Кони Мейсън
Обещай ми вечността (12)

12

Когато на следващата сутрин Лили натисна дръжката на вратата, тя поддаде лесно под пръстите й. Предположи, че някой е отключил рано сутринта, и се облече бързо, защото вече беше късно. Когато излезе на палубата, видя Матю със замъглени очи. Изглеждаше ужасно, сякаш не беше мигнат през нощта. И на него ли му беше толкова зле, колкото и на нея, запита се разсеяно Лили, когато Матю изръмжа нещо като поздрав.

— Добра работа ли свърши на брега? — осмели се да изрече тя с хладен глас.

— Много.

Плахата му усмивка подведе Лили да допусне, че снощи с правил и нещо друго, освен да се занимава с откупа за пленниците. Тя изсумтя възмутено и се обърна, за да погледне към пристанището. Но не го видя. През нощта явно корабът беше отплават и сега тя не виждаше нищо друго освен спокойни сини води и очертанията на далечни острови.

— Излезли сме от Насау?

— Отплавахме със среднощния отлив, нямаше защо да се бавим повече там.

— Къде отиваме?

— Към Ню Орлиънс. Това с едно от последните пристанища, които още не са блокирани от англичаните.

— Колко време ще останем там?

— Само ти оставаш — поправи я Матю. — Когато те заведа на брега, в безопасност при Сара и Джеф, ще се върна в морето. Тази война още не е свършила. Сега, ако ме извиниш, имам задължения. Ако още не си закусила, иди в кухнята. Готвачът ти е оставил храна.

Лили се обърна и го загледа как се отдалечава, питайки се с коя ли жена е спал снощи. Дали я е познавал отпреди, или просто я е избрал ей така, само колкото да утоли страстта си? Не че имаше някакво значение, опитваше се тя да се самоубеждава. Щом той не я безпокоеше, можеше да спи с която си иска. Тя дори започваше да вярва на лъжите си, докато не си спомни колко прекрасно се любеше Матю с нея, колко великолепно я караше да се чувства и колко покъртително реагираше тя.

Очите на Лили се присвиха замислено, докато галеха мъжествената линия на тесните му хълбоци, стегнатите кълба на седалището, които се свиваха с всяка стъпка, докато той се изкачваше по стъпалата към мостика. Гърбът му беше изправен и строен, раменете — широки. Изведнъж той се обърна и срещна погледа й, втренчен в него; в очите й той прочете всичко друго, само не и безразличие. За един бездиханен момент очите им останаха впити един в друг, после Матю пусна една дяволита усмивка и продължи изкачването си. Лили се изчерви и наведе глава, мъчейки се да се съсредоточи върху всичко друго, само не и върху самодоволната усмивка на Матю. Магьосник ли беше този мъж, запита се тя, тръсвайки сърдито глава. Как беше разбрал, че го гледа?

Тази нощ Матю дръзко влезе в каютата на Лили, без да почука. Тя се приготвяше да си легне и тъкмо беше навлякла строгата си бяла нощница, когато Матю нахлу в каютата. Една лампа висеше от тавана и тя замръзна, когато той спря на прага, взрян в нея така напрегнато, че сякаш наистина виждаше всичко през единствената й тънка дреха.

— Какво искаш? — запита тя, възвръщайки си най-сетне гласа.

— Това е моята каюта, мога да влизам когато си искам.

— Тогава ми намери друга, където да не бъда обезпокоявана — изрече предизвикателно тя.

— Ти още си моя съпруга, Лили.

— Това не ти попречи да спиш с друга жена в Насау!

Матю пребледня. Внезапното оттегляне на кръвта от лицето му само потвърди подозренията на Лили, че Матю е прекарал свободното си време в Насау в прегръдките на чужда жена.

— Не можеш да знаеш!

— Сега знам.

Гласът й беше толкова спокоен, че не издаваше вътрешната борба, която кипеше в душата й.

— Защо да не потърся утеха другаде, щом съпругата ми отказва да изпълни съпружеските си задължения?

— Защо, наистина? — повтори Лили с безразличие. — Казах ти, че не ми харесва да бъда използвана за тази цел.

