вестта на Ясмин.

Сипа си уиски от бутилка, която вероятно не бе докосвал от три години. Гаврътна го, усети как прогаря гърлото му и си сипа още едно.

Мариан.

Спомни си как бяха започнали преди толкова много години — летен романс на брега, където и двамата работеха в ресторант за туристи. Към полунощ приключваха с почистването му, опъваха одеяло на плажа и гледаха звездите. Вълните тътнеха, а чудодейният аромат на солената вода успокояваше голите им тела. Завърнали се в колежите си през есента — той в Сиракюз, тя в Делъуеър, — ежедневно си говореха по телефона. Пишеха си писма. Той купи един много стар олдсмобил сиера и всеки уикенд пътуваше по повече от четири часа, та да се видят. Пътуването му се струваше безкрайно. Жадуваше за момента, в който изскачаше на спринт от колата и я сграбчваше в обятията си.

Сега седеше у дома, а миналото му се явяваше ту в едър план, ту в общ, та в някой миг нещо много далечно сякаш му кацаше на рамото.

Пое още една яка глътка уиски. Почувства топлина.

Божичко, как обожаваше Мариан, а тя направо стъпка всичко в калта. За какво й беше? За този й край? Размазаното лице, което тъй нежно бе целувал на плажа; красивото тяло, изхвърлено сякаш е боклук в някаква странична уличка.

Как да се отърве от всичко това? Когато паднеш отвисоко; когато си мечтал да прекараш всеки миг с някой, който ти се е струвал прекрасен и очарователен, как, по дяволите, можеш да се отървеш от подобни спомени?

Гай бе престанал да обвинява себе си. Сега допи уискито, залитна леко на връщане към барчето и си сипа още едно. Каквото си бе постлала Мариан, на това беше легнала и умряла.

Тъпа кучка.

Какво търсеше там, Мариан? Тук имахме толкова неща, които ни свързваха. Всички онези главозамаяни нощи по баровете и скачането от едно легло в друго — докъде те отведоха те, единствена моя истинска любов? Накараха ли те да се чувстваш пълноценна? Направиха ли те щастлива? Дадоха ли ти нещо друго, освен празнота? Имаше прекрасна дъщеричка, обожаващ те съпруг, дом, приятели, общество, живот — защо всичко това не ти стигаше?

Тъпа побесняла кучка.

Главата му се килна назад. Пулпата, в която бяха превърнали сладкото й личице — този образ винаги щеше да му остане. Дори да го пъхнеше насила в някое чекмедже в далечния ъгъл на съзнанието си, той пак щеше да му се явява нощем и да го тормози. Никак не беше честно. Нали той беше добрият. Именно Мариан бе избрала да превърне живота си в едно саморазрушително търсене и то не само саморазрушително, доста жертви бе повлякла със себе си накрая, на някаква недостижима нирвана.

Седеше в тъмното и репетираше онова, което щеше да каже на Ясмин. По-простичко гледай да е. Майка й е умряла. Не й казвай как. Но Ясмин е любопитна. Ще го врънка за подробности. Колко му е да влезе в интернет и да ги намери сама, или да ги чуе от приятелките си в училище. Една от вечните родителски дилеми: истината ли да й каже, или да се опита да я опази? Тук за опазване не може да става и дума.

Какви тайни може да пази човек при наличието на интернет? Значи трябва всичко да й каже.

Но постепенно. Не накуп. Започни от простото.

Гай затвори очи. Нищо — ни звук, ни движение — не го подготви за ръката, която запуши устата му, и за опряното във врата му острие на нож, което пробождаше кожата му.

— Шшт — пошепна глас в ухото му. — Не ме принуждавай да убия момичетата.

* * *

Сюзън Лоримън се бе усамотила в задния двор.

Годината се беше оказала добра за градинарстване. Двамата с Данте хвърляха куп усилия, но рядко успяваха да се порадват на плодовете на своя труд. Та и сега тя се мъчеше да се отпусне сред всичката тази зеленина, но нищо не убягваше от критичния й поглед. Това цвете тук умираше, онова растение имаше нужда от подкастряне, трето не цъфтеше толкова добре, колкото предишната година. Днес си наложи да изключи вътрешните си гласове и да се слее с пейзажа.

