Харлан Коубън
Дръж се здраво (21)

Двадесета глава

— Тоя Хъф нали е полицай? — каза Моу.

— Точно така.

— Значи лесно няма да го уплашиш.

Паркирали бяха на същото място, където бе спрял Майк предната вечер, преди да започне цялата бъркотия. Изобщо не изслуша какво му казва Моу. Отиде гневно до вратата. Моу го следваше по петите. Майк почука и зачака. След това натисна продължително звънеца и почака още малко.

Никой не отвори.

Майк мина откъм гърба на къщата. И на задната врата потропа. Пак никой. Опря чело в прозореца, сложи длани на слепоочията си и погледна вътре. Никакво движение. Пробва дори дръжката на вратата. Заключена бе.

— Майк?

— Той лъже, Моу.

Върнаха се до колата.

— Накъде сега? — попита Моу.

— Дай да карам аз.

— Не може. Казвай накъде.

— Полицията. Където работи Хъф.

Участъкът бе наблизо, на малко повече от километър. Майк си представи как Даниел Хъф изминава ежедневно този път, за да отиде на работа. Късметлия. Толкова наблизо му бе. Сети се колко часа бе изгубил самият той заради задръстванията по моста, после си зададе въпроса защо си мисли такива глупости, изведнъж установи, че дишането му е особено и че Моу го наблюдава с крайчеца на окото си.

— Майк?

— Кажи.

— Запази самообладание.

— Намерил се кой да ми го каже — намръщи се Майк.

— Да, именно аз. Ти имаш избор: или да се надсмееш на това, че не някой друг, а аз апелирам за здрав разум, или да осъзнаеш, че след като и аз призовавам към благоразумие, значи работата е много сериозна. Не може да нахълташ полуоткачил в един полицейски участък и да търсиш сметка на полицай.

Майк не отвърна. Участъкът бе настанен в бивша библиотека на върха на хълма и паркирането вечно бе проблем. Моу започна да обикаля и да търси място.

— Чу ли какво ти казах?

— Да, Моу. Много добре.

Точно пред участъка всичко бе заето.

— Чакай да сляза до южния паркинг.

— Няма време — каза Майк. — Знам как да се грижа за себе си.

— Не те пускам.

Майк се извърна към него.

— Божичко, Майк, отвратително изглеждаш.

— Ако искаш да си ми шофьор, нямам нищо против. Но не си ми гледачка, Моу. Остави ме да сляза. Така или иначе, искам да разговарям с Хъф на четири очи. Ако те види и теб, ще стане подозрителен. Ако съм сам, мога да го подхвана като баща с баща.

Моу отби вдясно:

— Запомни това, което току-що ми каза.

— Кое по-точно?

— Баща с баща. И той е баща.

— В смисъл?

— Не го забравяй.

Изправяйки се, Майк усети болката да го прорязва през гръдния кош. Интересно нещо бе това, физическата болка. Знаеше, че има висок праг на поносимост към нея. Понякога дори му действаше успокоително. Обичаше да усеща болка след тежка тренировка. Обичаше мускулите да го болят. На леда всеки твърд бодичек, вместо да го уплаши, имаше точно обратния ефект. Силовата игра изкарваше на преден план всичките му умения.

Очакваше да завари един задрямал участък. Дотогава беше влизал тук само веднъж, да иска разрешение да остави колата на улицата за през нощта. Правилникът на града не позволяваше паркирането на коли по улиците след два часа след полунощ, но преасфалтираха алеята към гаража, та му бяха разрешили да държи колите си на улицата цяла седмица. Тогава завари само един полицай, а по бюрата зад него нямаше никой.

Днес обаче вътре имаше най-малко петнайсетина полицаи, като до един бяха заети.

— С какво мога да ви помогна?

Униформеният полицай му се стори прекалено млад, за да дава дежурство в приемната. Вероятно пак под влияние на телевизията, но Майк очакваше да види прошарен ветеран, като онзи от поредицата „Хил стрийт блус“, който заръчваше на всеки един: „И умната там.“ Хлапакът тук надали имаше двайсет години. Гледаше Майк с неподправена изненада и сочеше лицето му.

— Заради синините ли сте тук?

— Не — отвърна Майк. Останалите полицаи засилиха темпото. Подаваха си бумаги, подвикваха си един на друг и притискаха слушалки с брада към раменете си.

— Търся офицера Хъф.

— Имате предвид капитан Хъф?

— Да.

— Мога ли да знам по какъв въпрос?

— Предайте му, че го търси Майк Бай.

— Както виждате, в момента сме доста заети.