— Но ти харесва да се любиш с мене.

— Е — отвърна тя с неохота, — много те бива.

Матю се усмихна едва-едва.

— Има още много неща, на който мога да те науча.

— Не ми трябват уроците ти.

Ъглите на устата му се отпуснаха мрачно.

— Какво означава това? Нима Клей Уинслоу те е учил на разни неща, докато ме нямаше?

— Отвратителен си — заяви Лили, нарочно обръщайки гръб. — Моля те, излез, уморена съм.

Матю се вгледа за миг в гърба й, стиснал отпуснатите си юмруци. Нямаше никаква представа защо иронията й го караше да губи самообладание. Господ знае, че имаше достатъчно разум, за да я набие и да я накара да му се подчинява, но странно, искаше само да смъкне този отвратителен бял саван от тялото й и да я люби, докато тя не започне да моли за милост. Представи си плътта й под ръцете си, вкуса й по устните си и тези измъчващи го картини бяха достатъчни, за да се озове с две дълги крачки при нея.

Лили ахна, когато почувства пръстите на Матю да се стягат около крехката плът на раменете й и да я обръщат към него.

— Отвратителен, а? Мислиш, че съм отвратителен? Нямаш представа какво означава тази дума. Може да съм отвратителен, но на тебе това ти харесва.

Тя усети как започва да го удря по гърдите. Но преди да си поеме дъх, устата на Матю се впи в нейната. Тя изскимтя протестиращо, когато езикът му раздели устните й и навлезе безмилостно в горещата топлота на устата й. Ушите й започнаха да бучат, главата й се замая от липса на кислород, но Матю продължи да я наказва с целувките си. Докато тя не омекна в ръцете му и той я почувства да се отпуска безпомощно до него, едва тогава освободи устата й. Вече беше разкопчал горните копчета на нощницата й и сведе глава към розовите връхчета на гърдите й.

Лили си пое дъх на пресекулки, когато влажната топлина на устата му докосна чувствителното й зърно. Тя го усети да се издува и да се втвърдява под езика му и безмълвно прокле разпътното си тяло, задето реагираше на мъж, когото тя не можеше да понася. Когато Матю я вдигна на ръце и я отнесе на леглото, тя изведнъж разбра, че го беше измъчвала отвъд границите на всяко търпение, и само чудо би могло да го спре сега. Тъжното беше, че в този момент тя не знаеше дали иска той да спре или не. Тялото й пламтеше, кръвта кипеше във вените й и когато Матю коленичи на леглото до нея и вдигна нощницата й, съпротивата й почти изчезна. Когато ръцете му намериха влажното място между бедрата й и той започна да го възбужда с невероятно умение, волята й се пръсна на малки парченца.

Сега той пъшкаше, очите му бяха станали сурови, като бляскави диаманти, докато освобождаваше напрегнатата си мъжественост от стягащите го панталони. Тя го усети да се стяга и да набъбва срещу бедрото й и зачака, останала без дъх, той да проникне през последната й защита. Но Матю имаше други идеи. Бавно сниши уста към мястото, където пръстите му се бяха намирали допреди броени мигове.

— Това отвратително ли е? — запита той, докато езикът му се плъзгаше над набъбналата й женственост.

— Да! Не! О, господи, не знам! Не мога да мисля, когато го правиш.

Матю не отговори, заравяйки уста дълбоко в слабините й, търсейки, намирайки, измъчвайки я с устни и език. Сега езикът му навлизаше навътре и Лили хвана главата му, опитвайки се да го отмести, но само го придърпа още повече, когато той намери скритата пъпка на нейната женственост и започна предизвикателно да я ближе с върха на езика си. Изви се към него и той стисна седалището й, за да я задържи на място. Единственият звук в каютата беше тежкото дишане на Лили, накъсвано от заглушените стонове на Матю.

Матю прие изблика на нейната страст, наслаждавайки му се, докато умело я отвеждаше към ръба на здравомислието. Изведнъж от гърлото й се откъсна вик на жажда, на желание, молба за освобождение от мъчението на неговото любене. Матю я съжали и я поведе неотклонно към кулминацията. Лили спря на ръба за един тревожен момент, а после се сгромоляса в бездънната пропаст на екстаза.

