Харлан Коубън
Дръж се здраво (13)

Дванадесета глава

Девет вечерта. Мрак обгръщаше къщата на Хъф.

Майк паркира на отсрещната страна на улицата. Прозорците светеха. На алеята бяха паркирани два автомобила. Още не бе решил какво точно ще прави. Остана в колата и за сетен път набра номера на Адам. Пак никой не отговори. Домашният номер на Хъф не беше в указателя, вероятно заради това, че бащата е полицай. Нямаха и номера на сина му ДиДжей.

Това го оставяше без избор.

Замисли се как щеше да обясни присъствието си, без да се издаде. Нищо не му идваше наум. И сега какво?

Дали да не се върне у дома? Момчето бе непълнолетно. Пиенето е опасно, но нима и Майк не беше пил на тази възраст? Колко пъти бяха се крили в гората с някоя и друга бира. Колко чаши с концентрат бяха обърнали на партитата в къщата на Грийнхол. С приятелите му не си падаха много по наркотиците, но бе прекарал сума ти следобеди в къщата на своя приятел Травчо — за сведение на родителското тяло: ако синът ви има прякор Травчо, това надали се дължи на интереса му към градинарството, — когато родителите му не бяха в града.

Майк сам бе намерил верния път. Щеше ли да порасне по-разумен, ако родителите му бяха нахълтали, както той се канеше да стори сега?

Погледна към вратата. Може би ще е най-добре да поизчака. Да го остави да се весели, да щурее, да прави каквото си е наумил, а той да го причака отвън и когато Адам излезе, просто да се увери, че всичко е наред. По този начин нямаше да го изложи, нито да загуби доверието му.

Какво доверие всъщност?

Адам бе зарязал сестричката си сама. Отказал бе да му се обади по телефона. А най-лошото — от гледна точка на Майк — бе това, че те вече шпионираха сина си като луди. С Тиа контролираха компютъра му. Подслушваха го по най-непочтен начин.

Сети се за оная песен на Бен Фолдс — „Ако нямаш доверие, и на теб няма да ти имат“.

Все още се двоумеше какво да предприеме, когато предната врата на къщата на Хъф се отвори. Понечи да се сниши на седалката, но му се видя ужасно глупаво. От къщата обаче не излезе дете, а самият капитан Даниел Хъф от риджуудската полиция.

Бащата, за когото се предполагаше, че не си е у дома.

Майк не бе сигурен какво точно следва да предприеме. Пък и нямаше кой знае какво значение. Даниел Хъф крачеше решително. По права линия към Майк. Нямаше и капка колебание. Крайната му точка бе явна.

Колата на Майк.

Майк се изправи. Срещна погледа на Даниел Хъф. Полицаят нито махна с ръка, нито се усмихна; но не беше и намръщен или пък притеснен. Вероятно под влияние на това, че знаеше какво работи Хъф, Майк се почувства сякаш полицай го е спрял на пътя и го гледа безизразно с надеждата, че той сам ще си признае за превишената скорост или за скритите в багажника козчета.

Когато Хъф наближи, Майкъл смъкна стъклото и лепна усмивка на лицето си.

— Здравей, Дан — рече.

— Майк.

— Много бързо ли карах, господин полицай?

Хъф реагира на неудачната шега с кисела усмивка. Дойде до вратата му и каза:

— Книжката и документите на колата, ако обичате.

И двамата се засмяха насила на слабата шега. Хъф постави ръце на хълбоците си. Майк понечи да каже нещо. Знаеше, че Хъф очаква някакво обяснение. Но Майк не бе особено убеден, че иска да му го даде.

След насиления смях последваха няколко секунди мълчание, докато накрая Даниел Хъф стигна до същността на въпроса.

— Видях, че си паркирал срещу нас, Майк.

И спря. Майк само каза:

— Ъхъ.

— Всичко ли е наред?

— Ами, да.

Майк се постара да не изпита раздразнение. Е, какво като си полицай? Голяма работа. Кой друг се приближава така до приятел на улицата, освен някой голям всезнайко? От друга страна, може пък нещо да му се е сторило подозрително като е видял свой познат в нещо като наблюдателен пост пред собствената му къща.

— Искаш ли да влезеш?

— Търся Адам.

— Затова ли си паркирал тук?

— Да.

— Тогава защо направо не почука на вратата? Напълно се бе вживял в ролята на лейтенант Коломбо.

— Исках първо да се обадя по телефона.

— Не забелязах да ползваш мобифона си.

— От колко време ме наблюдаваш, Дан?

— От няколко минути.

— Колата е съоръжена със спийкърфоун. Нали знаеш — хендсфри. Нали така е по закон?

— Не и когато си паркирал. Щом си спрял, можеш да долепиш телефона до ухото си.

Танцът взе да писва на Майк.

— Адам при ДиДжей ли е?

— Не е.

— Сигурен ли си?

Хъф се намръщи. Майк се гмурна в тишината.

— Мислех, че момчетата се събират у вас тази вечер — каза.

— Какво те наведе на тази мисъл?

— С такова убеждение останах. Че вие с Мардж няма да сте си у дома и че те ще се събират у вас.

Хъф пак сбърчи вежди:

— Нямало да съм у дома ли?

— За уикенда. Нещо от този сорт.

— И реши, че ще оставя тийнейджъри да върлуват из къщата без контрол, така ли?

Насоката на разговора им хич не се хареса на Майк.

— Защо чисто и просто не се обадиш на Адам?

— Опитах. Телефонът му нещо не работи. Той все забравя да му зареди батерията.

— И затова дойде дотук?

— Точно така.

