Харлан Коубън
Дръж се здраво (25)

Двадесет и четвърта глава

С колата на Моу стигнаха до адреса в Бронкс, който Антъни му бе дал. Паркираха отпред.

— Невероятно — каза Моу.

— Кое?

— Ами някой ни следи.

Майк знаеше, че не бива да се обръща назад. Зачака да види какво ще стане.

— Син седан шевролет с четири врати, паркиран на втори ред малко след пряката. Двамата вътре са мъже с бейзболни шапки и черни очила.

Предната нощ едва се разминаваше от народ. Сега нямаше почти никой. А тези, които се виждаха, или спяха на някое външно стълбище, или се движеха с една подчертана летаргия — слепени заедно крака, ръце, приковани към тялото. Остава само вятърът да затъркаля трънлив храст по средата на улицата, като в уестърните, мина му на Майк през ума.

— Ти влизай — рече Моу. — Имам един приятел. Ще му издиктувам номера, да видя какво ще открие.

Майк кимна. Излезе от колата и хвърли едва забележим поглед към другата. Само бегло я мерна, но не му се щеше да прояви явен интерес. Запъти се към сивата метална врата, на която пишеше КЛУБ ДЖАГУАР. Натисна звънеца. Вратата избръмча и го пропусна да влезе.

Стените бяха в оня яркожълт цвят, познат ни от „Макдонълдс“ или от детското отделение на престараваща се клиника. Отдясно имаше табло за обяви, отрупано със списъци за записване при психотерапевти, за уроци по музика, за групи по литературна дискусия, терапия за наркомани, алкохолици, за физически и душевно малтретирани. Няколко души търсеха сънаематели. Можеше да си откъснеш телефонния им номер отдолу, ако се интересуваш. Друг продаваше диван за сто долара. Трети разпродаваше китарни усилватели.

Отмина и стигна до рецепцията.

— Мога ли с нещо да ви помогна? — попита младата жена с халка на носа.

Снимката на Адам бе в ръката му.

— Виждали ли сте този младеж? — Постави я отпреде й.

— Аз съм рецепционистка.

— И вие имате очи. Питам ви дали сте го виждала.

— Не мога да говоря за клиентите ни.

— Не ви карам да говорите за него. Питам ви дали сте го виждала.

Устните й изтъняха. Сега забеляза, че има пиърсинги и около устата. Тя не мръдна, а само вдигна поглед към лицето му. Така доникъде нямаше да стигне.

— Мога ли да разговарям с някой от ръководството тогава?

— Розмари е тук.

— Прекрасно. Мога ли да говоря с нея?

Окичената рецепционистка вдигна слушалка. Прикри устата си с длан и промърмори нещо. След десетина секунди му се усмихна и съобщи:

— Мис МакДевит ще ви приеме. Третата врата вдясно.

Майк нямаше представа що за човек ще срещне, но видът на Розмари МакДевит го изненада. Беше млада, дребничка и излъчваше естествената чувственост на пума. Тъмната й коса имаше един лилав кичур, а иззад рамото й към врата се прокрадваше татуировка. Черно кожено бюстие, тренирани ръце и нещо като кожени ленти около бицепсите й.

Тя стана, усмихна се и му протегна ръка:

— Добре дошъл.

Здрависа се с нея.

— С какво мога да помогна?

— Казвам се Майк Бай.

— Здравей, Майк.

— Ъ-ъ, здрасти. Търся сина си.

Застанал бе съвсем близо до нея. Майк беше метър и седемдесет и осем и стърчеше с петнайсетина сантиметра над нея. Розмари МакДевит погледна снимката на Адам. Лицето й остана безизразно.

— Познаваш ли го?

— Знаеш, че не мога да ти отговоря.

Опита се да му върне снимката, но Майк отказа да я вземе. Дотук агресивната тактика не му бе донесла нищо, затова се взе в ръце и пое дълбоко въздух.

— Не искам да ми издаваш ничии тайни…

— Всъщност точно това искаш, Майк — усмихна му се мило тя. — Точно това.

— Търся сина си. Нищо друго не ме интересува.

— А това прилича ли ти на бюро за намерени вещи? — разпери ръце тя.

— Не мога да го открия.

— Намираме се в убежище, Майк. Не знам дали ме разбираш. Децата идват тук, за да се отърват от родителите си.

— Страх ме е да не е в опасност. Излезе без да се обади. Дошъл е тук снощи…

— Ча-а-а-кай малко — вдигна тя ръка да го възпре.

— Моля?