— Сега е мой ред — изпъшка той, вдигна се и се отпусна върху нея.

Съвземайки се бавно, Лили усети мощната ерекция на Матю да навлиза между краката й и ги разтвори още повече, за да го приеме. Той едва беше влязъл, когато някой заблъска по вратата. Матю замръзна, мощните му мускули се напрегнаха, за да възстановят контрола, когато се надигна над тялото на Липи. Ужасното изражение на лицето му предвещаваше неприятности за онзи, който се беше осмени да се намесва в такъв критичен момент.

— Капитане — чу се глас от другата страна наред с подновеното чукане но вратата. — Вахтеният забеляза кораб. Луната грее ярко и се вижда добре през далекогледа, ако искате да погледнете.

— По дяволите! — изсъска Матю през зъби, борейки се да овладее бушуващата си страст. — Идвам, можеш да спреш с тоя адски шум.

— Да, да, сър — чу се заглушеният отговор.

Звукът от отдалечаващи се стъпки заглъхна по коридора.

С изкривено от гняв лице Матю изпусна тежка въздишка и бавно се надигна от Лили. Все още замаяна, тя лежеше неподвижно, с въпросителен поглед, когато Матю се взря в нея със смесица от съжаление и учудване.

— Отново печелиш, любов моя. — Говореше толкова тихо, че тя едва чуваше думите му. — Но ти винаги печелиш.

Трябваха му само няколко мига, за да оправи дрехите си, а после излезе с нерешителни стъпки от каютата. Мина много време, преди Лили да осъзнае, че Матю няма да се върне тази нощ, и накрая тя изпадна в неспокоен сън.

 

Зората тъкмо беше отстъпила пред лъчите на искрящото слънце, когато Лили се събуди на следващата сутрин. Протегна се, усещайки странна наслада, докато не си спомни причината за задоволството си. Матю отново го беше направил. Беше я докосвал, беше я целувал и напълно я беше омаял, докато тя не се беше превърната в нещо невеществено в ръцете му, готова и желаеща да го остави да прави каквото му се прииска с нея. Защо трябваше да бъде такова безгръбначно, щом станеше дума за Матю, запита се тя, докато гневът се надигаше полека у нея. После си спомни, че беше решила да го напусне поради същата тази причина. Макар да я възбуждаше с любенето си, той не й обещаваше нищо.

Внезапно мислите на Лили се насочиха към онзи момент от изминатата нощ, когато Матю почти я беше обладал и в последния момент се беше отдръпнал. Кораб! Вахтеният беше видял кораб. Английски? Или друг американски капер, търсещ плячка? Или — тъй като бяха много близо до Бахамите — пиратски кораб? Понеже догадките не можеха да й донесат нищо друго освен главоболие, тя стана бързо, облече се и излезе на палубата. Видя Матю на мостика с далекоглед пред очите да проследява приближаването на непознатия кораб. Помисли, че изглежда уморен, и се запита дали изобщо е спал тази нощ.

Премествайки поглед в посоката, накъдето гледаше Матю и по-голямата част от екипажа, Лили видя неясните очертания на кораб, който очевидно ги преследваше. За съжаление, беше твърде далече, за да различи цветовете на знамето му.

— Ако е английски, ще спрем и ще се бием. — Докато Лили напрягаше очи, за да разгледа приближаващия се кораб, Матю беше слязъл от мостика, за да застане до нея. — Няма да е първият неприятелски кораб, който сме видели и предизвикали, откакто излязохме от Бостън, и няма да е последният.

Увереността му ободри Лили.

— Кога ще ни настигне?

Матю присви очи, вглеждайки се в далечината.

— В късния следобед, ако вятърът продължава все така да духа в кърмата му. Във всеки случай, няма да бягаме. Хората са готови да се бият и нямат търпение да спечелят поредната си победа.

— Толкова много ли са? — запита Лили с приглушен глас.

— Победите ли?

Лили кимна.

— Да, пленил съм доста плячка, откакто влязох във войната. Досега имах късмет, щетите бяха малки, както и човешките загуби.

