Харлан Коубън
Дръж се здраво (29)

Двадесет и осма глава

Изнасилена.

Произнесената от Сюзън Лоримън дума бе последвана не от мълчание, а по-скоро от нещо като въздушна струя, сякаш закусвалнята се устреми стремглаво надолу и ушите й писнаха от внезапното спадане на налягането.

Изнасилена.

Айлийн Голдфарб нямаше думи да реагира. Вярно, получила бе своя пай от лоши вести, самата тя също бе съобщила няколко, но това й дойде като гръм от ясно небе. Накрая все пак промълви обичайното за печелене на време утешение:

— Много съжалявам.

Очите на Сюзън Лоримън не бяха просто затворени. Стиснала ги бе, сякаш беше малко дете. Дланите й все още обвиваха грижовно порцелановата чаша. На Айлийн й се прищя да я докосне, но се въздържа. Сервитьорката понечи да дойде, но Айлийн я възпря с поклащане на глава. Сюзън продължаваше да седи със затворени очи.

— Данте изобщо не знае.

Покрай тях мина сервитьор с отрупана табла. Някой помоли на висок глас за вода. Една жена от съседната маса направи опит да подслушва, но кръвнишкият поглед на Айлийн я накара да извърне очи.

— Никому не съм казала досега. Когато забременях, реших, че вероятно е от Данте. Или поне така се надявах. След това ми показаха бебето и ми стана ясно. Но блокирах мисълта. Продължих да живея. Толкова отдавна беше.

— Не се ли оплакахте в полицията?

Тя поклати глава:

— Такива неща не се говорят. Как да се оплача?

— Окей.

Продължиха да мълчат.

— Сюзън?

Тя вдигна поглед.

— Разбирам, че е било отдавна… — подхвана Айлийн.

— Единайсет години — каза Сюзън.

— Да. Но никога не е късно да подадете оплакване.

— Какво?

— Ами ако го хванат, ще можем да го изследваме. Да не говорим, че може да е изнасилил и други междувременно. Такива като него не спират след първата.

Сюзън поклати глава.

— Захванали сме се с кампанията за донор в училището.

— Давате ли си сметка колко нищожни са шансовете да открием онова, което търсим?

— Трябва да успеем.

— Сюзън, обърнете се към полицията.

— Оставете тази история на мира.

През ума на Айлийн премина любопитна мисъл:

— Познавате ли човека, който ви изнасили?

— Моля? Не, не го познавам.

— Но размислете върху това, което ви казах.

— Няма да го хванат, не разбрахте ли? Трябва да си вървя. — Сюзън се измъкна от сепарето и застана над Айлийн. — Щях да го направя, ако това щеше да даде някакъв шанс на сина ми. Но няма начин. Моля ви, доктор Голдфарб, помогнете ни с кампанията. Помогнете ми да намеря друго решение. Сега поне вече знаете истината. Оставете миналото на мира.

* * *

Джо Луистън изтри дъската с гъбата. Много свързани с учителската професия неща се бяха променили през годините, включително и подмяната на тъмнозелените дъски и тебеширите с днешните бели табла и флумастерите. Но Джо упорито отказваше да се раздели с наследството от миналите поколения. Сякаш тебеширеният прах, потракването на бялото парче, докато пишеше по дъската, и избърсването й с гъбата го свързваха някак си с миналото му и му напомняха кой е и какво върши.

В момента огромната гъба му се стори прогизнала. По дъската потекоха ручейчета. Застигна ги и препречи пътя им с гъбата. Поднови равномерните движения нагоре, после надолу и потърси покой в това елементарно свое действие.

Почти успя.

