Харлан Коубън
Дръж се здраво (30)

Двадесет и девета глава

В момента, в който двете момичета останаха сами в спалнята, Ясмин ревна.

— Какво има? — попита Джил.

— Хората са направо отвратителни — посочи Ясмин компютъра.

— Какво е станало?

— Ще ти покажа. Толкова е подло.

Джил придърпа стол и седна до приятелката си. Загриза нокът.

— Ясмин?

— Какво?

— Боя се за брат ми. И нещо ужасно е станало с тати. Мама затова пак ме докара тук.

— Ти не я ли попита какво става?

— Не ще да ми каже.

Ясмин обърса сълзите си и продължи да чука по клавиатурата:

— Те все гледат да ни пазят, нали?

Джил не разбра дали Ясмин говори със сарказъм, или сериозно, или по малко и от двете. Очите на Ясмин бяха вперени в монитора. Посочи с пръст:

— Ето го. Виж!

Беше на страница в Майспейс, озаглавена: Мъж или жена? — Историята на XY. Уолпейпърът представляваше куп горили и маймуни. Под рубриката „Любими филми“ имаше само два: „Планетата на маймуните“ и „Коса“. Песента, която звучеше, бе „Шокирай маймуната“ на Питър Гейбриъл. Имаше и видеоклипове на „Нашънъл джиографик“, все за примати. Един от клиповете, озаглавен „Танцуващата горила“, бе взет от Ютюб.

Най-лошото обаче бе портретът в горния ляв ъгъл — училищна снимка на Ясмин с дорисувана брада.

— Не мога да повярвам — прошепна Джил.

Ясмин пак ревна.

— Как попадна на тази страница?

— Онази кучка Мари Алекзандра ми изпрати линка. Разпратила го е и на половината клас.

— Кой я е направил?

— Не знам. Сигурно самата тя. Изпрати ми го уж защото била възмутена, но направо усетих как се подсмихва тихичко, нали разбираш?

— И го е пратила и на други?

— Да. На Хайди, на Ани, на…

— Адски съжалявам — поклати Джил глава.

— Съжаляваш?

Джил замълча.

Лицето на Ясмин почервеня.

— Някой ще си плати за това.

Джил изгледа приятелката си. Ясмин беше толкова добро момиче преди. Обичаше да свири на пианото, да танцува и да се смее на тъпи комедии. Сега излъчваше единствено ярост и Джил се плашеше. Толкова много лоши неща се бяха случили през последните няколко дни. Брат й избяга, баща й си имаше някакви ужасни проблеми, а сега и Ясмин бе направо побесняла.

— Момичета! — провикна се мистър Новак от долния етаж. Ясмин обърса сълзите си. Отвори вратата и се обади:

— Кажи, тати.

— Направих ви пуканки.

— Слизаме след минутка.

— С Бет си мислехме да ви заведем до мола. Да изгледаме някой филм, или да си поиграете на електронните игри. Какво ще кажете?

— Слизаме след секунда.

Ясмин затвори вратата.

— Баща ми иска да се махне от къщи. Вече започва да откача.

— Защо?

— Стана нещо гадно. Дойде жената на мистър Луистън.

— У вас? Изключено!

Ясмин кимна, а очите й се разшириха.

— Поне на мен ми се стори, че е тя. Никога не съм я виждала, но караше смотаната му кола.

— И какво стана?

— Скараха се.

— О, божичко.

— Не чух какво точно си казаха. Но тя беше направо бясна.

— Хайде на пуканките! — се чу отдолу.

Двете момичета слязоха. Гай Новак ги очакваше. Усмивката му бе доста пресилена.

— В аймакса дават новия филм за Спайдърмен — съобщи той. На вратата се позвъни. Гай Новак се извърна с напрегнато тяло.

— Тати?

— Аз ще отворя — каза той.

Запъти се към входната врата. Момичетата го последваха на известно разстояние. Зад тях бе и Бет. Мистър Новак погледна през малкото прозорче, смръщи се и отвори. На прага стоеше жена. Джил погледна към Ясмин. Ясмин поклати глава. Не беше жената на мистър Луистън.

— С какво мога да ви помогна? — попита мистър Новак. Жената надникна над рамото му, видя двете момичета, след това върна погледа си върху таткото на Ясмин.

— Вие ли сте Гай Новак? — попита.

— Аз съм.

— Казвам се Лорън Мюз. Може ли да поговорим за малко насаме?

* * *

Лорън Мюз стоеше на прага.

Мярна двете момиченца зад Гай Новак. Едната вероятно бе дъщеря му, другата може би бе на жената, застанала най-отзад. Не беше Реба Кордоба, забеляза Мюз. Беше хубава и нямаше напрегнат вид, ама откъде да знае човек. Мюз я държеше под око, току-виж се издала с нещо, че е под напрежение.

Във фоайето нямаше следи от кръв или насилие. Момиченцата изглеждаха леко плахи, но нищо иначе им нямаше. Преди да позвъни, Мюз притисна ухо към вратата. Не чу нищо особено, само как Гай Новак извика нещо за някакви пуканки и за филм.

