Кони Мейсън
Обещай ми вечността (16)

16

Каютата на Матю на борда на „Морския ястреб“ донесе на Лили и сладки, и горчиви спомени, но не можеше да се сравнява с месеците на екстаз, прекарани на райския им остров. Сега Матю почти нямаше време за нея, докато плаваха към Насау, следвани от преименувания „Лейки Хоук“. В ума на Лили се мярна въпросът, дали Френчи и екипажът му ще бъдат спасени, но бързо забрави за това. Не си струваше да се тревожи за този пират, реши тя.

Времето, което прекарваха заедно Лили и Матю, не се губеше в думи — вече си бяха казани достатъчно много неща на острова. И двамата разбираха, че времето им е по необходимост ограничено и скоро ще се разделят. Не можейки да понесе мисълта за раздялата, която можеше да бъде и завинаги, те се любеха с отчаяние, каквото досега не бяха познавали.

Стигнаха Насау след четири дни и Матю отново отказа да заведе Лили на брега, но този път тя не започна да се тревожи, че той ще посещава местни проститутки, защото знаеше, че му е останала съвсем малко енергия за други жени. Докато беше на суша, Матю успя да набере екипажи за двата кораба. Но получи и лоши новини. Един от корабите му, „Небесен ястреб“, беше потопен от британска фрегата. Загубата му го натъжи, особено гибелта на екипажа, но войната не правеше разлика.

Останаха в Насау повече от седмица. Преди да заминат, научиха, че на 11 септември 1814 победата на американците по вода при Лейк Чамплейн е попречила на англичаните да нахлуят в Ню Йорк през долината на река Хъдзън. Все още се говореше усилено за възможно сериозно нападение над голямо пристанище и като възможна мишена упорито се сочеше Ню Орлиънс.

„Морският ястреб“ и „Лейди Хоук“ тръгнаха от Насау в началото на октомври с попълнени екипажи. Матю се беше насочил към Ню Орлиънс, докато „Лейди Хоук“ под командата на капитан Дик Марлоу имаше за задача да пречи на британското корабоплаване. Планираха да се срещнат през декември на едно от островчетата близо до Флорида, ако дотогава войната не е свършила.

За съжаление на Матю, британската флота не се виждаше никаква, когато навлязоха в устието на Мисисипи и се отправиха към Ню Орлиънс. Лили стоеше до перилата, докато корабът приставаше до един от дългите кейове. Невъобразимата смесица от звуци и цветове по оживените улици непрекъснато привличаше вниманието й. Весело облечени негри с кожа във всякакви оттенъци — от абаносовочерни до светлокремави — бродеха свободно по пристаните. Жените носеха цветни тюрбани върху къдравите си коси и весело полюляваха поли пред пристанищните работници, карайки Лили да се смее на глас на духовитите им подмятания.

— Каква гледка, нали? — каза Матю, приближавайки се към нея.

— Бил ли си тук преди?

— Много пъти. Обичам Ню Орлиънс. Нищо не може да сломи високия дух на жителите му. Дори и сега, когато войниците на Андрю Джаксън са наводнили града, всичко е живо и весело.

Лили насочи вниманието си към облечените в синьо войници, които се подпираха на стените или се разхождаха безцелно по кея.

— Мисля, че слуховете за британско нападение са неоснователни — заяви тя. — Не видяхме никакви следи от британски кораби в залива.

— Да се надяваме, че имаш право — каза скептично Матю.

Знаеше, че упоритите британци са готови на всичко. Може би дори в този момент се събираха на някой усамотен остров наблизо, подготвяйки се за атака. Нямаше представа колко близо е до истината.

— Сара ще се изненада, като ни зърне — каза весело Лили. — Нямам търпение да я видя.

— Малката ми сестричка я чака голям шок — съгласи се Матю — Нямаме товари за разтоварване, така че не виждам защо да се бавим на кораба. Ще тръгнем веднага щом бъде швартован. Разделих сред моряците съкровището на Френчи и им дадох две седмици отпуск на сушата; спечелиха си го.

— Две седмици? — протестира Лили. — Трябва ли да заминаваш толкова скоро?

— Много време отсъствах от военните действия, любов моя, и сигурно разбираш защо трябва да бързам. Две седмици ще стигнат, за да се запасим с прясна храна, вода и амуниции, иначе бих тръгнал и по-рано.