Той се взираше в пея така напрегнато, че тя се почувства заплашена от погледа му.

— Какво има, Матю? Защо ме гледаш така?

— Не искам да те наранят, Лили. Но не искам и да разочаровам екипажа си, като подвия опашка и избягам — изненадаха я думите му. — Още не сме губили битка, но винаги има първи път. Когато дойде време, стой долу, там няма да пострадаш. Доколкото мога да преценя от такова разстояние, като че ли е английски боен кораб. Бърз и добре въоръжен, но такъв е и „Морският ястреб“.

— Вярвам в способностите ти — изрече Лили толкова сериозно, че Матю не можа да не се усмихне.

— Поне имаш доверие в нещо, което правя — произнесе той сухо.

После се зае със задълженията си и Лили остана да се взира тревожно в приближаващия се кораб. Поради някаква неясна причина тя не можеше да се отърси от усещането за надвиснала опасност. От мига, когато за първи път зърна смътните очертания на кораба, някакво смущаващо предчувствие не й даваше мира. Беше усещане, от което не можеше да се отърве през целия ден.

Малко след пладне предсказанието на Матю се сбъдна, когато разбраха, че това наистина е английски боен кораб. На Лили й изглеждаше огромен и страшен, подгонван от вятъра. Със скоростта, с която се движеше, тя предположи, че ще настигне „Морският ястреб“ около времето, което Матю беше определил. Подготовката за битка вече вървете с пълна пара; палубата гъмжеше от мъже, които подготвяха оръдието и оръжията, с които щяха да се отбраняват. Почти никой не й обръщаше внимание, докато тя стоеше плътно до перилата, а кехлибарените й очи бяха изпълнени със страх, който не можеше да назове.

Когато английският кораб скъси разстоянието до един оръдеен изстрел, Матю като че ли изведнъж си спомни за нея.

— Върви долу, Лили, и не излизай на палубата, каквото и да чуеш. Ако не си преживявала морска битка, нямаш представа колко ужасен е шумът и колко пушек се вдига, а като те знам каква си любопитна, ще се изкушиш да видиш какво става. Предупреждавам те, не го прави. Заключи се в каютата и не отваряй на друг освен на мене. Ясно ли е?

— Но, Матю…

— Не спори, Лили, просто го направи.

Изражението му беше така непреклонно, че Лили не се осмели да му се противопостави, затова се съгласи.

Той веднага я отведе в каютата й. Но вместо да се върне незабавно на палубата, я притегли в прегръдките си и я зацелува яростно. Устата му започна да броди от устните до челото й, по бузите и надолу, до неспокойно пулсиращата вена в основата на шията й, а после отново към устните й. Притисна я плътно до себе си, докато тя не започна да усеща неспокойното туптене на сърцето му през дрехите.

— Длъжница си ми — прошепна той срещу устните й.

После внезапно я пусна. Тя загледа в смаяно мълчание как той се обръща и тръгва обратно. Едва когато изчезна нагоре по стълбата, Лили успя да намери сили да влезе в каютата и да заключи вратата зад себе си.

 

Лили притисна ръце към ушите си, за да заглуши ужасиите звуци на топовни гърмежи и викове на агония, които долитаха до нея. Матю беше прав, нищо не я беше подготвило за грохота на битката и писъците на ранените след оръдейните експлозии. Като си помисли, че някой от тези гласове може да е на Матю, тя едва не припадна. Защо настоя тя да седи долу, когато можеше да бъде от полза? И защо тя се съгласи с това безумно нареждане, когато можеше да помогне, да се погрижи за ранените? Изведнъж към гърмежа на оръдията се прибави и дрънчене на метал и вниманието на Лили се изостри. Нов елемент ли имаше в битката?