Наричаше класната стая „територията Луистън“. И децата я обичаха, но далеч не колкото него. До болка му се искаше да е различен от другите, да не стои пред тях и да повтаря заучени уроци по задължителната програма, които никой нямаше да запомни. Искаше неговата територия да е и тяхна. Учениците си водеха дневници, той също. Четеше техните, но им разрешаваше и те да прочетат неговия. Никога не викаше. Ако някое дете направеше нещо хубаво или заслужаващо специално внимание, поставяше до името му отметка. Ако направеше беля, изтриваше отметката. Просто и ясно. Беше против това да се заяжда с някое дете или да го засрамва пред останалите.

Гледаше как другите учители остаряват пред очите му и как ентусиазмът им се изпарява с всяка отминала учебна година. Не и той. Обличаше се в съответствие с периода, за който им преподаваше по история. Организираше им търсене на „съкровища“ чрез математически задачи, чието решение водеше до следващата „награда“. Класът му дори снима свой собствен филм. Толкова много и хубави неща ставаха на територията Луистън, докато в крайна сметка един ден, в който трябваше да си стои у дома заради коремните болки от грипа, климатикът в класната стая се повреди, той почувства нов прилив на треска и…

Защо стана така? Божичко, как можа да каже тези отвратителни думи на едно дете?

Включи компютъра. Ръцете му трепереха. Написа адреса на училищния сайт на жена си. Най-новата парола бе ДжоОбичаДоли.

Нищо й нямаше на имейла.

Доли не бе особено силна по компютрите и интернет. Джо бе влязъл в сайта преди нея и бе сменил паролата. Именно затова имейлът й бе „отказал“. Не приемаше старата й парола.

Сега, сред спокойствието, осигурено му от любимата му класна стая, Джо Луистън провери какви мейли е получила. Надяваше се да не срещне повече адреса на онзи подател.

Обаче го срещна.

Прехапа устна, за да не изкрещи на глас. Не му оставаше много време да шикалкави. Рано или късно тя щеше да разбере какво й има на пощенската кутия. Ден, най-много два. Но един ден надали щеше да му стигне…

* * *

Тиа закара Джил обратно у Ясмин. На Гай Новак може и да му стана неприятно от изненадата, но поне не го показа. А и Тиа нямаше време да го разпитва. Подкара припряно към местното управление на ФБР, помещаващо се на Федерал плаза 26. Почти едновременно с нея пристигна и Хестър Кримстайн. Двете се срещнаха в чакалнята.

— Разпределение на ролите — обяви Хестър. — Ти играеш любящата съпруга. Аз съм позастарялата бивша филмова звезда във второстепенната роля на негов адвокат.

— Разбрано.

— Влез вътре и не казвай нито дума. Остави всичко на мен.

— Нали точно затова ти се обадих.

Хестър Кримстайн се упъти към вратата, следвана по петите от Тиа. Хестър отвори със замах и нахлу в стаята. От едната страна на масата седеше Майк. Вътре имаше още двама души. Единият бе седнал в ъгъла. Другият се беше надвесил над Майк. Когато влязоха, надвесеният се изправи и каза:

— Здравейте. Аз съм специален агент Даръл ЛаКру.

— Това не ме интересува — сряза го Хестър.

— Извинете?

— Никакво намерение нямам да извинявам когото и да било. Клиентът ми арестуван ли е?

— Надявахме се да не…

— Това също не ме интересува. — Хестър огледа Майк. — Доктор Бай, станете, ако обичате, и моментално напуснете тази стая. Съпругата ви ще ви изпрати до фоайето, където и двамата може да ме изчакате.

— Един момент, мис Кримстайн — обади се ЛаКру.

— Откъде знаете името ми?

— Знам го — сви рамене той.

— Откъде, питам?

— Виждал съм ви по телевизията.

— Искате ли да ви дам автограф?

— Не.

— Защо не? Няма значение — така или иначе, нямаше да ви го дам. Засега с клиента ми сте приключили. Ако искахте да го задържите, щяхте вече да сте го сторили. Така че той ще излезе оттук, а ние с вас двамата ще си поговорим. Ако намеря за необходимо, мога да го викна обратно да се включи в разговора. Ясно ли е?