— Сара ще бъде разочарована.

— Тя ще разбере. Имаш ли адреса й?

— Да, получих едно писмо от нея, преди да замина от Бостън. Двамата с Джеф живеят на улица „Дюмейн“ номер тридесет и едно.

След малко двамата слязоха на брега и Матю нае карета, за да ги отведе, заедно с багажа на Лили, до улица „Дюмейн“. Докато пътуваха през града, Лили не се отделяше от прозореца, попивайки калейдоскопа от гледки, звуци и миризми. Накъдето и да погледнеше, виждаше големи количества храни и оръжия, струпани на купчини. Това, както и многобройната местна милиция, напомняха, че градът е застрашен от обсада. Явно не всички бяха на мнение, че слухът за нападението е само шега.

Докато се придвижваха през центъра на стария град, Лили беше очарована от дантелените решетки на балконите и прозорците, направени от ковано желязо. Зърваше изкушаващи гледки на градини, напомнящи същински бижута, оградени с високи стени, и ахкаше възторжено. Все едно беше попаднала отново в Париж. Матю се усмихваше снизходително на неприкритото й възхищение от живописния град и отново се питаше защо толкова дълго се беше противил на любовта.

Лили като гъба попиваше невероятния вкус на Ню Орлиънс. Отначало градът и се стори шокиращ конгломерат от живописни хора и оживени улици, особено след изолацията на техния остров. Внимаваше да не пропусне нищо, едва ли не увиснала на прозореца на каретата, но се стресна, когато зърна афиш, окачен на един кол, който съобщаваше за представление в оперния театър с участието на Клариса Хартли. Навярно театралната трупа на Клариса беше пристигнала в града, за да изнася представления, и Лили смутено се запита какво би означавало това за брака й.

Внезапно се дръпна от прозореца, питайки се дали Матю е видял афиша. Знаеше, че го е видял, когато го беше уловила да се взира в нея, сякаш чакайки тя да подхване темата. Но Лили реши да я пренебрегне. Беше толкова щастлива с Матю през изминалите няколко месеца, че не искаше да събужда старите спомени за Клариса Хартли. Освен това, тя знаеше, че Матю я обича и никога не би я наранил, връщайки се към Клариса, нали?

Матю беше видял афиша, но не знаеше дали Лили го е видяла. Отчаяно искаше да я увери, че сега Клариса вече не означава нищо за него, но мълчанието на жена му го поставяше в неудобно положение. Не искаше да отваря стари рани, не искаше и да привлича вниманието на Лили към факта, че Клариса с в града, ако тя не беше видяла афиша. В края на краищата, не каза нито дума.

Каретата зави зад един ъгъл и навлезе в улица „Дюмейн“; Лили забрави за Клариса, когато екипажът спря пред номер тридесет и едно. Матю скочи долу, за да й помогне да слезе, докато кочияшът стоварваше сандъците й. Едва му бяха платили и той беше потеглил, оставяйки ги да стоят сред струпаните сандъци, когато Сара изплува от вратата право в прегръдките на Матю.

— О, не мога да повярвам — изписка тя възторжено, като се смееше и плачеше едновременно. — Да дойдете в Ню Орлиънс в такова време… — Поклати глава невярващо. — Не знаете ли, че сме под обсада? Или поне властите искат да мислим така. О, извинявайте, влезте, влезте. Нямам търпение да разбера как сте се измъкнали от Бостън. Понеже Матю е тук, сигурно сте дошли с „Морския ястреб“.

Сара беше толкова развълнувана, че не можеше да престане да бъбри. Когато прегърна Лили, в очите й имаше сълзи.

— Не си се променила, Сара — засмя се Матю, прегръщайки я през раменете, докато вървяха към къщата. — Как е зет ми?

— Зает — отвърна със смях Сара. — Това беше златна възможност за нас, Матю. За разлика от Бостън, сега Джеф има повече клиенти, отколкото може да обслужва. Надявам се да не си бил много разочарован, че пропусна сватбата ни.

— Ще го преживея — каза Матю. — Стига да си щастлива.

— Невероятно много — увери го Сара с пламнали бузи.

Тя ги въведе в малка, по елегантна гостна и веднага поръча да донесат чай. Изключително красива квартеронка с бледокремав цвят на кожата веднага отиде да изпълни поръчката й.