— Ти току-що каза че е бил тук снощи, нали така, Майк?

— Казах.

— А откъде си сигурен, Майк? — присви очи тя. Постоянното повтаряне на името му го дразнеше.

— Моля?

— Откъде знаеш, че синът ти е бил тук?

— Това няма никакво значение.

— За нас има — усмихна се тя и направи крачка назад.

Трябваше му да смени темата. Огледа стаята.

— Що за място е това тук?

— Нещо като хибрид. — От погледа на Розмари следваше да му стане ясно, че е усетила какво цели с въпроса си. — Център за тийнейджъри, но с модерен привкус.

— А именно?

— Спомняш ли си онези среднощни програми за баскетбола?

— През деветдесетте години ли? Дето целяха да задържат младежите у дома?

— Точно те. Няма да обсъждаме доколко са успели, но основното бе, че бяха насочени към бедните младежи от градските гета, което придаваше на някои от тях и леко расистки обертонове. Баскетбол насред гетото? Хайде стига, бе.

— А вие сте по-различни, така ли?

— Първо на първо, не се занимаваме единствено с бедни.

— Може да прозвучи и като изказване на някой от десницата, но аз никак не съм сигурна, че именно ние оказваме най-добрата помощ на афроамериканците и другите от гетата. Помощта за тях трябва да идва от самата им общност. А и не съм убедена, че в дългосрочен план изкушението може да се спре от нещо като нас. Те самите трябва да се убедят, че оръжието и наркотиците не са ключ към живота. А това с баскетбол не се постига.

Покрай офиса й провлачи крак група полумомчета-полумъже, до един облечени в черно и окичени с разни вериги и капси. Маншетите на панталоните им бяха толкова широки, че обувките им не се виждаха.

— Здрасти, Розмари.

— Здравейте, момчета.

Отминаха. Розмари се обърна отново към Майк:

— Къде живееш?

— В Ню Джърси.

— В някое предградие, нали?

— Да.

— Младежите от района ви как закъсват?

— Отде да знам? Наркотици и алкохол, предполагам.

— Точно така. Искат купонът да тече. Мислят си, че им е писнало от всичко — може и така да е, кой знае? Затова им се ще да излязат, да се надрусат, да отидат в някой клуб, да пофлиртуват и тъй нататък. Но не искат да играят баскетбол. Именно затова сме ние тук.

— Вие им създавате необходимите им емоции?

— Но не по начина, който си представяш. Ела да ти покажа.

Запъти се по яркожълтия коридор, а той я последва. Тя вървеше с високо вдигната глава. В ръката си държеше ключ. Отвори някаква врата и заслиза по стълбите.

Влязоха в нещо като клуб или дискотека, или каквото му викат там днешните младежи. Сепаретата бяха тапицирани, а пред тях се виждаха маси с вградено осветление и ниски табуретки. Имаше будка за дисководещия и дървен дансинг; нямаше топка с огледалца, но за сметка на това имаше цветомузика — няколко цветни прожектора, които се въртяха в ритъм. На задната страна в стил графити бе изпръскано КЛУБ ДЖАГУАР.

— Това им трябва на младежите — рече Розмари МакДевит. — Място, където да изпуснат парата. Да се кефят заедно с приятелите си. Алкохол не сервираме. Сервираме безалкохолни коктейли, които изглеждат като алкохолните. Имаме красиви бармани и сервитьорки. Така е във всички водещи клубове. Но най-важното е, че при нас младежите са в безопасност. Разбираш ли ме? Младежи като сина ти пристигат с коли и започват да търсят фалшиви карти за самоличност. Искат да си купят наркотици или да се напият, макар да са непълнолетни. Нашата цел е да ги спрем, като канализираме желанията им по по-безопасен начин.

— С този клуб ли?

— Отчасти с него. Но при нужда прикачаме към тях и психотерапевти. Предлагаме им читателски групи и групи за терапия. Имаме и помещение с ексбокс, плейстейшън-3 и всичко останало, което може да очаквате да намерите в един младежки център. Но тази зала тук е основното. Именно благодарение на нея сме смятани за куул, както казват младежите.

— Според слуховете и вие сервирате алкохол.

— Слуховете са измислени. Повечето ги пускат съседните заведения, тъй като им отнемаме клиентела.

Майк предпочете да замълчи.

— Виж какво. Да приемем, че синът ти е дошъл в града да купонясва. Може да слезе по Трето авеню ей там и от първата странична уличка да се сдобие с кокаин. Има един, който продава хероин под едно стълбище само на петдесет метра оттук. Няма нещо, което да не се продава. Другият вариант е да се промъкнат в някой клуб и там да се надрусат до ушите, че и по-лошо. А тук ние ги пазим. Изпускат пара при безопасни обстоятелства.