— Виждам — рече Майк. — Нещо сериозно ли е?

Младежът го изгледа косо, да му подскаже, че това всъщност не му влиза в работата. Майк подочу откъслечни фрази за кола, паркирана на паркинга на хотел „Рамада“, но нищо повече.

— Имате ли нещо против да поседнете там, докато се свържа с капитан Хъф?

— Няма проблем.

Отиде до пейката и седна до костюмиран мъж, който попълваше някакви бланки. Един от полицаите се провикна:

— Целия персонал вече проверихме. Никой не я е виждал.

Майк се замисли за какво може да става дума, но само за да потисне гнева си. Хъф го бе излъгал.

Майк не сваляше очи от младия полицай. Когато онзи окачи слушалката и вдигна поглед, Майк усети, че новината няма да е добра.

— Мистър Бай?

— Доктор Бай — поправи го Майк. Може би бе прозвучало арогантно, но понякога хората се отнасяха другояче с лекарите. Не често. Но все пак понякога.

— Доктор Бай. Боя се, че сме страшно натоварени днес. Капитан Хъф ме помоли да ви предам, че ще ви се обади при първа възможност.

— Това не ми върши работа — каза Майк.

— Моля?

Приемната на участъка бе общо взето открито помещение. Имаше оградка, около метър висока — защо ли ги има във всички участъци? Кого може да спре тя с незаключената си вратичка? В дъното ясно се виждаше надписът на една от вратите КАПИТАН ХЪФ. Запъти се забързано, което му докара нови болки в ребрата и по лицето. Пристъпи покрай тезгяха.

— Сър?

— Не се притеснявайте. Знам пътя.

Дръпна резето и забърза към кабинета на капитана.

— Стой! Не мърдай!

Майк бе преценил, че хлапакът надали ще стреля, затова продължи напред. Стигна вратата преди някой да го е настигнал. Натисна дръжката. Отключено бе. Блъсна я навътре.

Хъф седеше зад бюрото си и говореше по телефона.

— Какво, по дяволите…?

Хлапакът полицай от тезгяха бе зад гърба му, готов да го събори на пода, но Хъф му махна да си върви.

— Всичко е наред.

— Извинявай, капитане, но той направо нахълта.

— Не се тревожи. Само затвори вратата, Окей?

На хлапака това не му се хареса, но все пак изпълни заповедта. Една от стените на кабинета бе остъклена и той остана да наблюдава през нея. Майк го изгледа кръвнишки, после посвети цялото си внимание на Хъф.

— Ти ме излъга.

— Имам много работа, Майк.

— Видях сина ти, преди да ме пребият.

— Не може да си го видял. Той си беше вкъщи.

— Не е вярно.

Хъф не стана. Но и не покани Майк да седне. Постави ръце на тила си и се облегна назад.

— Всъщност никак нямам време за този разговор.

— Синът ми е бил у вас. После е отишъл с кола в Бронкс.

— Откъде знаеш, Майк?

— Телефонът на сина ми има GPS.

— Уау — вдигна вежди Хъф.

Това сигурно вече му бе известно. Нюйоркските му колеги вероятно му го бяха съобщили.

— Защо ме лъжеш, Хъф?

— С каква точност работи този GPS?

— Моля?

— Може изобщо да не е бил с ДиДжей. Може да е бил в съседна къща. Момчето на Лъбеткин живее само на две къщи от нас. Или пък да е бил у нас преди да се прибера. Или може да се е мотал наоколо и да е мислил да влезе, пък после да се е отказал.

— Сериозно ли говориш?

На вратата се почука. Друг полицай подаде глава.

— Мистър Кордоба е тук.

— Отведи го в стая „А“ — рече Хъф. — Идвам след секунда.

Полицаят кимна и остави вратата да се затвори. Хъф стана. Бе висок мъж със зализана назад коса. Обикновено се държеше по полицейски спокойно, като през онази вечер пред дома си. И сега се придържаше към същото поведение, но усилието сякаш го изтощаваше. Срещна погледа на — Майк. Майк не извърна очи.

— Синът ми си бе у дома през цялата нощ.

— Лъжеш.

— Трябва да вървя. Не желая да разговарям повече с теб. Запъти се към вратата. Майк се изпречи на пътя му.

— Трябва да говоря със сина ти.

— Махни се от пътя ми, Майк.

— Няма.

— Лицето ти.

— Какво му е?

— Май достатъчно бой си изял вече — рече Хъф.

— Искаш ли да пробваш?

Хъф не отвърна.

— Хайде, Хъф. Вече съм бит. Искаш ли да опиташ пак?