— Флита е свободна цветнокожа — осведоми ги Сара, докато чакаха да дойде чаят. — Ние с Джеф нямаме роби. Но разбира се, ще разберете това по-късно. Точно сега умирам да узная какво ви води в Ню Орлиънс и как така с Лили сте заедно, когато очаквах Матю да е в морето, вбесявайки англичаните.

Лили и Матю размениха многозначителни погледи. Наистина ли искаха Сара да разбере, че Лили го е напуснала и той я е намерил на борда на британски боен кораб, който беше превзел на абордаж?

— Това е много дълга история, Сара. Достатъчно е да кажа, че ние с Лили заминахме преди няколко месеца от Бостън и прекарахме известно време като корабокрушенци на един пуст остров на Бахамите.

— Колко романтично — възкликна Сара, поглеждайки многозначително Лили, с което искаше да каже: „Нали ти казвах?“

— Оставям Лили на твоите грижи и се връщам на война — продължи Матю. — Отсъствах твърде дълго и страната ни отчаяно се нуждае от мене. Може би ще предложа помощта си на генерал Джаксън. Той може да ми каже къде има най-голяма нужда от мене.

— Колко… колко време ще останеш?

— Смятам, две седмици. Толкова време ми трябва да снабдя кораба с всичко необходимо и да се погрижа за някои малки поправки.

— Толкова скоро? — възкликна Сара. — Колко време не сме се виждали, Матю?! Всички знаят за безстрашните ти подвизи и аз много се тревожех. Не можеш ли да го убедиш да остане, Лили?

— Иска ми се да можех — въздъхна съжалително Лили.

— Още ли ти е неприятно, че се бия против твоите съотечественици? — запита Матю уж нехайно, но настоятелно.

Лили зае замислена поза.

— Не, вече не. Америка сега с моята страна и искам за нея свобода и справедливост не по-малко от вас.

— Не мога да повярвам, че чувам това — изрече възторжено Сара. — Винаги съм знаела, че вие двамата сте един за друг, но бяхте твърде упорити, за да си го признаете. Корабокрушението сигурно ви е вразумило.

Матю се ухили на Лили.

— Не знам за нея, но на мене със сигурност ми отвори очите. Тези месеци бяха най-щастливите в живота ви.

— И в моя — изчерви се Лили.

Докато те двамата се гледаха с изгарящи погледи, Сара почувства огромно облекчение и щастие заради новооткритата любов на Лили и Матю. Тя знаеше, че Клариса Хартли е в града, и се ужасяваше от мисълта, че Матю може отново да изостави съпругата си заради любовницата. Но сега, когато разбра, че Матю е твърде влюбен в Лили, за да го разсейва някаква стара страст, тя се успокои.

 

Дните отлитаха и Лили се отчайваше от бързия ход на времето. Само след броени дни Матю щеше да замине. Тя горещо се молеше дано съдбата бъде благосклонна и да го върне при нея жив и здрав. За съжаление, почти не го виждаше напоследък. Той се беше свързал с генерал Джаксън и сега участваше в обучението на цивилни доброволци, за да се създаде бойна сила, годна да се опълчи на британците, ако нападнат Ню Орлиънс, както се очакваше. Затова престоят му в града се проточи на три седмици, което беше добре дошло за Лили.

Странно нещо се случи в деня, когато тя излезе сама на пазар. Или се беше объркана, или наистина видя Клариса Хартли да се навърта пред къщата. Това я накара известно време да се тревожи, но тя не сподели с никого какво е видяла. Матю не й беше давал основание да смята, че й изневерява, и тя нямаше причина да го подозира или да го разпитва за бившата му любовница. В края на краищата Лили престана да мисли по този въпрос.

Един ден Матю й каза, че Жан Лафит, известен пират, когото жителите на Ню Орлиънс смятаха за герой, е предоставил цялата си флота на разположение на губернатора Клейбърн.

— Губернаторът веднага отклони предложението на Лафит — допълни Матю, поклащайки глава. — Този пират се смята за американски гражданин, но Клейбърн не му вярва Особено след като научи, че британците са обещали на Лафит тридесет хиляди лири, за да позволи на британските кораби да влязат в Баратария, островната му крепост южно от Ню Орлиънс.

— Може би Клейбърн постъпва мъдро — допусна Лили.

