Харлан Коубън
Дръж се здраво (19)

Осемнадесета глава

— Да вървим — прошепна Ясмин.

Джил погледна приятелката си. Мустачките над горната й устна — онези, които бяха причинили цялата неприятна история — вече ги нямаше, но на Джил все й се струваше, че още са там. Майката на Ясмин бе пристигнала от новото си местоживеене — някъде далеч на юг, вероятно Флорида — и я бе завела на някакъв специален лекар, който й направил електролиза. Външният й вид бе променен, но от това ходенето на училище не бе станало по-малко ужасно.

Седяха на кухненската маса. Бет, „приятелката за седмицата“, както й викаше Ясмин, бе направила опит да ги впечатли с някакъв засукан омлет с парченца кренвирши и с „легендарните палачинки на Бет“, но за най-голямо нейно разочарование, момичетата решиха да закусят гофрети с настърган шоколад.

— Окей, приятна закуска, момичета — каза Бет през стиснати зъби. — Отивам да се пека на слънце на двора.

В мига, в който затвори вратата зад себе си, Ясмин рипна от масата и се прокрадна до вратата към верандата. Бет не се виждаше никаква. Ясмин се огледа наляво, после надясно и накрая се ухили.

— Какво има? — попита Джил.

— Ела да видиш.

Джил стана и отиде до нея.

— Гледай там, в ъгъла, зад голямото дърво.

— Нищо не виждам.

— Гледай внимателно — каза Ясмин.

След секунда-две Джил забеляза нещо сиво и трептящо и разбра какво й показва Ясмин.

— Бет пуши, а?

— Ъхъ. Крие се зад дървото и пафка.

— А защо й е да се крие?

— Вероятно не желае да пуши пред две силно впечатлителни девойки — подхвърли Ясмин дяволито. — Или се крие от баща ми. Той мрази пушачите.

— Ще я изпортиш ли?

Ясмин сви рамене и се подсмихна.

— Отде да знам? Нали всички останали ги портим? — Започна да рови в някаква дамска чанта. Джил хлъцна от изненада.

— На Бет ли е?

— Да.

— Недей тогава.

Ясмин й се изплези и продължи да тършува. Джил се доближи и надникна:

— Нещо интересно?

— Нищо. — Ясмин извади ръка от чантата. — Ела, ще ти покажа нещо интересно.

Пусна чантата на плота и тръгна за горния етаж. Джил я следваше по петите. В банята на площадката имаше прозорец. Ясмин надникна през него. После и Джил. Оттук виждаха ясно застаналата под дървото Бет, а тя пафкаше, сякаш се намираше под вода, а някой й бе подал маркуч с въздух. Поемаше дълбоко, със затворени очи, а бръчките на лицето й се бяха отпуснали.

Ясмин се отлепи безмълвно от прозореца и даде знак на Джил да я последва. Влязоха в стаята на баща й. Ясмин се упъти право към нощното му шкафче и дръпна чекмеджето.

На Джил дори не й мигна окото. Това поне бе едно от нещата, по които си приличаха. И двете обичаха да изследват. Това сигурно е присъщо на всички деца, мина през ума на Джил, но у дома баща й я наричаше „Хариет шпионката“. Все се пъхаше, където не й е работата. Когато бе на осем години, бе намерила в чекмеджето на майка си някакви стари снимки. Бяха на дъното, под куп пощенски картички и флакони за хапчета, които майка й бе купила от Флоренция по време на една университетска ваканция.

На една от снимките имаше момче, което й се стори на тогавашната й възраст — осем, евентуално девет. Застанало бе до момиче, което бе с една-две години по-малко. В момиченцето Джил моментално разпозна майка си. На гърба на снимката някой с красив почерк бе написал „Тиа и Дейви“ и годината.

Никога не бе чувала за Дейви. Но се учеше. Ровичкането й бе дало ценен урок. И родителите обичат да си имат тайни.

— Виж това — каза Ясмин.

Джил надникна в чекмеджето. Най-отгоре мистър Новак държеше пакет презервативи.

— Уф, гадост.

— Мислиш ли, че ги използва с Бет?

— Изобщо ми е противно да мисля за това.

— А мен питаш ли ме какво ми е? Та той е собственият ми баща.

Ясмин бутна чекмеджето навътре и отвори другото под него. Гласът й внезапно се превърна в шепот:

— Джил?

— Кажи.

— Виж тук какво има.