— Приемате ли младежи от улицата?

— Не ги връщаме, макар да има организации, които са по-добре подготвени от нас. Не се мъчим да променим живота им в това отношение, тъй като, честно казано, не се получава. Ако някой младеж вече е тръгнал по лош път или е от разбито семейство, нужно му е много повече от онова, което ние предлагаме. Нашата основна задача е да опазим от подхлъзване онези младежи, които в основата си са добри. Проблемът при нас е точно обратният — прекален родителски контрол. Родителите стоят на главите на децата си двайсет и четири часа в денонощието седем дни в седмицата. На днешните младежи не им остава място или време за бунтарство.

Същия аргумент и той бе изтъквал многократно на Тиа. Прекалено сме ги награчили. Едно време Майк го пускаха сам по улиците. В събота играеше от сутринта в парка „Бранч брук“ и се прибираше едва на смрачаване. А сега? Децата им не пресичаха улицата, ако Тиа или той не ги гледаха, от страх да не би… — да не би какво?

— И вие им го осигурявате?

— Именно.

Той кимна.

— Кой е собственикът?

— Аз. Отворих преди три години, след като брат ми Грег умря от свръхдоза. А беше добро момче. На шестнайсет години. Не спортуваше, така че не беше известен или нещо такова. Но родителите ни и обществото като цяло ни контролираха прекалено изкъсо. И това стана още на втория път, когато опита наркотик.

— Моите съболезнования.

Тя сви рамене и тръгна нагоре по стълбите. Той безмълвно я последва.

— Мис МакДевит?

— Розмари.

— Розмари. Не желая синът ми да стане просто една статистическа данна. Той е бил тук снощи. Не знам къде е сега.

— Не мога да ти помогна.

— Виждала ли си го друг път?

— Моята задача тук е много по-важна, Майк — каза тя, все още с гръб към него.

— И моят син може да бъде пожертван в нейно име, така ли?

— Не съм казала подобно нещо. Но ние не говорим с родители. Никога. Това място е за тийнейджъри. Ако се разчуе…

— На никого няма да кажа.

— Записано е в нашата принципна декларация.

— Ами ако Адам го заплашва опасност?

— Тогава ще помогна, ако мога. Но в случая не се налага. Майк бе готов да спори с нея, но видя на долния край на коридора група готици.

— И тези ли са твои клиенти? — попита я на влизане в кабинета й.

— И клиенти, и помощници.

— В смисъл?

— Ами, вършат всякаква работа. Чистят. Нощем купонясват. Охраняват клуба.

— Като гардове?

Тя поклати глава:

— Малко силно казано. Просто помагат на новодошлите да намерят своето място. Помагат за контролиране на обстановката. Наблюдават някой да не запали или да не се друса в тоалетните, такива работи.

— Затворнически контрол над затворниците — направи гримаса Майк.

— Добри момчета са.

Майк ги огледа. После пак спря поглед върху Розмари. Доста ловеше око. Имаше лице на манекенка, с високи скули. Отново се вгледа в готиците — четирима-петима — мъглявина от черно и сребро. Мъчеха се да изглеждат яки, но никак не им се удаваше.

— Розмари?

— Кажи.

— Нещо в приказките ти не ми се връзва — рече Майк.

— Моите приказки?

— Рекламното ти слово. От една страна, всичко му е наред.

— Но от друга?

Той я погледна право в очите:

— Мисля, че лъжеш. Къде е синът ми?

— Налага се да си вървиш.

— Ако го криеш тук, ще разглобя това място тухла по тухла.

— Присъствието ти е нежелателно, доктор Бай. — Погледна към готиците в дъното на коридора и леко кимна с глава. Те се довлякоха и заобиколиха Майк. — Махай се.

— Да не се каниш да заповядаш на своите помощници — направи знак за кавички с пръстите — да ме изхвърлят?

Най-високият от тях се изхили:

— Теб вече май доста са те поизхвърляли, дядка.

И останалите се разхилиха. Представляваха някаква смес от черно и бледо, маскара и метал. Щеше им се да са закоравели, а не бяха и може би именно това ги правеше да изглеждат още по-страшни. Отчаянието им. Копнежът им да са нещо, което не са.

