Харлан Коубън
Дръж се здраво (33)

Тридесет и втора глава

Пол Коуплънд се изправи пред горичката от микрофони и заяви:

— Нуждаем се от вашата помощ да намерим една изчезнала жена на име Реба Кордоба.

Мюз стоеше в края на сцената и го наблюдаваше. На мониторите се появи една до болка красива снимка на Реба. При усмивка като нейната, човек неволно се усмихваше в отговор — или, в ситуация като днешната, усещаше как сърцето му се къса. На дъното на екрана бе изписан телефонен номер.

— Нужна ни е помощ за издирването и на тази жена.

На екраните се появи снимката от охранителната камера на „Таргет“.

— Тази жена ни интересува много. Ако имате някакви сведения, моля, обадете се на долния номер.

Разни хаховци щяха моментално да награбят телефоните, но при създалото се положение просто нямаха друг избор, помисли си Мюз. Съмняваше се някой да е видял Реба Кордоба, но имаше реални шансове да разпознаят жената от охранителната камера. Именно на това и разчиташе Мюз.

До Коуп стоеше Нийл Кордоба. Пред него бяха двете му дъщери. Държеше брадичката си вдигната, но и отдалеч се забелязваше как тя трепери. Дъщерите му бяха красавици с огромни очи, сякаш бяха излезли от военен кинопреглед с кадри на деца, измъкващи се от изгоряло здание. Точно по тертипа на телевизионните мрежи — фотогеничните опечалени близки. Коуп бе казал на Кордоба, че не е задължително да присъства, нито пък да води двете деца. Кордоба бе отказал.

— Длъжни сме да направим всичко възможно за спасяването й — бе казал Кордоба на Коуп, — иначе тези момичета цял живот ще гледат назад и ще се питат защо не са го направили.

— Много травмиращо ще им подейства — бе отвърнал Коуп.

— Те така или иначе ще изживеят един ад, ако майка им е умряла. Искам поне да знаят, че сме сторили всичко, което ни е по силите.

Мюз усети вибриращия мобифон. Погледна екранчето. Кларънс Мороу я търсеше от моргата. Крайно време беше при това.

— Трупът е на Мариан Гилеспи — съобщи Кларънс. — Бившият й съпруг няма никакви съмнения.

Мюз пристъпи леко напред, колкото да я забележи Коуп. Когато я погледна, тя кимна кратко с глава. Коуп се извърна отново към микрофоните:

— Междувременно идентифицирахме и едно тяло, което може да има връзка с изчезването на мисис Кордоба. Жената се казва Мариан Гилеспи…

Мюз продължи разговора си.

— Разпита ли Новак?

— Да. Но не мисля, че е замесен. На теб как ти се струва?

— И аз мисля същото.

— Липсва подбуда. Приятелката му не е онази от охранителната камера, а и той не отговаря на описанието на мъжа с микробуса.

— Закарай го у тях. Остави го на спокойствие да съобщи на дъщеря си.

— Вече сме на път. Новак дори се обади на приятелката си да не дава на момичетата да гледат новините, докато не се върне.

На мониторите се появи и снимка на Мариан Гилеспи. Колкото и необичайно да беше, Гай Новак не пазел никакви фотографии на бившата си съпруга; Реба Кордоба обаче бе ходила на гости на Мариан във Флорида предната пролет и я беше снимала няколко пъти. Снимката бе направена до басейн, Мариан бе по бикини, но за журналистите бяха я орязали да показва само лицето й. Явно навремето си е била сексбомба, мина през ума на Мюз, и сигурно бе живяла доста добре, преди да се устреми към дъното. Не бе тъй стегната както едно време, но още й личеше.

Най-сетне дадоха думата и на Нийл Кордоба. Светкавиците на фотоапаратите го стреснаха, както винаги се случва на застаналите за пръв път пред тях. Кордоба запримигва ситно. Но изглеждаше успокоен, куражлия. Обясни на всички колко е обичал жена си, как тя била прекрасна майка и ако някой има някаква информация, моля да се обади на изписания отдолу на екрана номер.

— Пс-с-т.

Мюз се извърна. Франк Тремънт й махна да се приближи.

— Вече има резултат — каза.

— Толкова бързо?

— Обади се една вдовица, която навремето била женена за полицай от Хотърн. Твърди, че жената от охранителната камера живеела сама на долния етаж. Била чужденка и се казвала Пиетра.

* * *

На излизане от училище Джо Луистън провери пощата си в канцеларията.

Още една листовка, но този път придружена от лична молба от семейство Лоримън да им помогне да намерят донор за сина им Лукас. Джо не познаваше децата на семейството, но често бе виждал майката в училище. Мъжете учители може и да не си го признават, но и те забелязват хубавите майки. А Сюзън Лоримън бе една от тях.

Листовката — третата, която бе получил досега — съобщаваше, че идния петък училището щяло да бъде посетено от „професионален медик“, който щял да взема кръвни проби.