ЛаКру хвърли поглед към колегата си в ъгъла.

— Правилният отговор е: „Пределно ясно, мис Кримстайн“ — каза Хестър, след което погледна Майк. — Излизай.

Майк се надигна и напусна помещението заедно с Тиа. Вратата се затвори зад тях. Първият въпрос на Майк беше:

— Къде е Джил?

— У Новак.

Кимна й.

— Би ли ми обяснил какво става? — попита Тиа. Разказа й всичко — за посещението си в „Джагуар“, за срещата с Розмари МакДевит, за боя, който едва се бе разминал, за намесата на федералните агенти, за разпита и за фарм партитата.

— Клуб „Джагуар“ — изрече Майк накрая. — Не ти ли напомня за онези съобщения, разменени по инстант месинджъра?

— От СиДжей8115 — промълви тя.

— Точно така. Инициалите не са на човек, а на самия клуб.

— А какво ще рече 8115?

— Нямам представа. Може би има ред хора, които ползват същите инициали.

— Значи смяташ, че е онази… Розмари, как й беше по-нататък името?

— Точно така.

Тя се напъна да смели получената информация.

— Има някаква логика. Спенсър Хил е задигнал лекарства от шкафчето на баща си. С тях се е самоубил. Може да е било по време на едно от фарм партитата им. Може точно такова парти да са си правили на покрива.

— Значи смяташ, че и Адам е бил там, така ли?

— Ами, натам вървят нещата. Правят си фарм парти. Забъркват сместа от таблетки, смятайки, че няма нищо страшно…

И двамата се вцепениха едновременно.

— Сигурно ли е, че Спенсър се е самоубил? — попита Майк.

— Нали е пратил онези есемеси.

Настана мълчание. Нито един от двамата не искаше дори да си помисли за другия вариант.

— Задължително трябва да намерим Адам — каза Майк.

— Дай върху това да съсредоточим усилията си.

Тиа кимна. Вратата на стаята за разпити се отвори и оттам излезе Хестър. Приближи се до тях и каза:

— Тук не. Излезте да си поговорим навън.

Продължи към асансьора. Майк и Тиа забързаха след нея. Влязоха в кабинката, но Хестър продължаваше да мълчи. На партера се запъти към въртящата се входа врата и излезе навън.

— Качете се в колата ми — изкомандва им Хестър. Дошла бе със стреч лимузина с телевизор, кристални чаши и гарафа. Отстъпи им да седнат на седалката, която гледа напред. Тя седна насреща им.

— Вече нямам доверие на федералните сгради — каза.

— С всички тия камери за следене. — После се обърна към Майк: — Предполагам, че си успял да разкажеш всичко на жена си?

— Да.

— Така че вероятно и двамата вече сте наясно с положението. Имат на разположение десетки фалшиви рецепти с твоето име. Клуб „Джагуар“ съвсем разумно е използвал доста на брой аптеки. Рецептите са изпълнявани в самия щат, извън щата, по интернет. Същото важи и за повторните изпълнения. Теорията на федералните е повече от ясна.

— Те смятат, че Адам ги е откраднал — каза Майк.

— Точно така. Освен това имат и достатъчно улики.

— Като например?

— Например знаят, че синът ви е посещавал фарм партита. Или поне така твърдят. Освен това и снощи са били пред „Джагуар“. Видели са Адам да влиза, а след това са те видели и теб.

— А това, че бях нападнат?

— Твърдят, че си свърнал в някаква странична уличка и че едва после разбрали какво се е случило там. Тяхната задача била да наблюдават клуба.

— Значи Адам все пак е бил там.

— Така твърдят. Но не искат да кажат нищо повече. Като например, дали са го видели да излиза. Но в едно може да сте сигурни. И те искат да намерят сина ви. Да свидетелства за обвинението срещу клуб „Джагуар“ и собствениците му. Тогава щял да се отърве само с пляскане по ръката, още повече, че е непълнолетен.

— А ти какво им отговори?