— Какво значи „пак“?

— Може и ти да си бил там.

— Какво?

— Синът ти беше. Сигурен съм. Така че хайде да се сбием. Само че този път лице в лице. Ти и аз. Без други, които да ми скочат, докато не гледам. Давай. Свали си пистолета и заключи вратата. Кажи на колегите си да ни оставят на мира. Дай да видим колко твърд си наистина.

Хъф се подсмихна.

— И смяташ, че това ще ти помогне да намериш сина си?

И Майк осъзна — онова, което му бе казал Моу. Говореше за „лице в лице“ и „ти и аз“, а всъщност трябваше да му говори така, както го съветваше Моу: като баща с баща. Не че на Хъф щеше да му е приятно да му го напомни. Напротив. Майк се мъчеше да спаси сина си. Но и Хъф вършеше същото. Майк не даваше и пукната пара за ДиДжей Хъф. Но и Хъф не даваше пукната пара за Адам Бай.

Целта и на двамата бе да защитят синовете си. И Хъф бе готов да се бие в името на тази цел. Независимо от изхода на двубоя, той нямаше да изневери на детето си. Същото важеше и за всички останали родители — на Кларк, на Оливия, на всеки друг. Именно тук бе грешката на Майк. Тиа и той разговаряха с възрастни, които биха се хвърлили и върху невъзпламенена граната, за да опазят рожбите си. А трябваше да търсят начин да заобиколят родителската охрана.

— Адам го няма — каза Майк.

— Това го знам.

— Говорих с нюйоркската полиция по въпроса. Но тук кой може да ми помогне да го намеря?

* * *

— Предай на Касандра, че ми липсва — прошепна Наш.

И най-после, след толкова дълго време, всичко свърши за Реба Кордоба.

Наш закара трупа до складовете на „Ю-Стор-Ит“ на Шосе номер 15 в окръг Съсекс. Нощта бе паднала. Наоколо нямаше жива душа. Остави тялото в боклукчийска кофа, където шансът да го открият бе минимален. Складовете са идеални за тази цел. Чел бе някъде, как някакъв отвлечен го заключили в един от контейнерите. Умрял вътре от задушаване. Но Наш бе чувал и други истории, от които дробовете ти можеха да колабират. Човек вижда обяви за липсващи лица, чуди се къде ли са изчезнали онези деца, дето слагат снимките им по кутиите с мляко, или жените, които един ден са излезли съвсем невинно от къщи, а много често — по-често, отколкото би му се искало да знае — те са вързани, с парцал в устата, дори живи, в складове като тукашния.

Освен това Наш знаеше, че според полицаите всеки престъпник си има свой собствен метод на действие. Може и така да е — повечето престъпници бяха идиоти, — но Наш правеше точно обратното. Бе изпотрошил костите по лицето на Мариан, но Реба изобщо не бе докоснал по лицето.

Ръководеше се отчасти от практични съображения. Знаеше, че ще може да скрие истинската самоличност на Мариан. С Реба това бе невъзможно. Съпругът й вероятно вече беше подал заявление, че е изчезнала. И ако полицаите намереха нов труп, та макар и окървавен и размазан от бой, веднага щяха да преценят, че най-вероятно е на Реба Кордоба.

Следователно трябваше да смени своя начин на действие, да направи трупа неоткриваем.

Тук именно бе ключът. Оставил бе тялото на Мариан там, където щяха лесно да го открият. Реба обаче щеше да изчезне безследно. Оставил бе колата й на хотелския паркинг. Нека полицаите си мислят, че е имала среща с любовник. Щяха да тръгнат по тая следа, да проучват кой може да е бил любовникът й. Може пък на Наш късметът му съвсем да проработеше. Възможно е Реба наистина да е имала някое гадже. Тогава полицията щеше да го разнищи. Но като не откриеха трупа, нямаше да има за какво да се хванат и щяха да приемат, че е избягала. Между Реба и Мариан нямаше да има никаква връзка.

Така че щеше да я остави тук. Поне за известно време.

Пиетра си бе възвърнала онзи мъртвешки поглед. Преди години била красива млада актриса в тогавашна Югославия. Започнало етническото прочистване. Мъжа и сина й ги убили пред очите й по неописуем начин. Пиетра нямала късмет — оцеляла. По онова време Наш работеше като наемен войник. Беше я спасил. Или поне онова, което бе останало от нея. Оттогава Пиетра се оживяваше единствено, когато й се налагаше да изпълни някаква роля — като онази в бара, когато гепиха Мариан. През останалото време погледът й бе празен. Сръбските войници бяха изгребали очите й до дъно.