Ясмин пъхна ръката си покрай някакви стари пуловери, една метална кутия, свити на топки чорапи и след това спря. Извади нещо и се засмя.

Джил отскочи назад.

— Какво по…?

— Пистолет.

— Знам, че е пистолет!

— И е зареден.

— Прибери го. Не мога да повярвам, че баща ти държи зареден пистолет.

— Много бащи го правят. Да ти покажа ли как се вдига предпазителят?

— Недей.

Ясмин все пак го вдигна. И двете гледаха оръжието със страхопочитание. Ясмин го подаде на Джил. Отначало Джил се противеше, но изведнъж нещо във формата и цвета му я привлече. Положи го върху дланта си. Продължи да се диви на теглото, хладнината и простотата му.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита Ясмин.

— Казвай.

— Ама обещай, че няма да кажеш.

— Разбира се.

— Когато го открих, започнах да си представям как го насочвам към мистър Луистън.

Джил остави внимателно оръжието.

— Почти виждах пред очите си как влизам в час, а то е в раницата ми. Понякога си мисля дали да не изчакам до след часовете, когато няма да има други хора, после ще изтрия отпечатъците и ще изчезна. Или да отида в дома му — знам къде е, в Уест Ориндж, — а там като го убия, никой няма да ме заподозре. После пък си мисля дали да не го направя пред целия клас, та всички деца да ме видят, а после може да обърна пистолета и към тях, но реших, че ще стане нещо като в гимназията „Колъмбайн“, а пък аз не съм отчуждена като някакъв готик.

— Ясмин?

— Кажи.

— Ти направо ме плашиш.

Ясмин се усмихна:

— А, някакви си блуждаещи мисли. Напълно безопасни са, нали разбираш? Нищо няма да направя.

Мълчание.

— Той ще си плати — каза Джил. — Нали знаеш? Мистър Луистън, де.

— Знам.

Чуха кола по алеята към гаража. Мистър Новак си бе у дома. Ясмин най-спокойно взе пистолета, постави го на дъното на чекмеджето, после нареди всичко отгоре, сякаш нищо не е било. Изобщо не се забърза, дори когато чуха входната врата да се отваря и баща й да се провиква:

— Ясмин? Момичета?

Ясмин затвори чекмеджето, усмихна се и отиде до вратата.

— Идваме, тате!

* * *

Тиа дори не си събра багажа.

В момента, в който свърши да говори с Майк, хукна към фоайето. Брет още търкаше сънливите си очи. Вечно немитата му коса стърчеше на всички посоки. Беше й предложил да я закара до Бронкс. Микробусът му бе пълен с компютърно оборудване и вонеше на пръч, но кракът му не се вдигаше от педала за газта. Седнала до него, Тиа проведе няколко телефонни разговора. Първо събуди Гай Новак, съобщи му, че с Майк се е случило нещастие и го помоли да задържи Джил у тях. Той бързо се съгласи и й изказа съчувствието си.

— Какво да й кажа обаче? — попита я Гай Новак.

— Просто й кажи, че му се е явил спешен ангажимент. Няма смисъл да я тревожим.

— Разбира се.

— Благодаря ти, Гай.

Тиа не откъсваше очи от шосето, сякаш това можеше да съкрати времето за пътуване. Опита се да възстанови какво точно се е случило. Майк бе споменал, че е ползвал клетъчен телефон с GPS. Установил, че Адам е на някакво необичайно място в Бронкс. Отишъл там, сторило му се, че видял Хъф, после го пребили.

Адам бе все още в неизвестност — може като предишния път да е решил просто да се махне за ден-два.

Обади се на Кларк, после и на Оливия. Никой от тях не бе виждал Адам. Позвъни и на домашния телефон на Хъф, но никой не вдигна. През по-голямата част от нощта, та дори и през днешната сутрин подготовката за снемането на показанията бе изместила ужаса й на по-заден план — до момента, в който Майк се бе обадил от болницата. Край. Страхът — първичен и неудържим — я бе обзел напълно. Не можеше да си намери място на седалката.

— Добре ли си? — попита Брет.

— Добре съм.

Но не беше. Все се връщаше към онази нощ, в която Спенсър Хил бе избягал и се бе самоубил. Спомни си как Бетси й се беше обадила…

— Адам да е виждал Спенсър…?

Паниката в гласа на Бетси. Ужасът. И накрая — покой. Достатъчно се бе тревожила, че да заслужи всяка секунда от последвалия покой.

Тиа затвори. Изведнъж й стана трудно да диша. Усети стягане в гърдите си. Загълта жадно въздух.