— Първо изпълних задължителната програма. Отрекох синът ви да знае каквото и да било за тези партита и за кочаните с рецепти. После попитах какво означава офертата им в смисъл на обвинения и срокове на наказание. Но те не са готови да навлизат в подробности.

— Невъзможно е Адам да е задигнал рецептите на баща си. Той не е толкова глупав.

Хестър само я изгледа безизразно. Тиа си даде сметка колко наивно звучат думите й.

— Знаеш как стоят нещата — каза Хестър. — Това какво ти или аз мислим, е без всякакво значение. Казвам ви каква е теорията им. А освен това имат и средство да окажат натиск. Това си ти, доктор Бай.

— Аз? Как така?

— Правят се, че не са напълно убедени в твоята невинност. Например ти си отивал към „Джагуар“ снощи, когато си попаднал на някакви, които се навъртат из района. Ако не си бил съучастник, как си знаел къде се намира клубът? Защо изобщо си бил там?

— Търсех сина си.

— И откъде си знаел, че синът ти е там? Не се хаби, отговорът ни е известен. Но схващаш накъде бия. Могат като нищо да те изкарат в комбина с онази Розмари МакДевит. Ти си възрастен и при това — лекар. Ще осигуриш тлъсти заглавия на групата за борба с наркотиците и ще излежиш дълга присъда в затвора. И ако си толкова загубен, че решиш да поемеш вината вместо сина си, тогава могат да изкарат, че и двамата сте били в комбината. Адам почнал пръв. Тръгнал по фарм партита. Заедно с дамата от клуб „Джагуар“ открили лесен начин за печелене на пари с участието на законен лекар. Обърнал се към теб.

— Но това е някаква лудост.

— Ни най-малко. Имат рецептите с твоето име. Според тях това е много сериозна улика. Имаш ли представа за какви пари става дума? Само от оксиконтин можеш да направиш цяло състояние. Той вече се е превърнал в епидемия. А пък от теб, доктор Бай, ще стане прекрасен пример за назидание. Ти, доктор Бай, ще напомняш на всички останали лекари колко много трябва да внимават, когато боравят с рецепти. Е, може би ще успея да те отърва. Най-вероятно е да ти се размине. Но на каква цена?

— Добре, какъв е твоят съвет тогава?

— Самата аз ненавиждам мисълта да се сътрудничи с властите. Но в случая имам чувството, че нямаме по-добър избор. Сега засега трябва да открием Адам. Казваме му да седне и научаваме какво точно е ставало. Едва след това можем да вземем някакво разумно решение.

* * *

Лорън Мюз подаде снимката на Нийл Кордоба.

— Реба е — каза той.

— Знам — отвърна Мюз. — Направена е от охранителната камера на „Таргет“, когато е пазарувала вчера.

— Това с какво ни помага? — вдигна той очи.

— Виждате ли онази жена там? — посочи с пръст Мюз.

— Да.

— Познавате ли я?

— Мисля, че не. Имате ли друга снимка, от друг ъгъл?

Мюз му подаде втора снимка. Нийл Кордоба се втренчи в образа, изгарящ от желание да помогне с нещо съществено. Но накрая поклати глава.

— Коя е тя?

— Има свидетел как жена ви се е качила в някакъв микробус, а друга жена е подкарала акурата на Реба. Накарахме този свидетел да изгледа записа на камерата. Той твърди, че става дума именно за тази жена.

Той пак огледа снимката.

— Не я познавам.

— Окей, мистър Кордоба. Много ви благодаря. Връщам се след секунда.

— Мога ли да задържа снимката? В случай че се сетя за нещо?

— Разбира се.

Продължи да гледа втренчено пред себе си, все още под впечатлението от скорошния оглед. Мюз излезе и тръгна по коридора. Рецепционистката й махна да влиза. Почука на вратата на шефа си Пол Коуплънд. „Влез“ — извика той.