— И остана да седиш в колата, вместо да почукаш?

— Виж какво, Дан. Знам, че си полицай и прочее, но повярвай ми, моля те. Единственото, което правя, е, че търся сина си.

— Не е у нас.

— А ДиДжей? Може би има представа къде е отишъл Адам.

— И него го няма.

Очакваше Хъф да предложи да се обади на сина си. Нищо подобно. Майк реши да не настоява. И така нещата бяха стигнали доста далеч. Ако някой е планирал купон с пиене и наркотици в дома на Хъф, явно го е отложил. Не му се щеше да продължава повече разговора си с него, докато не научеше нещо повече. Открай време не понасяше Хъф, а сега — още по-малко.

Пък и как да му обясни за GPS локатора.

— Радвам се, че те видях, Дан.

— И аз теб, Майк.

— Ако чуеш случайно от Адам…

— Непременно ще го накарам да ти се обади. Лека нощ. И карай внимателно.

* * *

— Мустачки на котенца — каза Наш.

На волана пак беше Пиетра. Наш кара пред нея близо половин час. Накрая паркираха акурата й на едно празно място близо до хотела от веригата „Рамада“ в Ийст Хановер. Когато я откриеха, първото им предположение щеше да е, че Реба е изчезнала именно оттам. Полицията щеше да се запита защо й е на омъжена жена да посещава хотел толкова близо до дома си. Щяха да предположат, че е имала среща с някое гадже. Мъжът й щеше да настоява, че е изключено.

Накрая, както и с Мариан, можеше и да разплетат случая. Но щеше да им отнеме много време.

Взеха със себе си покупките на Реба от „Таргет“. Ако ги оставеха в багажника й, полицията можеше да тръгне по тази следа. Наш прегледа съдържанието на торбата. Купила си бе бельо, книги и няколко стари, подходящи за семейно гледане филми на дивиди.

— Чу ли какво ти казах, Реба? — загледа се той в обвивката на едно от дивидитата. — Мустачки на котенца.

Реба бе яко омотана. Кукленските й черти все още изглеждаха нежни, сякаш бяха от порцелан. Наш бе извадил парцала от устата й. Тя го погледна и изстена.

— Не се дърпай — каза й Наш. — Само ще те заболи повече. А големите страдания тепърва ти предстоят.

Реба преглътна:

— Какво… какво искаш?

— Питам те за този филм, който си купила — показа й Наш обложката. — „Звукът на музиката“. Класика.

— Кой си ти?

— Ако ми зададеш дори само още един въпрос, ще започна веднага да те измъчвам. А това значи да страдаш повече и да умреш по-бързо. А ако ме ядосаш още повече, ще грабна Джейми и ще й сторя същото. Разбра ли ме?

Очичките й зампримигваха, сякаш й зашлеви шамар. Насълзиха се.

— Моля те…

— Помниш ли „Звукът на музиката“? Да или не?

Тя се опита да спре плача, да преглътне сълзите.

— Реба?

— Да.

— Да, какво?

— Да, помня го — успя да промълви тя.

Наш й се ухили.

— А тази строфа, „мустачки на котенца“ помниш ли откъде беше?

— Да.

— От коя песен?

— Какво?

— Песента. Спомняш ли си името на песента?

— Не мога.

— Е как така? Напъни се и ще се сетиш, Реба.

Тя се напъна, но той знаеше, че страхът може да действа и парализиращо.

— Явно си объркана — каза. — Няма страшно. От песента „Любимите ми неща“ е. Сега сещаш ли се?

Тя кимна. После, като наистина се сети, допълни:

— Да.

Наш се засмя доволно:

— Камбанки — каза.

Тя изобщо не вдаваше.

— Спомняш ли си този епизод? Джули Андрюс пее с децата, а те имаха кошмари, или се бяха уплашили от гръмотевиците, и тя се мъчеше да ги успокои и им каза да мислят за любимите си неща. За да не мислят за онова, което ги плаши. Това нали го помниш?

Реба се разплака отново, но успя да кимне с глава.

— И те запяха „камбанки“. Можеш ли да си представиш? Помисли си само. Ако попиташ един милион души кои са петте им най-любими неща, бас държа, че нито един — нито един, ти казвам — няма да спомене „камбанки“. Или да каже нещо от рода на: Мое любимо нещо? Ами, като начало, камбанките. Да, господине, те са ми на първо място. Шибаните камбанки. Ами да, когато искам да ми е истински весело, да ми олекне на душата, отивам и дръпвам камбанката на някоя врата. Казвам ти, бе, пич, това е върхът. И знаеш ли кое най ме възбужда? Ония, китайските камбанки за врата. Те направо ме довършват.

Наш спря, засмя се и поклати глава:

— Направо си го представяш онова предаване, „Семейни войни“, нали? На дъската са десетте най-популярни отговора на въпроса „твои любими неща“ и ти казваш „камбанка“, при което Ричард Доусън те прекъсва: „Според проучванията…“

Издаде бръмчащ звук с уста, а с ръцете си направи Х. Засмя се високо. Пиетра — също.

— Моля те — простена Реба. — Моля те, кажи ми какво искаш.

— И до това ще стигнем, Реба. Полека-лека. Но ще ти подскажа.

Тя зачака.

— Името Мариан говори ли ти нещо?

— Как?

— Мариан.

— Какво да ми говори?

— Тя ти е пратила нещо.

Ужасът в очите й нарасна многократно.

— Моля те, не ми причинявай болка.

— Съжалявам, Реба, но се налага. И ще го направя. Много болка ще ти причиня.

След което премина в задната част на микробуса и се зае да изпълни обещанието си.