— Обещах на Касандра — каза й той. — Нали разбираш?

Пиетра погледна настрана. Той огледа профила й.

— Кофти ти е за тази, нали?

Пиетра не отвърна. Оваляли бяха тялото на Реба в смес от стърготини и оборска тор. Това щеше да го запази за известно време. На Наш не му се щеше да рискува като открадне нов регистрационен номер. Извади черни електричарски лепенки и промени буквата F на E — вероятно щеше да е достатъчно. В ъгъла на навеса държеше куп други „дегизировки“ за микробуса. Магнитен надпис, рекламиращ блажни бои „Тримесис“. Друг, на Кеймбриджкия университет. Реши вместо тях да залепи на бронята стикера, който бе купил на някаква религиозна конференция на тема „Божията обич“ предишния октомври. Стикерът гласеше:

БОГ НЕ ВЯРВА НА АТЕИСТИ

Наш се ухили. Отвратително набожна мисъл. Важното обаче бе, че се набиваше на очи. Сложи го с помощта на двустранна лепенка, та лесно да се отлепя при нужда. Онези, които го видеха, щяха или да се засегнат, или да се възторгнат. Но във всеки случай щяха да го запомнят. А когато забелязваш подобни надписи, не обръщаш внимание на номера на автомобила.

Качиха се в микробуса.

И преди да срещне Пиетра, Наш не приемаше, че очите са прозорец към душата. А при нея то бе очевидно. Имаше прекрасни очи — сини, с жълти искрички, но веднага се виждаше, че зад тях няма нищо. Някой бе духнал свещите и те никога нямаше да пламнат отново.

— Трябваше да го направим, Пиетра. Ти разбираш. Най-сетне тя проговори:

— Ти се кефеше.

В думите й нямаше упрек. Прекалено отдавна се познаваха, та нямаше смисъл Наш да я лъже.

— Е, и?

Тя пак извърна поглед.

— Какво има, Пиетра?

— Знам какво стана със семейството ми — отвърна тя.

Наш замълча.

— Гледах на какви мъчения подлагат моя син и мъж. И те ме гледаха как страдам. Това е последното, което видяха, преди да умрат — как страдам заедно с тях.

— Знам — каза Наш. — Ти казваш, че съм се кефил. Но обикновено и ти се кефиш, нали?

— Да — отвърна тя без колебание.

Повечето хора очакват точно обратното — жертвата на ужасно насилие да изпитва естествено отвращение от бъдещи кръвопролития. Истината обаче е, че в живота не е така. Насилието поражда насилие — и то не само за отмъщение, както би било логично. Малтретираното дете пораства и започва на свой ред да малтретира. Синът, който е травматизиран от това как баща му е биел майка му, е много по-вероятно един ден сам да пребие жена си. Защо?

Защо ние, хората, никога не научаваме уроците, които трябва? Какво е онова в душите ни, което ни привлича към деяния, които би трябвало да ни отвращават?

След като Наш я спаси, Пиетра жадуваше единствено за отмъщение. За нищо друго не си мислеше, докато оздравяваше. Три седмици след като я бяха изписали от болницата, Наш и Пиетра тръгнаха по следите на един от войниците, измъчвал семейството й. Успяха да го докопат, когато бе сам. Наш го върза и напъха парцал в устата му. Връчи на Пиетра лозарските ножици и я остави насаме с онзи. На войника му трябваха три дни да умре. Още в края на първия се молеше на Пиетра да го довърши. Тя обаче отказа.

Всеки миг й доставяше удоволствие.

В крайна сметка повечето хора смятат отмъщението за похабена емоция. Усещат определена празнота, след като са сторили нещо ужасно на друго човешко същество, дори да е било заслужено. Не и Пиетра. Изживяното само подклаждаше жаждата й за още. И до огромна степен именно затова и днес тя бе с него.

— Какво толкова по-различно е станало? — попита я той.

И зачака. Трябваше й известно време.

— Неизвестността — отговори тя накрая приглушено. — Да не знаеш никога. Физическата болка… Да приемем, че тя се понася без проблем. — Обърна се назад към складовете. — Но да оставиш човек цял живот да се чуди какво е станало с жената, която е обичал. — Поклати глава. — Това май е по-лошо.

Наш сложи ръка на рамото й:

— Нищо не можем да направим засега. Разбираш ме, нали?

Тя кимна, загледана право пред себе си:

— Но някой ден?

— Да, Пиетра. Някой ден. Щом приключим с всичко това, ще му съобщим истината.