Едва беше помислила това и отговорът дойде в пристъп на паника. Звънът на метала означаваше, че „Морският ястреб“ е взет на абордаж и на палубата се вихри ръкопашен бой. Предупреждението на Матю се изпари, когато Лили отключи вратата на каютата и надникна предпазливо в празния коридор. Гъсти кълба дим се стелеха по коридора, поради което тя сметна, че корабът се е подпалил. Пушекът я задави, тя се разкашля, но успя да стигне до стълбата, където усети повей на свеж въздух. Колкото би могъл да бъде, като се вземе предвид острият мирис на битката. Тя се изкачи полека по стъпалата и предпазливо надникна към палубата, стигайки най-горе. Корабът се люлееше силно и Лили помисли, че потъва. Но после разбра, че по време на боя се е надигнал вятър и е завалял дъжд, който сега обливаше двата кораба и екипажите им.

Матю разбра, че боят ще бъде на живот и смърт, когато видя големината и оръдейната мощ на английския кораб. Беше „Горди“ — кораб, чиято репутация предшестваше появата му. Матю напълно правилно предположи, че на борда се намират войници, тръгнали да се бият в Съединените щати, така че разполага с двойно повече хора, отколкото имаше той на своя „Морският ястреб“.

След като беше печелил битките с няколко английски търговски кораба и фрегати, сега имаше злощастния късмет да налети точно на военен кораб, който като нищо можеше да го победи. И докато „Горди“ бързо скъсяваше разстоянието помежду им, той осъзнаваше все по-ясно, че не може да избяга, дори да беше поискал. А искаше — заради Лили. Но корабът бе твърде бърз и нямаше къде да се скрие тук, насред океана, въпреки че Бахамските острови се виждаха на хоризонта.

За чест на Матю „Морският ястреб“ даде първия изстрел, на който „Горди“ отговори мигновено. И битката започна. Но колкото и бързо да маневрираше, Матю не успя да избегне непреклонния си преследвач. „Горди“ даде няколко точни изстрела по значително по-малкия „Морският ястреб“, причинявайки забележими щети, включително няколко малки пожара. Но на Матю и през ум не му минаваше да се предаде. Дори когато абордажните куки свързаха здраво двата кораба и мъже в яркочервени униформи започнаха да се изсипват на палубата на „Морския ястреб“ размахвайки саби и огнестрелни оръжия.

Двама войници го накараха да отстъпи назад и да се прислони до счупената мачта, докато отбиваше умело ударите им, но боят беше неравен. Той се уморяваше бързо от раната в рамото, която кървеше обилно, карайки дясната му ръка да изтръпва. Освен дълбоката рана в рамото той цял беше покрит с кръв от многобройните по-малки наранявания и разбра, че ако приливът не се обърне в негова полза, скоро ще загуби битката. Единствената успокояваща мисъл беше, че от това, което знаеше за капитана на „Горди“, вероятно Лили щеше да бъде предадена на баща си жива и здрава. Вероятно това би било най-доброто, което можеше да й се случи.

Изведнъж Матю осъзна, че вятърът вие край тях, карайки двата кораба да се блъскат един о друг. Чу удара и разбра каква опасност ги застрашава, ако бурята се засили. Тази област от Северния Атлантик се славеше със свирепите си урагани, които идваха изневиделица и нанасяха съкрушителни удари.

Корабът изведнъж се наклони силно и Матю падна на колене, излагайки се на възможна атака. Двамата му противници разбраха това едновременно и веднага го нападнаха. Той посегна за сабята си, но беше твърде късно. Затвори очи за миг в безмълвна молитва, но усети, че умът му е пълен с мисли за Лили. Съжали, че не беше могъл да довърши започнатото предната нощ, но се радваше, че й е дал миг на блаженство, макар да я беше оставил незадоволена. В следния миг отвори очи, за да посрещне смъртта така, както подобава на мъж, и шокиран видя как някой напада изотзад двамата английски войници и ги поваля. Те се хлъзнаха по мократа палуба в объркана купчина от ръце и крака.

Лили беше забелязала Матю веднага щом надникна към палубата и лицето и пребледня. Той беше клекнал на две крачки от двама британски войници, които тъкмо бяха вдигнали сабите си, за да нанесат смъртоносния удар. Без да помисли за собствената си сигурност, тя се промъкна и блъсна двамата, които застрашаваха живота на Матю. Те се проснаха на палубата, но тя не успя да се задържи и също падна долу. В същия миг Матю я позна и сграбчи роклята й. Но отслабената му дясна ръка не му позволи да я задържи. Тя продължи да се плъзга напред по мократа от дъжда палуба, докато не стигна до перилата.