— Мисля, че предложението на Лафит е искрено — отвърна Матю. — Той иска да помогне в тази война, дори е казал, че ще подаде молба до самия Джаксън, за да воюва на страната на американците.

В края на ноември Матю съобщи на Лили, че „Морският ястреб“ е готов за отплаване и генерал Джаксън му е дал позволение да замине.

— Толкова рядко те виждах, Матю — оплака се Лили, когато научи новината. — Някои нощи дори не се връщаше у дома. Може би трябва да останеш в Ню Орлиънс и да чакаш нападението. Сигурна съм, че помощта ти ще бъде безценна за генерал Джаксън.

— Трябва да замина, Лили — каза тихо Матю. — Имам среща с „Лейди Хоук“ след няколко дни. Дик ще ме чака. Нямам търпение да видя как се оправя.

Тази нощ те се любиха до самозабрава, страстта им един към друг беше неутолима.

Стиснала тесните хълбоци на Матю с коленете си, Лили поемаше невероятната му дължина в тялото си, дишайки дълбоко, докато усещаше как се разтяга, за да го приеме. Матю леко надигна глава и пое в устата си едното набъбнало зърно, прокарвайки езика си по нежната пъпка, преди да го засмуче леко. Лили изстена, извивайки гръб, и пое мъжествеността му още по-навътре, дълбоко в себе си. Матю трепна, ритъмът му се засили в дива ярост, докато продължаваше да смуче и да дразни зърната на двете гърди. Изведнъж той се надигна и търкулна Лили под себе си, продължавайки да влиза и да излиза, без да спира.

Лили сведе глава и вкуси топлината на шията му, докосна с език меките къдрави косми по гърдите му, олюлявайки се на ръба на лудостта. Когато Матю пъхна ръка между двамата и намери чувствителната пъпка, скрита в гнездото между бедрата й, Лили извика, притискайки се към ръката му.

— Хайде, любов моя, хайде — подканваше я Матю с пресипнал глас. — Искам да свършиш. Искам да вкуся този момент за всичките дълги самотни нощи, които ме очакват.

Думите му, толкова прекрасно еротични, така великолепно възбуждащи, я тласнаха отвъд ръба и тя започна да пропада в бездната, само за да издигне още веднъж до върха, когато той я последва в полета на екстаза.

След това Матю заспа заситен, докато Лили лежеше будна, не можейки да понесе мисълта за предстоящата раздяла. Ами ако не се върне? Обичаше го твърде много, за да му позволи отново да излезе от живота й. Ако нещо се случеше с Матю, тя би искала да е до него. Но знаеше, че той никога няма да се съгласи да я вземе със себе си. Не бе задължително обаче решенията да се вземат само от мъжете, заключи Лили с обичайното си безразсъдство. Тя винаги се хвърляше с главата напред в потенциално опасни ситуации и някак успяваше да оцелее.

През дългата нощ, докато притискаше Матю към сърцето си, тя кроеше тайни планове, които можеха да доведат и до смъртта й. Но нямаше нищо по-важно от това, да бъде с Матю, когато той имаше най-голяма необходимост от нея. Хитра усмивка се плъзна по устните й, когато накрая се унесе в дълбок сън. А когато отвори очи, Матю вече беше станал и се беше облякъл.

— Сутрин ли е вече? — запита тя, докато се протягаше и се надигаше, за да седне в леглото.

— Още е рано, спи, любов моя.

— Нямаше ли да ме събудиш, за да се сбогуваме?

— Сбогувахме се снощи по начин, който ще запомня.

— Със сутрешния отлив ли ще отплаваш?

— Не, тръгваме по залез, с вечерния отлив, но има още много неща да се правят, преди да бъдем готови за тръгване, така че няма да се върна. Винаги съм мразил дългите сбогувания, затова ме целуни, любов моя, и ми пожелай късмет.

— Вземи ме със себе си!

— Да не си луда? — изсмя се Матю, навеждайки се, за да я прегърне. — Твърде скъпа си ми, за да подложа на риск живота ти.

— Някои капитани вземат жените си — настоя Лили.

— Любовниците си. Само любовниците — изтъкна Матю с дяволита усмивка. — По-весело, любов моя. Ще се върна, преди да си разбрала.

— Обещай ми, Матю, обещай ми, че ще се върнеш — замоли го Лили с почти трескава настойчивост.