Молим ви, послушайте сърцето си и ни помогнете да спасим живота на Лукас…

Джо се почувства отвратително. Лоримънови се бореха с всички сили за живота на своето дете. Мисис Лоримън му бе пратила и имейл с подобна молба: „Знам, че не сте преподавали на децата ни, но цялото училище ви възприема като водеща фигура“, та през ума на Джо мина егоистичната мисъл — тъй като всеки човек е и егоист, — че това щеше да му даде възможност да подобри позициите си след разправията с XY-Ясмин, или поне щеше да успокои съвестта му. Представи си какво щеше да му е, ако собствената му Али лежеше в някоя болница на системи и страдаше. Тази мисъл следваше да му подскаже от какъв мащаб бяха собствените му проблеми, но не се получи. Винаги има някой, който е по-зле от теб. Но това никога никому не бе донесло утешение.

Докато шофираше, се замисли и за Наш. Джо разчиташе на Наш повече, отколкото на който и да е от тримата си живи братя. Отначало Наш и Каси му се бяха сторили изключително неподходяща двойка, но откакто се събраха, се бяха превърнали в едно цяло. Беше чувал за подобни случаи, но нито преди, нито след това не срещна друг. Бог му бе свидетел, че те с Доли не бяха такава двойка.

Колкото и банално да звучеше, Каси и Наш наистина бяха двама, слели се в едно.

Да се каже, че смъртта на Каси го съсипа, бе слабо. Човек просто не си представя, че подобни неща могат да му се случат. Дори след като диагнозата е поставена. Дори след като е наблюдавал ужасяващите начални прояви на болестта. През цялото време не го напускаше вярата, че Каси все някак си ще оцелее. Когато смъртта настъпи, очакваше да е по-подготвен. И все пак шокът бе страхотен.

Джо забеляза, че Наш се промени повече от всеки друг член на семейството им. Сигурно, когато по принуда от двамата трябва да стане пак едно, нещо неминуемо поддава. И понеже онези, за които на Наш му пукаше, бяха толкова малко, Джо намираше нещо неочаквано успокоително в студенината му. Външно грижовните хора се преструват, че на тях всеки може да разчита, но когато ножът опре до кокала, както сега, човек има нужда да се облегне на силен приятел, който взема присърце единствено неговите интереси и безопасност, без да го е еня за това, кое е правилно и кое — не.

А Наш бе точно такъв приятел.

— Обещах на Касандра да те пазя — бе му казал Наш след погребението.

Ако го беше чул от друг, подобно изказване щеше да го накара да се чувства неловко или неприятно, но когато ставаше дума за Наш, Джо знаеше, че онзи говори истината и ще стори всичко, което е по почти свръхестествените му сили, за да удържи на думата си. Беше страшно, но и ободряващо, а за човек като Джо — неатлетичният син, пренебрегван от вечно недоволния баща — това означаваше много.

Влизайки вкъщи, завари Доли на компютъра. На лицето й имаше странно изражение и Джо усети как нещо го бодна под лъжичката.

— Къде беше досега? — попита Доли.

— В училище.

— Защо?

— Имах да наваксвам малко с работата.

— Имейлът ми още не работи.

— Ще му хвърля един поглед.

— Искаш ли чай? — изправи се Доли.

— Много добре ще ми се отрази. Благодаря ти.

Тя го целуна по бузата. Джо седна пред компютъра. Изчака я да излезе от стаята, после понечи да влезе в пощенската си кутия. Но нещо на началната му страница привлече погледа му.

„Кадри от новините“. Получаваше ги на своя хоум пейдж — световни новини, местни новини, спорт и развлечения. Вниманието му бе привлякла някаква снимка от местните новини, но отмина, преди да бе успял да я разгледа, а сега на екрана имаше друга, от баскетболен мач с „Ню Йорк Никс“.

Кликна върху стрелката НАЗАД и я намери. Мъж с двете си дъщери. Разпозна едната. Не беше от класа му, но посещаваше същото училище. Или поне приличаше на въпросната ученичка. Кликна, за да прочете пълния текст на новината. Заглавието гласеше:

МЕСТНА ЖЕНА ОБЯВЕНА ЗА ИЗЧЕЗНАЛА

Видя името — Реба Кордоба. Познаваше я. По едно време бе член на комисията за училищната библиотека, в която Джо служеше като връзка с администрацията. Беше и вицепрезидент на училищното дружество по здравеопазване и безопасност и бе виждал усмихнатото й лице на задния вход, когато учениците си тръгваха след училище.

Как така е изчезнала?

Зачете се в текста за възможната връзка с друга жертва на убийство, намерена наскоро в Нюарк. Прочете името и на втората жертва и усети как дъхът му спря.

Боже мили, какво беше направил?

Изтича до тоалетната и повърна. После грабна телефона и набра номера на Наш.