Матю затаи дъх, когато Лили се вкопчи в перилата и като че ли успя да спре стремглавото си падане. Той се изправи несигурно, за да й помогне, но внезапен порив на вятъра и неочаквано накланяне на кораба запратиха Лили право във водата. Матю изрева гневно и допълзя до перилата. Не я виждаше никъде. Без нито секунда колебание той се хвърли след нея.

Гмурна се дълбоко и отвори очи. Не виждаше нищо в мътната вода, само водорасли и пяна. Изскочи на повърхността, поемайки си въздух, и трескаво затърси с очи за някаква следа от Лили. Нищо. Пое си дълбоко дъх и отново се гмурна, този път по-дълбоко, докато не му се стори, че дробовете му ще експлодират. И точно когато взе да губи надежда, нещо меко докосна лицето му. Той инстинктивно го сграбчи, разбирайки, че е хванат кичур от дългата коса на Лили. С подновена енергия, каквато не беше подозирал, че притежава, Матю я задърпа към повърхността.

Някой на борда беше ли ги видял, запита се той отчаяно, поглеждайки към кораба. Вятърът духаше силно и валеше проливен дъжд. Той едва различаваше силуетите на двата кораба. Помисли, че очите го лъжат, когато видя „Горди“ да се отдръпва от „Морският ястреб“ и да се отдалечава.

Полюшвайки се върху вълните, Матю придържаше Лили, чудейки се колко ще издържи, преди бурята да се превърне в ураган. Дясната му ръка вече беше изтръпнала и още по-зле — той не знаеше дали Лили е жива Тя висеше в ръцете му като мъртва и за да я крепи, от него се изискваше повече напрежение, отколкото би могъл да понесе в това състояние. Загубата на кръв си беше казана думата и той пламенно се замоли дано двамата с Лили да са се помирили в последните си мигове заедно.

Изведнъж нещо се блъсна в Матю, изкарвайки дъха му. Той потъна под повърхността и веднага се показа, плюейки вода. Откачало помисли, че е акула, и се отчая при мисълта за такъв безславен край. Но в странния полумрак на бурята видя, че не е акула, а голяма част от мачтата на „Морския ястреб“, отчупена от оръдейния изстрел на „Горди“. Премествайки Лили на отслабналата си дясна ръка, Матю сграбчи дървото с по-силната лява ръка. Успя да хване парче от платното и да придърпа мачтата, за да се хване по-здраво за нея.

Предпазливо побутна Лили и я намести върху отломъка. Обърна я по корем и от устата й бликна вода. После бавно и болезнено се надигна, настанявайки се на мачтата, и се намести, обгърнат дървото с крака, точно зад Лили. След като си почина, извади ножа от колана си и наряза ивици от платното, за да завърже Лили за него, та да не се изплъзне, ако нещо му се случи. После направи същото със себе си, като се привърза към дървото през кръста. Тези задачи изчерпиха и без това намалялата му сила. Сега можеше само да се надява и да се моли някой на борда на „Морския ястреб“ да ги види и бурята да не се превърне в свиреп ураган.

Молитвите на Матю бяха удовлетворени само наполовина. Бурята се разрази едва на сутринта, но единственият моряк, който ги беше видял да падат през борда, беше ранен малко след това и лежеше безчувствен на палубата.

 

Хаос цареше по палубите на „Морския ястреб“. Капитанът на „Горди“ видя, че наближава буря, и взе решение, което спаси екипажа на американския капер. Той осъзна, че стихията може да повреди или дори да унищожи двата кораба, както бяха свързани, и реши да потърси подслон, вместо да посреща бурята в открито море. Не бяха далече от Бахамите, където можеше да намери стотици малки, защитени островчета и заливчета. Преценката му беше трезва — каквато би направил всеки капитан, прекарал достатъчно време на море. За негово съжаление, но за щастие на „Морския ястреб“ бурята не се превърна в истински ураган. Когато това стана ясно, повреденият „Морски ястреб“ вече се носеше към сигурното пристанище на Насау.