— Да отворя ли прозореца? — попита Брет.

— Нищо ми няма.

Успя да се овладее и да се обади в болницата. Свърза се най-после с лекаря, но не научи нищо ново. Майк е бил пребит и ограбен. Доколкото разбра, нападателите са били неколцина и са го спипали в някаква тясна уличка. Имал силно сътресение и изкарал в безсъзнание няколко часа, но сега си почивал и щял да се оправи.

Позвъни на домашния телефон на Хестър Кримстайн. Шефката й бе умерено разтревожена за състоянието на съпруга и сина на Тиа. И изключително разтревожена за делото.

— Синът ти и друг път е бягал, нали? — запита Хестър.

— Веднъж.

— Вероятно и сега случаят е същия.

— Може да е и по-сериозно.

— Като какво, например? — попита Хестър. — За колко часа бе насрочено снемането на показанията, казваш?

— За три следобед.

— Ще поискам отлагане. Ако не го дадат, ще се наложи да се върнеш.

— Това е на шега, нали?

— Доколкото разбирам, тук нищо не можеш да направиш. А по телефон можеш да говориш отвсякъде. Ще ти уредя да те вземе частният ми самолет, та да излетиш от Титърбъро.

— Но става дума за собственото ми семейство.

— Точно така. А пък аз ти казвам, че можеш да се откъснеш от него за няколко часа. От присъствието ти на теб може и да ти стане по-добре, но на тях няма да им помогне. Аз обаче имам на ръцете си невинен човек, който може да отиде в затвора за двайсет и пет години, ако ние с теб осерем нещата.

На Тиа й идеше още сега да напусне, но нещо отвътре я обзе и успокои достатъчно, та да каже:

— Окей. Нека видим дали ще има отлагане.

— Ще ти се обадя.

Тиа прекрати разговора и се втренчи в телефона, сякаш бе някакъв израстък на ръката й. Наистина ли бе провела този разговор?

Когато влезе при Майк, Моу вече беше там. Той прекоси стаята с два скока, със свити в юмруци ръце и с лице, обляно от сълзи.

— Добре е — каза Моу, щом я видя. — Току-що заспа. Тиа се доближи до леглото на Майк. На останалите две легла също имаше пациенти, но в момента и при двамата нямаше посетители. Видя лицето на Майк и сякаш бетонна плоча се стовари върху стомаха й.

— О, божичко…

Моу мина откъм гърба й и положи длани на раменете й.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

Надяваше се, че е прав. Предполагала бе какво може да завари, но чак пък това! Дясното му око беше затворено от отока. Едната му буза бе срязана с нещо като бръснач, а другата бе подута. Сцепили му бяха устната. Едната му ръка бе под одеялото, но на другата личаха две огромни синини.

— Какво са ти направили? — прошепна.

— Пиши ги умрели — каза Моу. — Чуваш ли ме? Ще ги открия, но няма да ги бия. Направо ще ги пречукам.

Тиа сложи ръка върху ръката на Майк. Нейният мъж. Нейният красив, силен мъж. Влюбила се бе в него в „Дартмът“. Споделяла бе леглото му, родила му бе деца, свързала бе живота си с неговия завинаги. Човек не се сеща често за тези неща, но от това те не престават да съществуват. В действителност си избираш някой, с който да споделиш живота си — най-страшното нещо, като си помислиш. Защо бе позволила да се отдалечат един от друг, та макар и за малко? Защо ежедневното се бе превърнало в ежедневие, вместо да посвети всяка секунда от живота им на това да го направи дори още по-добър, още по-пламенен?

— Толкова много те обичам — прошепна.

Той примига с очи. И в тях тя съзря страха, което вероятно бе най-страшното. Откакто го познаваше, не бе го виждала да се бои от нещо. Нито да плаче. Сигурно си е поплаквал, но не беше от тези, които го показват. Искаше да е нейната опора, а колкото и старомодно да звучеше, и нейното желание бе същото.

Майк погледна право нагоре, вече с широко отворени очи, сякаш виждаше някакъв въображаем нападател.

— Майк — промълви Тиа. — Тук съм.

Погледът му се премести към нея, срещна нейния, но страхът не го напускаше. Ако присъствието й го утешаваше, поне не му личеше. Тиа хвана ръката му.

— Ще ти мине — каза.

Очите му се впиха в нейните и тя го разбра. Още преди думите да бяха излезли от устата му.

— А Адам? Къде е Адам?