— За какво става дума? — попита Гай Новак.

— Струва ми се, че ще е по-добре да поговорим сами. Наблегна на „сами“ с надеждата, че той ще схване намека й. Не се получи.

— Коя сте вие? — попита той.

Мюз не желаеше да се легитимира пред момичетата като полицейски служител, поради което надникна, погледна момиченцата, а след това го изгледа право в очите:

— По-добре да е насаме, мистър Новак.

Той най-сетне се усети. Извърна се към жената и рече:

— Бет, заведи момичетата в кухнята, ако обичаш, и им дай пуканките.

— Разбира се.

Мюз ги видя да излизат от стаята. Мъчеше се да разбере що за птица е този Новак. Беше леко на тръни, но нещо й подсказваше, че появата й по-скоро го е подразнила, отколкото уплашила.

Наблизо бяха Кларънс Мороу и Франк Тремънт с още неколцина полицаи. Мъчеха се да направят незабележим оглед на мястото. Все още съществуваше искрица надежда, че Гай Новак е отвлякъл Реба Кордоба и я държи у дома си, но с всяка измината секунда тя й се струваше все по-слаба и по-слаба.

Гай Новак я остави да стои на вратата.

— Кажете.

Мюз му показа значката си.

— Вие си правите майтап с мен — каза той. — Луистънови ли ви изпращат?

Мюз нямаше и най-малка представа кои са Луистънови, но реши засега да не се обвързва. Килна леко глава настрани, нещо средно между „да“ и „не“.

— Просто не мога да повярвам. Аз само минавах покрай тях. Нищо повече. Откога това е престъпление?

— Зависи — отвърна Мюз.

— От какво?

— От намеренията ви.

Гай Новак бутна очилата нагоре по носа си.

— А вие знаете ли той какво направи на дъщеря ми? Нямаше представа, но явно то много ядосваше Новак. За нея това бе добре. Можеше да се окаже полезно.

— Готова съм да изслушам вашата страна — каза му.

А той започна надълго и нашироко да й разправя какво бил казал някакъв учител на дъщеря му. Мюз наблюдаваше лицето му. Както и с Нийл Кордоба, не остана с впечатление, че това е нагласена специално за нея сценка. Той се пенеше каква несправедливост била извършена спрямо дъщеря му Ясмин и как на учителя абсолютно нищо не му направили.

Когато спря да си поеме дъх, Мюз го запита:

— А какво е мнението на жена ви по въпроса?

— Не съм женен.

На Мюз и това й бе известно.

— О, помислих си, че жената, която беше с момичетата…

— Бет ли? Тя ми е приятелка.

Тя отново замълча, да види какво още ще каже той. А той пое няколко пъти дълбоко въздух и накрая каза:

— Окей. Приех съобщението.

— Съобщението ли?

— Предполагам, че Луистънови са подали оплакване. Съобщението е прието. Ще обсъдя възможните варианти с адвоката си.

По този път доникъде няма да стигнем, помисли си Мюз. Време е да превключим на друга скорост.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Предполагам.

— Как реагира майката на Ясмин на всичко това?

Той присви очи.

— Това пък що за въпрос е?

— Най-обикновен въпрос.

— Майка й не участва кой знае колко в живота й.

— Все пак става дума за нещо много сериозно.

— Мариан ни заряза още докато Ясмин бе съвсем малка. Живее във Флорида и вижда дъщеря си само четири-пет пъти в годината.

— Кога за последен път бе тук?

Той се намръщи.

— Какво общо има това с… Един момент, може ли пак да видя значката ви?

Мюз я извади. Този път той я разгледа обстойно.

— От окръжното сте.

— Да.

— Ще имате ли нещо против да се обадя в службата ви, за да потвърдят легитимността ви?

— Както желаете.

Мюз бръкна в джоба си и му подаде визитка.

— Лорън Мюз, главен следовател — прочете той на глас.

— Точно така.

— Главен — повтори той. — И вие какво, лична приятелка на Луистънови ли сте?

Мюз пак се запита този Гай Новак сценка ли й играе, или е на сериозно?

— Кога за последен път видяхте бившата си съпруга?

Той потри брада.

— Стори ми се, че ставаше дума за Луистънови.

— Моля ви да отговорите на въпроса ми. Кога за последен път видяхте бившата си съпруга?

— Преди три седмици.

— За какво беше дошла?

— Да види Ясмин.

— Разговаряхте ли с нея?

— Не съвсем. Взе Ясмин. Обеща да я върне в определен час. Както винаги го спази. Не обича да прекарва много време с дъщеря си.

— Оттогава говорил ли сте с нея?

— Не съм.

— Ъхъ. А знаете ли къде отсяда тя по време на посещенията си?

— В „Травълодж“, близо до мола.

— Известно ли ви е, че е била там през последните четири нощи?

Той се изненада.

— Каза, че щяла да ходи в Лос Анджелис.

— Кога ви го каза?

— Ами, получих имейл от нея… Не си спомням кога точно беше. Преди два дни, общо взето.