Когато раненият моряк на борда на „Морския ястреб“ се свести и разказа на втория помощник какво е видял, корабът вече не можеше да се върне, за да ги търси. Във всеки случай, ако капитанът и съпругата му бяха оцелели, сигурно бяха на много мили от кораба. Когато „Морският ястреб“ стигна в Насау, Дик Марлоу пръв научи лошата вест. Смаяният първи помощник веднага се разпореди да поправят повредите и се закле, че ще започне търсенето още щом корабът стане годен да плава. За съжаление, младият мъж нямаше представа, че повредите са толкова големи, че щяха да минат седмици, преди корабът да излезе в открито море и да търси из многото острови и островчета, които съставляваха Бахамския архипелаг.

 

Матю нямаше представа колко време са се носили по повърхността. Ужасната жажда му подсказваше най-малко цял един ден, а може би и повече, защото през повечето време беше се носил по вълните, изпаднал в безсъзнание. Лили още не се беше свестила, но показваше признаци, че ще го направи, и Матю можа поне малко да се зарадва. Почти си пожела да беше останала в несвяст, защото когато се събуди, се видя привързана към мачтата и жадна колкото него. Слънцето печеше безмилостно след бурята и той усещаше как кожата му изгаря. Беше прикрил добре нежната кожа на Лили с остатъците от платното, но за него не беше останало достатъчно.

Все още обаче имаше за какво да бъде благодарен. Бяха живи и доколкото можеше да предположи — недалече от Бахамите. Всеки момент можеха да доплуват до някое от островчетата и ако трябва, да останат там, преживявайки от изобилието на пищната природа. Мисълта да бъдат сами с Лили на някой пустинен остров замая главата му. Въпреки слабостта си тялото му се стегна при представата, че ще има Лили всеки час от деня, че тя ще спи в прегръдките му всяка нощ, че ще се люби с нея всеки път, щом има настроение.

Без никакво оръжие, само с ножа, все още здраво закрепен на колана му, тя трябваше да разчита на него, за да оцелее, да очаква подслон и храна. Тя щеше да зависи от него, за да я защитава, а може би дори щеше да се научи и да я обича… Господи, за какво се беше замислил сега?

— Матю?

Гласът й беше изтънял, но той ясно чу името си. Тя облиза сухите си устни, но на повърхността им остана много малко влага.

— Тук съм, Лили.

— Къде… къде сме?

— Някъде в океана, близо до Бахамите.

— Живи ли сме?

Макар да го болеше да се усмихне, въпреки това го направи.

— Надявам се. Не бих искал в рая да ми е горещо и да съм жаден. А може би сме отишли в другата посока — пошегува се той унило.

— Не е смешно, Матю, работата е сериозна — укори го Лили. — Защо не мога да се движа?

— Защото съм те завързал за мачтата. И аз се завързах. Това може би ни е спасило, защото и двамата бяхме в безсъзнание доста време.

— О!

— Защо го направи, Лили? — запита изведнъж Матю. — Защо не остана долу, както те бях помолил?

Лили мълча дълго време, преди да отговори.

— Мисълта, че може да те ранят или да умреш, ме накара да изляза. Аз… исках да помогна.

— Наистина ми помогна, повярвай ми, но едва не загуби живота си. Спомняш ли си какво стана?

— Нищо не помня, след като паднах във водата. — Изведнъж тя обърна глава и го обля с кехлибарения си поглед. — Ти как падна зад борда? Защо не съм се удавила?

Мълчание.

— Матю, чуваш ли ме? Как падна във водата?

Гласът му беше нисък и рязък.

— Скочих.

— Какво?

— Скочих след тебе.

Лили замълча, твърде смаяна, за да отговори. Мислеше да каже какво ли не, но можа да изрече само две кратки думи.

— Благодаря ти.

— Ти ми спаси живота, така че съвсем редно беше аз да спася твоя — каза Матю, подценявайки смелата си постъпка.

След това и двамата замълчаха, проучвайки собствените си мисли и надежди за бъдещето, което можеше и да нямат. Колко време щяха да издържат без вода? Със сигурните си моряшки познания Матю беше наясно, че няма да е много.