Майк обмисли следващия си ход. Дългучът бе на двайсет и нещо, слаб, с голяма адамова ябълка. Нещо му подсказваше да опита с внезапен удар — свали го копелето, премахни водача, покажи им, че с теб игра не бива. Нещо го подтикваше да нанесе саблен удар по адамовата ябълка, та готикът да не може дума да обели през следващите две седмици. Но отгоре му щяха да наскачат останалите. Хайде, още един-двама щеше да оправи, ама толкова много…

Все още разсъждаваше, когато нещо привлече окото му. Тежката метална врата избръмча и се отвори. Влезе още един готик. Но не черните му дрехи възпряха Майк.

А черните кръгове около очите му.

И лепенката напряко през носа.

Прясно счупеният му нос, мина през ума на Майк.

Част от готиците се обърнаха към новодошлия и вдигнаха мързеливо длани за хайфайв. Движеха се бавно, сякаш плуваха в сироп за палачинки. И думите им се точеха летаргично, едва ли не като от упоени с антидепресант пациенти. „Здрасти, Карсън“ — едва промълви един. „Как си бе, пич?“ — изкряка друг. Вдигането на ръцете сякаш им костваше неимоверно усилие. Карсън прие вниманието им като нещо, което му се полага по закон.

— Розмари? — каза Майк.

— Да.

— Ти познаваш не само сина ми, но и самия мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Нарече ме „доктор Бай“. — Не отделяше очи от готика със счупения нос. — Откъде знаеш, че съм лекар.

Дори не я изчака да отговори. Нямаше смисъл. Отправи се забързано към вратата, като пътьом се блъсна нарочно в дългуча. Онзи със счупения нос — Карсън — го видя да се приближава. Черните очи се разшириха докрай. Карсън направи две крачки назад и излезе отново навън. Майк забърза ход и успя да сграбчи металната врата преди да се е затворила докрай.

Карсън със счупения нос бе на два-три метра пред него.

— Хей! — провикна се Майк.

Пънкът се извърна. Катраненочерната му коса се спусна като завеса пред едното му око.

— Какво ти е на носа?

Карсън се опита да се измъкне с контравъпрос:

— А на теб какво ти е на физиономията?

Майк съкрати разстоянието помежду им. И другите готици изскочиха от вратата. Сега бяха шест на един. С периферното си зрение видя, че Моу излиза от колата и се запътва към тях. Шестима на двама — но единият от двамата беше Моу. При подобно съотношение на силите Майк нямаше нищо против да опита късмета си.

Навря лицето си в счупения нос на Карсън и каза:

— Някакви шубелии с меки пишки ми скочиха, докато бях с гръб към тях. Оттам ми е физиономията.

Карсън се мъчеше да запази смелия си тон.

— Кофти.

— Ама знаеш ли кое е най-смешното? Можеш ли да си представиш да си бил един от тия нещастници и да са ти счупили точно на теб носа?

— Всеки може да нанесе случайно сполучлив удар.

— Вярно. И може би сега нещастникът с меката пишка иска да опита пак. Един на един. Лице в лице.

Водачът на готиците се огледа да провери дали подкреплението си е по местата. Онези му кимнаха, наместиха боксовете, свиха и разпуснаха пръсти и изобщо се постараха да демонстрират готовност.

Преди някой да успее да мръдне обаче, Моу сграбчи високия готик отзад през гърлото. Дългучът се опита да издаде звук, но не и през хватката на Моу.

— Мръдне ли някой и крачка напред — каза му Моу, — и ти ще пострадаш. Не онзи, който е направил крачката. Не онзи, който се намеси. А ти. И ще пострадаш много зле, разбра ли?

Дългучът направи опит да кимне.

Майк изгледа Карсън:

— Да почваме ли?

— Ей, аз нямам какво да деля с теб.

— Но аз имам.

Майк го блъсна. Предизвикателно. Все едно бяха в училищния двор. Останалите готици гледаха объркано и не знаеха какво да предприемат. Майк втори път блъсна Карсън.

— Ей!

— Какво направихте на сина ми?

— Ъ! На кого?

— На сина ми. Адам Бай. Къде е?

— Що мислиш, че знам?

— Нали и ти ми скочи снощи. Ако не искаш да ядеш най-големия бой в живота си, говори!

В този миг се намеси чужд глас:

— Стой! Не мърдай. Федерална полиция!

Майк се извърна. Бяха двамата с бейзболните шапки, онези, дето ги бяха проследили. В едната си ръка държаха пистолети, в другата — значки.

— Майкъл Бай? — запита единият от служителите. — Да?

— Дарил ЛаКру от ФБР. Ще трябва да дойдете с нас.