— Сладур?

Не откъсна поглед от градината. Данте се приближи откъм гърба й и положи длани върху раменете й.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да.

— Ще намерим донор.

— Знам.

— Никакво отказване. Ще накараме всички познати да дадат кръв. На колене ще им паднем, ако трябва. Знам, че нямаш много роднини, но аз имам. Всички ще изследваме, обещавам ти.

Тя кимна.

Кръв, мина й през ума. Кръвта нямаше никакво значение, след като Данте не бе бащата на Лукас.

Опипа златното разпятие, което висеше на врата й. Трябва да му каже истината. Но толкова дълго го бе лъгала. След изнасилването бе спала колкото можеше по-често с Данте. Защо ли? И тя не знаеше. Когато се роди Лукас, бе сигурна, че е от него. Шансовете бяха на негова страна. Изнасилването бе еднократно. През онзи месец се бе любила с Данте многократно. Пък и Лукас се беше метнал повече на нея, отколкото на който и да е от двамата мъже, така че се бе насилила да забрави.

Естествено, нямаше начин да забрави. Така и не успя да преживее случилото се, въпреки обещанията на майка й.

„Така е най-добре. Животът ще си върви. Ти трябва да опазиш семейството си.“

Разчиташе на Айлийн Голдфарб да не издаде тайната й. Вече нямаше друг, който да знае истината. Родителите й бяха починали — баща й от сърце, майка й от рак. Приживе никога не бяха споменали онова, което знаеха. Нито веднъж. Никога не я бяха придърпали настрани, за да я прегърнат, нито веднъж не я попитаха как е и дали се справя с живота. Окото им дори не трепна когато три месеца след изнасилването с Данте им съобщиха, че ще стават баба и дядо.

Айлийн Голдфарб искаше да намери изнасилвача и да го накара да им помогне.

Но това беше изключено.

Данте бе заминал с приятели за Лас Вегас. На нея никак не й бе приятно. Отношенията им бяха навлезли в някаква особена фаза и тъкмо когато Сюзън започваше да си задава въпроса дали не е прибързала с женитбата, съпругът й си бе вдигнал шапката и беше заминал с момчетата да играят в казината, а вероятно и да посетят куп стрипклубове.

До онази нощ Сюзън Лоримън се бе смятала за нерелигиозна. Докато бе малка, родителите й я водеха на църква всяка неделя, но тя не бе прихванала. Когато започна да разцъфтява и хубавее, както мнозина забелязваха, родителите й не я изпускаха от око. Естествено, Сюзън се бе разбунтувала, но онази ужасна нощ я бе върнала в лоното.

Отишла бе с три приятелки в някакъв бар в Уест Ориндж. Другите бяха неомъжени, а след като съпругът й бе отпратил за Лае Вегас, нямаше ли право и тя да се престори на неангажирана. Не докрай, разбира се. Имаше щастлив брак, но от малко флиртуване нищо нямаше да й стане. Така че пиеше и се държеше наравно с останалите момичета. Но пиенето й дойде множко. Барът сякаш се смрачи, музиката се засили. Танцуваха. Зави й се свят.

С напредването на вечерта стадото оредя — приятелките й заизчезваха една по една с разни момчета.

Впоследствие щеше да чете за „сбирки по покривите“ и за наркотици, които водели до „дейт-рейп“ и се питаше дали именно това не й се бе случило. Спомените й бяха съвсем мъгляви. Озовала се бе внезапно в нечия кола. Плачеше и искаше да се махне, но той не я пусна. В един момент извади нож и я повлече насила към мотелска стая. Наричаше я с всякакви гадни имена и накрая я изнасили. Опиташе ли да се съпротивлява, той я удряше.

Ужасът й се стори безкраен. През цялото време се молеше онзи да я убие, след като свърши с нея. Толкова отвратително бе. Не мислеше за оцеляване, а само за смърт.