— Вече ти се обещах за вечни времена, това не е ли достатъчно?

— За вечни времена — въздъхна Лили. — Достатъчно е, Матю. Но само ако съм наблизо, за да се погрижа нищо да не ти се случи, помисли тя.

 

Здрачът обгръщаше кея в удължаващи се пурпурни сенки, докато хората бързаха да се приберат по домовете си за вечеря. В края на ноември се стъмняваше рано и вечерният хлад се вмъкваше в костите на Лили, клекнала зад куп бъчви, точно срещу пристана, където беше закотвен „Морският ястреб“. Оживлението около кораба беше достигнало апогея си и Матю издаваше заповеди за предстоящото отплаване. Мъже с най-разнообразна външност сновяха напред-назад по дъската между кораба и пристана, товарейки последните припаси и амуниции, необходими за дългия престой в морето.

Наблюдавайки Матю, застанал на мостика, Лили нахлупи шапката си и тревожно зачака удобния момент. Той дойде, когато новият първи помощник на Матю, Пол Дикъне, поиска съвета му за нещо, ставащо на другия борд, и за момент отвлече вниманието му от хората, които товареха припасите. В мига, когато Матю изчезна от мостика, Лили се задейства. Облякла дебело подплатен жакет над старите дрехи на Матю, скрила яркочервената си коса под вълнена шапка, тя не се различаваше от младите момчета, чиито слабички фигури и гладки лица издаваха, че са все още неопитни, нови моряци.

Снишавайки се зад един от тях, Лили нарами някакъв чувал, който не изглеждаше много тежък, и тръгна по дългия път нагоре но дъската, молейки се горещо да не бъде спряна от пазача. Не очакваше да стои така предрешена дълго време, само докато излязат достатъчно навътре в морето, за да не може Матю да я върне в Ню Орлиънс Не се съмняваше нито за миг, че той ще се разсърди — достатъчно, за да й извие врата. Но тя някак си щеше да го убеди, че мястото й на борда на „Морския ястреб“, с него, а не у дома — да чака и да се чуди дали той е жив или мъртъв.

Приведена под тежестта на чувала, Лили си пое облекчено дъх, когато никой не нададе тревога. Дотук добре, помисли тя развеселено. Като се вземат предвид обстоятелствата, не беше трудно да осъществи плана си. Съчиняването на обяснително писмо до Сара беше доста мъчителна задача. Тя се надяваше Сара да разбере защо трябва да замине и като знаеше как обича Джеф, Лили беше уверена, че Сара ще разбере, че тя е трябвало да постъпи точно така.

— Бавиш се, момче, давай по-бързо.

Лили не бе разбрала, че е забавила крачка, когато морякът зад нея я побутна. Беше стигнала трюма и се канеше да слезе надолу с чувала си. Смяташе да се скрие долу и да стои там, докато корабът потегли. Когато настани чувала при другите, нарочно се забави, надявайки се останалите да си тръгнат, без да й обръщат внимание. Тя и морякът зад нея бяха внесли последните чували и тя много разчиташе, че ще може да се скрие в трюма. Явно нямаше да стане така.

— Стига си се помайвал, момче, има много работа на палубата. За пръв път ли плаваш?

Морякът като че ли се чувстваше задължен да стегне юздите на младока, който изглеждаше като току-що напуснал училищната скамейка.

— Да — измърмори Лили с възможно най-дебел глас.

— Малко си млад, но ще свикнеш. Хайде, идвай, ще ти покажа какво още има да се върши.

Хвана я за яката и не особено внимателно я тикна към стълбата. Лили нямаше избор и се подчини.

Сенките вече се бяха сгъстили и оживлението отслабваше, мъжете чакаха заповед да развият платната. Матю се разхождаше по палубата и острият му поглед не пропускаше нищо; нямаше търпение да се върне към военните действия. Всеки пленен или потопен кораб щеше да намали броя на възможните нападатели на Ню Орлиънс или който и да било друг важен пристанищен град. Не забелязваше нищо нередно на палубата и тъкмо щеше да се разпореди да изтеглят дъската, когато видя една жена, която слизаше от карета, бързайки към кораба. Още беше достатъчно светло и Матю веднага я позна. Клариса! Какво, по дяволите, правеше тя тук? Викаше и жестикулираше и Матю неволно й махна да се качи на борда. Нямаше представа, че един млад моряк го наблюдава зяпнал в шок и кехлибарените му очи се изпълват с болката от предателството.