— Мога ли да го видя?

— Имейла ли? Изтрих го.

— Знаете ли дали съпругата ви си има гадже?

По лицето му мина нещо като презрителна гримаса.

— Сигурен съм, че е имала поне няколко, но не знам подробности.

— Някой от този район?

— Имаше мъже във всички райони.

— Някое име да ми кажете?

Гай Новак поклати глава.

— Нито ги знам, нито искам да ги знам.

— Защо говорите с такава злоба за нея, мистър Новак?

— Не знам дали „злоба“ е все още правилната дума. — Свали очилата си, намръщи се на някаква прашинка, опита се да ги отрие в ризата си. — Обичах Мариан, но тя ни най-малко не го заслужи. Най-меко казано, бе склонна към самоунищожение. Градът й бе писнал. Аз й бях писнал. Животът й бе писнал. Изневеряваше ми като за световно. Заряза дъщеря ни и се превърна в източник единствено на разочарования. Преди две години обеща на Ясмин да я заведе в „Дисниуърдс“. В последния ден преди тръгването се обади, че няма да ходят. Ей така, без причина.

— Плащате ли някаква издръжка — на нея или на детето?

— Не. Имам изключителни права върху дъщеря си.

— Бившата ви жена все още ли има приятели в този район?

— Не мога да знам, но не вярвам.

— Какво ще кажете за Реба Кордоба?

Гай Новак се замисли.

— Бяха добри приятелки докато Мариан живееше тук. Много близки. Така и не разбрах какво ги свързва. Не можеше да са по-различни една от друга. Но все пак, ако Мариан е поддържала връзка с някого наоколо, най-вероятно е да е било с Реба.

— Кога за последен път видяхте Реба Кордоба? Погледът му се вдигна и извърна надясно.

— Доста отдавна. Не си спомням точно, на някаква родителска среща или нещо подобно ще да е било.

Доста е печен, ако знае, че бившата му жена е била убита, мина й през ума на Мюз.

— Реба Кордоба е изчезнала.

Гай Новак отвори уста, после я затвори.

— И според вас Мариан има нещо общо с това?

— А вие как смятате?

— Тя е склонна към самоунищожение. Ключовата думичка тук е „само“. Не вярвам да е способна да стори зло другиму, освен на някой от собственото си семейство.

— Може ли да поговоря с дъщеря ви, мистър Новак?

— Защо?

— Защото смятаме, че бившата ви жена е убита. Изтърси го просто ей така, между другото, и зачака реакцията му. Тя дойде бавно. Сякаш думите се носеха към него едва-едва, една по една, та му трябваше сума ти време да ги чуе и да ги смели. Не каза нищо в продължение на няколко секунди. Стоеше и гледаше с празен поглед. После направи физиономия, сякаш му се е счуло.

— Не… Смятате, че е убита ли?

Мюз леко се извърна и кимна. Кларънс се запъти към отворената врата.

— Намерихме труп, облечен като проститутка в една уличка. Нийл Кордоба смята, че това е бившата ви съпруга, Мариан Гилеспи. От вас, мистър Новак, искаме да придружите моя колега, следователя Мороу, до службата на съдебния лекар, за оглед на тялото. Разбирате ли?

— Мариан убита? — промълви той глухо.

— Така поне смятаме, но за това ни е нужна вашата помощ. Следователят Мороу ще ви закара дотам и ще ви зададе няколко въпроса. Приятелката ви Бет може да остане при децата. И аз ще остана. Искам да си поговоря с дъщеря ви за майка й, ако не възразявате.

— Добре — каза той. И това сякаш смъкна голяма част от подозренията й. Ако беше започнал да хъмка и да мънка, бившият съпруг моментално щеше да отиде на челно място в списъка на кандидатите. Не че се бе убедила сто процента в невинността му. Можеше просто да е попаднала на още един актьор на нивото на Де Ниро или Кордоба. Но и този път се съмняваше. Както и да е, Кларънс тепърва щеше да го разпита.

— Готов ли сте, мистър Новак? — попита Кларънс.

— Трябва да се обадя на дъщеря си.

— Предпочитам да не го правите — рече Мюз.

— Моля?

— Вече ви казах, че още не сме напълно сигурни. Аз ще й задавам въпроси, но нищо няма да й кажа. Ако изобщо се наложи, ще оставя това на вас.

Гай Новак кимна замаяно:

— Окей.

Кларънс го подхвана под лакътя и каза грижовно:

— Да вървим, мистър Новак. Насам.

Мюз изобщо не ги изгледа, докато вървяха по пътеката. Влезе в къщата и се отправи към кухнята. Двете момичета седяха с широко разтворени очи и се правеха, че ядат пуканки.

Мюз успя да докара някаква усмивка на лицето си.

— Казвам се Лорън Мюз. Работя към окръжната управа.

— Къде е баща ми?

— Ти ли си Ясмин?

— Аз съм.

— Татко ти отиде да помогне с нещо на един от моите служители. Ще се върне. Но засега искам да ти задам няколко въпроса, ако не възразяваш.