Седеше пред маса с видеомонитор. В окръжните служби не ползваха едностранни огледала, а телевизионни камери в стаите за разпити. Коуп ги беше наблюдавал. Погледът му все още беше върху Нийл Кордоба на екрана.

— Преди малко дойде още нещо — каза й Коуп. — Мариан Гилеспи е била отседнала в мотела „Травълодж“ в Ливингстън. Трябвало е да освободи стаята тази сутрин. Един от персонала я е видял да влиза в стаята си с мъж.

— Кога?

— Не беше много сигурен — някъде преди четири-пет дни, малко след като се настанила.

— Много дебела става тази работа — кимна Мюз. Коуп не отлепяше очи от монитора.

— Може би следва да свикаме пресконференция. Да увеличим образа на жената на снимката. Да видим дали някой няма случайно да я познае.

Коуп продължаваше да наблюдава съпруга на екрана. Какво ли си мисли, мина през ума й. Толкова много бе изстрадал самият той, включително и смъртта на първата му жена. Мюз огледа кабинета. На масата имаше пет айпода, чисто нови, неразопаковани.

— Това какво е? — попита Мюз.

— Айподи.

— Това го виждам и аз. За какво са ти?

Очите на Коуп фиксираха Кордоба.

— Почти се надявах, че той го е сторил.

— Кордоба ли? Няма начин.

— Знам. Болката му сякаш струи от него.

Мълчание.

— Айподите са за шаферките — каза Коуп.

— Колко мило!

— Може би трябва и аз да поговоря с него.

— С Кордоба?

Коуп кимна.

— Може да се окаже от полза — каза тя.

— Люси обожава тъжните песни — рече Коуп. — Но ти и това знаеш, нали?

Макар да бе сред шаферките, Мюз не познаваше Люси кой знае откога, нито пък кой знае колко. Все пак кимна, но Коуп не се отлепяше от монитора.

— Всеки месец й правя нов диск. Знам, че е банално, но тя много се радва. Така че всеки месец издирвам възможно най-тъжните песни. Този месец например вече имам „Поздравления“ на Блу Октобър и „Семе“ на Анджи Апаро.

— Не съм ги чувала.

— Ще ги чуеш — усмихна се той. Те са част от подаръка. Всичките тези сърцетрошачки са записани и на айподите ви.

— Прекрасна идея — каза тя и усети как нещо я прободе. Коуп прави специални CD-та за любимата си жена. Направо бе случила с него.

— В началото се чудех какво толкова им харесва Люси на тези песни. Представяш ли си я? Седи на тъмно, слуша ги и плаче. Така й действа музиката. Нищо не разбирах. А пък миналия месец? Бях записал едно изпълнение на Миси Хигинс. Нея слушала ли си я?

— Не съм.

— Страхотна е. И музиката й е убиец. Та в тази песен се говори за бивш любим и как не можела да понесе мисълта за чужда ръка върху неговата, макар да й било ясно, че така трябвало да бъде.

— Трагично.

— Именно. Но сега Люси е щастлива, нали? Искам да кажа, толкова ни е хубаво заедно. Най-сетне се намерихме един друг и сега ще се женим. Защо тогава продължава да слуша тия сърцераздирателни истории?

— Аз ли се предполага да ти отговоря?

— Не, Мюз, аз се мъча на теб нещо да обясня. Дълго време не я разбирах. Сега вече я разбирам. Тъжните песни причиняват една безопасна болка. Отвличане на вниманието. Контролирано, при това. Може и да ти помага да си представиш, че и истинската болка ще е такава. Но тя не е. И Люси, естествено, го знае. Човек не може да се подготви за истинската болка. Просто трябва да я оставиш да те разкъса докрай.

Телефонът иззвъня. Коуп най-сетне откъсна поглед от екрана и вдигна слушалката.

— Коуплънд — каза. После погледна към Мюз. — Открили са нещо във връзка с роднините на Мариан Гилеспи. Ще се видим по-късно.