На Лили й се стори, че са очаквали Клариса на борда на „Морския ястреб“, че Матю я е поканил за последна интимна среща преди отплаване. Дали се беше виждал с нея през всичките тези дни и пощи, когато казваше, че е много зает, за да си дойде у дома? Матю като че ли не се притесняваше да вземе любовницата си на кораба, защото явно предпочиташе Клариса пред собствената си съпруга. Болеше, ужасно болеше. Тя тъкмо щеше да се смъкне незабелязано по дъската и да се върне у дома, когато към нея пристъпи вече познатият й моряк, който мислеше, че й помага.

— Върви долу в трюма, момче, имат нужда от тебе. Товарът трябва да се пренареди, а ти си достатъчно дребен, за да се пъхаш на места, където има нужда от запълване.

— Но…

Тя погледна към Матю и видя, че е прегърнал Клариса и сега говорят тихо и напрегнато. На лицето му беше изписано любопитство, но Лили не можа да разбере от изражението му за какво точно си мисли.

— Не спори, момче. Ще ти покажа какво трябва да се направи. Как се казваш? На мене ми викат Плешивия.

Това явно беше някаква грешка, тъй като всеки инч от виждащата се кожа на мъжа беше покрит с гъсти черни косми, включително лицето и главата.

— Аз съм… Люк — каза Лили, съобразявайки бързо.

Точно когато Матю отвеждаше Клариса към каютата си, Лили се насочи нерешително към трюма. Може би, ако се правеше, че изпълнява заповедите, щеше да намери начин да се измъкне от кораба, преди да е отплавал. Нямаше как да остане там заедно с любовницата на Матю. Запита се дали той смята да задържи Клариса, или тя ще си тръгне, след като спи с него. Лили не можеше да си представи тази жена да остане на кораба по-дълго време, защото тя беше от онези, които копнеят за светлините на рампата и постоянното внимание на публиката. Не беше и от хората, които обичат да излагат на опасност живота си. Не, реши Лили, Матю вероятно ще спи с нея, но няма да я вземе със себе си. Хвърли хитър поглед към него и го видя да отвежда Клариса по стълбата към каютата си, а после слезе в трюма.

 

Матю се намръщи, докато гледаше как Клариса внимателно си пробива път към него. Не можеше да си представи какво иска, но тя му се видя толкова отчаяна, че неволно й махна да се качи. Разбира се, знаеше, че тя е в Ню Орлиънс. Беше видял афишите, дори я беше зърнат отдалече един-два пъти. Когато тя се беше опитвала да го отведе някъде насаме, той внимателно я беше отбягвал. Не искаше нищо да разстройва доверието, което се беше установило между него и Лили в изминатите няколко месеца. Но връзката му с Клариса беше траяла дълго и той се почувства задължен поне да я изслуша, особено щом му предстоеше да замине, а тя явно беше отчаяна, за да дойде да го търси чак тук, на пристанището.

Трябваше да бъде подготвен за възторженото й държание, но не беше. Когато тя буквално се хвърли върху него, той нямаше избор и протегна ръце, иначе тя щеше да го събори. Но за негова чест, бързо я отстрани от себе си.

— Какво има, Клари? Защо дойде?

— Би могъл да кажеш, че се радваш да ме видиш — каза Клариса, нацупвайки недоволно уста.

— Това би означавано да излъжа — отвърна Матю, преди тя да си въобрази, че той има нужда от любовница. — Ако имаш нещо важно да ми казваш, по-добре го кажи веднага, защото, както виждаш, се приготвям за отплаване.

— Важно е, Матю, иначе нямаше да дойда. Знам, че ме отбягваш, но имам нужда от помощ.

— Помощ? Каква по-точно?

— Не можем ли да поговорим насаме? Твоите хора ни зяпат.

Матю изруга под нос. Как да не ги зяпат? Те знаеха, че е женен, и повечето от тях много уважаваха Лили. Господи, нямаше ли Лили да се вбеси, ако знаеше, че Клариса сега с при него, запита се той. Слава богу, че тя си беше у дома и не би могла да изтълкува погрешно тази невинна среща.

— Много добре, Клари, ела в каютата ми. Но мога да ти отделя само няколко минути — предупреди я той.