И по-нататък всичко мина като насън. Чела бе някъде, че трябвало да се отпуснеш и да не се съпротивляваш, та изнасилвачът да си помисли, че е победил или нещо подобно. Сюзън се бе отпуснала. Когато онзи престана да е нащрек, успя да освободи едната си ръка и го сграбчи за тестисите. Мачкаше с всичка сила, а онзи запищя и се отметна назад.

Сюзън се изтърколи от леглото и напипа ножа.

Изнасилвачът се търкаляше по пода от болка. Нямаше повече сили да се бие. Тя можеше да отвори вратата, да хукне по коридора и да закрещи за помощ. Това щеше да е най-разумното. Но тя не го стори.

Вместо това, заби ножа дълбоко в гърдите му. Тялото му се вкочани. После се сгърчи в онази ужасна конвулсия, докато ножът пронизваше сърцето му.

След което издъхна.

— Много си напрегната, сладур — каза й Данте сега, единайсет години по-късно.

Започна да масажира раменете й. Не го спря, макар да не й носеше никакво облекчение.

Сюзън остави ножа забит в гърдите му и хукна навън.

Много дълго бяга. Главата й започна да се прояснява. Намери телефонен автомат и се обади на родителите си. Баща й дойде да я прибере. Разказа му. Минаха покрай мотела.

Полицаите вече бяха там и червените светлини на колите им осветяваха района. Тогава баща й я закара в дома, в който бе прекарала детството си.

— Кой ще ти повярва сега? — попита я майка й.

И тя си задаваше същия въпрос.

— Какво ще каже Данте?

Друг добър въпрос.

— Една майка е длъжна да пази семейството си. Такава е ролята на жената. В това отношение сме по-силни от мъжете. Ние сме способни да надживеем подобни неща и да продължим нататък. Ако му кажеш, мъжът ти никога вече няма да те погледне със същите очи. Нито някой друг на неговото място. А ти обичаш начина, по който те гледа, нали? Вечно ще се пита защо си излязла. Как си стигнала до стаята на онзи. Може и да ти повярва, но нищо вече няма да е като преди. Разбираш ли ме?

Тя очакваше полицията да я прибере. Но те така и не дойдоха. Прочете във вестника за убития — пишеха дори името му, — но след ден-два престанаха да споменават случая. Понеже имал криминално минало, полицаите бяха решили, че е убит по време на обир или от конкурент в търговията с наркотици.

Тогава послуша майка си и остави животът да си върви. Данте се върна. Любиха се. Не й хареса. И досега не й харесваше. Но го обичаше и искаше той да е щастлив. Данте понякога се чудеше защо жена му е мрачна, но усещаше, че не бива да пита.

Сюзън пак тръгна на църква. Права беше майка й — истината щеше да разбие семейството им. Така тайната си остана у нея и тя успя да опази Данте и децата им. Времето наистина лекуваше. Понякога не се сещаше за онази нощ по цели дни наред. Данте сигурно бе усетил, че сексът вече не й доставя удоволствие, но не се издаваше. Навремето й ставаше хубаво, ако някой мъж я изгледаше жадно, но сега само усещаше силна болка в корема.

Точно това не искаше да разкаже на Айлийн Голдфарб. Нямаше смисъл да търсят помощ от изнасилвача.

Той отдавна бе мъртъв.

— Кожата ти е много студена — отбеляза Данте.

— Нищо ми няма.

— Да ти донеса ли одеяло?

— Няма нужда.

Усети, че желае да остане сама. До онази нощ това не се бе случвало. Но сега ставаше редовно. Пък и той никога не я разпитваше, никога не я притискаше, винаги заставаше на достатъчна дистанция, та да не се чувства притеснена.

— Ще го спасим — каза й.

Тръгна към къщата. Тя остана навън и отпи от чашата. Пръстите й продължиха да си играят със златното разпятие. Навремето майка й го носеше. На смъртното си легло го бе подарила на единствената си дъщеря.

— Всеки грях се заплаща — казала й бе майка й.

Това поне можеше да приеме. Готова бе да плати за греховете си. Но защо, по дяволите, Бог не оставеше детето й на мира!