— Точно толкова ми трябва — каза загадъчно Клариса.

Жадният поглед, с който тъмните й очи поглъщаха Матю, опровергаваше думите й. След всичкото това време тя още не беше намерила с кого да го замести и се надяваше, че той ще се върне при нея някой ден.

Когато влязоха в каютата на Матю, Клариса се настани на един стол, докато той застана пред нея, чакайки обяснение.

Клариса облиза пресъхналите си устни. Сега, когато вече беше тук, не знаеше как да започне, не знаеше и как ще реагира Матю. Наистина беше отчаяна и той беше единствената й надежда.

— Матю, трябват ми пари, много пари.

— За бога, Клари, още ли не можеш да ограничиш разходите?

Той си спомни, че докато беше негова любовница, често я беше упреквал за разточителството й.

— Една актриса има нужда от дрехи, красиви бижута, дантелено бельо. Не знаех колко много съм похарчила, докато не дойдоха сметките.

— Няма ли мъж в живота ти, който да поеме отговорност за разходите? Не е в твой стил толкова време да нямаш покровител.

— Разбира се, имаше много мъже — отвърна предизвикателно Клариса, — но последният ме заблуди. Мислех, че е богат, казваше, че парите му били блокирани за кратко. „Вземаше на заем“ по-голямата част от парите, които печелех, и когато сметките започнаха да пристигат, се изпари. Хотелът конфискува целия ми гардероб, трупата ми напуска Ню Орлиънс, отива в Начес, а аз нямам пари да си платя билета. И за да станат нещата още по-зле, мениджърът ми отказва да ми дава нари в аванс.

Матю се намръщи още повече. Честно казано, чувстваше се донякъде задължен да даде на Клариса парите, за които тя го молеше. Бяха били любовници цели пет години, въпреки че чувствата му към нея не бяха дълбоки, и сигурно си беше намирала други мъже, с които да спи, когато той отсъстваше повече, отколкото тя можеше да понесе. От своя страна той намираше връзката за удобна, тъй като не беше открил жена, която да обича или да иска да направи своя съпруга. Докато не се появи Лили.

— Ти си последната ми надежда, Матю — замоли го Клариса. — Непременно трябва да отида в Начес, а без гардероба си няма как да си печеля прехраната.

— Добре, че в момента имам достатъчно пари в брой — изрече полека Матю, изваждайки малка кутия от чекмеджето на бюрото си. Беше взел част от съкровището на Френчи със себе си, за да купи при нужда храна от по-далечни пристанища. — Колко ти трябват?

Очите на Клариса се разшириха, когато тя зърна блясъка на златото. Облиза устни и назова една сума, толкова невъзможно голяма, че Матю й отправи суров поглед и преброи половината от поисканото. Пусна парите в отворената й длан. Клариса внимателно ги прибра в чантичката си, знаейки, че Матю се е показал щедър, но негодуваше, че не й даде цялата поискана сума. Въпреки това парите бяха достатъчни, за да плати дълговете си, да купи билет за кораба до Начес и да й стигнат за няколко месеца. Поне докато не намери друг мъж, който да поеме отговорност за разходите й.

Когато Клариса не даде признак, че ще си тръгва, Матю стисна лакътя й и я накара да се надигне от стола.

— Сбогом, Клари. Съветвам те да харчиш тези пари колкото може повече време.

— Матю, бих искала да ти се отплатя.

Тя се приближи към него, без да оставя никакво съмнение как точно иска да му се отплати.

— Не ми трябва отплата, Клари. Това ме освобождава от отговорност към тебе веднъж завинаги.

— Заради старите времена, Матю, иска ти покажа колко много ценя помощта ти.

— Можеш да ми го покажеш, като слезеш от кораба и ме оставиш да отплавам. Сега имам съпруга, Клари. Обичам Лили. Дори ти не можеш да ме убедиш да направя нещо, за което по-късно ще съжалявам. Сбогом, Клари, съмнявам се, че някога ще се видим.

— Не бъди толкова сигурен, скъпи — измърка гърлено Клариса, намеквайки за бъдещи срещи. — Един ден ще се появя, когато най-малко ме очакваш, и ще ти благодаря подобаващо.

След това тя излезе царствено, оставяйки Матю да клати глава и да се пита какво ли е намирал някога у Клариса Хартли.