Катрин Стоун
Крадец на сърца (30)

29.

Брентууд

Едни и трийсет след полунощ

Вторник, 7 май

— Обажда се Кейтлин, Патрик. Трябваш ми.

— Кейтлин — измърмори изненадано той. Патрик бе прекарал вечерта с Аманда.

„Ще бъдем заедно, Аманда. Имаме бъдеще заедно.“ Той не бе произнесъл тези предизвикателни думи, но разговорът ги бе сближил.

Срещата им бе приключила с обещанието да празнуват в събота вечерта. Бяха разговаряли няколко часа, без да изпитват желание да се разделят и да си кажат довиждане.

Накрая, преди малко, си бяха пожелали лека нощ и приятни сънища и когато телефонът иззвъня, Патрик беше сигурен, че се обажда Аманда, за да го попита дали и той изпитва същите чувства като нея.

Но Кейтлин произнесе думите, които Патрик се надяваше да чуе от Аманда.

— Нуждаеш се от мен?

— Да, Патрик, Както и едно шестгодишно момиченце. Тя страда от вроден сърдечен порок и има сърдечна недостатъчност. Трябва да се направи операция. Съгласих се да я оперирам, но ми е необходим асистент. Ти.

— А Франк? Или…

— Франк не може да го направи и не съм се обръщала към друг. Искам ти да дойдеш, Патрик.

— Защо?

— Защото момиченцето е Риса и е нещо като дъщеря на Джеси.

— О, Кейтлин!

— Джеси не е бащата, но се е грижил за нея.

— При теб ли е Джеси в момента? Нямам представа откъде се обаждаш.

— Не. Ако откажеш и чувстваш, че не можеш да асистираш в случая, ще те разбера и няма да му кажа.

— Ще асистирам, Кейтлин. Кога ще започнем?

— По някое време през следващите три-четири часа, когато състоянието й се стабилизира след медикаментозното лечение. Да ти се обадя ли пак?

— Тръгвам веднага, Кейтлин. Искам да я прегледам и да видя кардиограмата й и показанията на осцилоскопа. Попитах те кога ще оперираме, защото се чудех дали ще има време да ми прелеят кръв. Чувствам се добре и мога да оперирам, но ако Джеси иска, малко освежаване на кръвта ми няма да навреди.

 

Джеси чакаше точно там, където Кейтлин го бе оставила. Сам. Франк, Марти, Стефани и Даниъл бяха при Риса.

Джеси отново беше изолиран и самотен.

Кейтлин изпита желание да го докосне и да го прегърне, но потисна импулса си и тихо каза:

— Здравей.

— Здравей. — В гласа му прозвуча благодарност. — Всичко уредено ли е?

— Да.

— Щом те излязат, ще влезем ние.

— Добре.

Франк я забеляза и насочи другите към вратата. Кейтлин видя лицето на момиченцето, когато двамата с Джеси се приближиха до леглото й.

— Дишането й се е подобрило много през последните няколко минути, докато бях в кабинета ми — отбеляза Кейтлин.

На лицето на Джеси се изписа надежда.

— Да, така е.

Риса замислено наклони глава на една страна и се вторачи в Джеси.

— Какво има, миличка?

— Изглеждаш различен.

— Сериозно?

„Разбира се, Риса, след като отсъстваш от живота ми.“

Промяната се бе отразила на изражението му, но той не се опитваше да я прикрие. Риса я забеляза, но не я разбра.

— Косата ти е по-дълга! Ето какво е!

Джеси се усмихна.

— И твоята, дребосъче.

— Да, но моята коса трябва да е дълга, защото съм момиче.

— Аха, разбирам. — Джеси докосна лицето й. Кожата й още беше изпотена, но съвсем не толкова студена като преди. — Дишането ти се подобри, нали?

Риса кимна.

— Но въпреки това трябва да ме оперират, нали?

— Да. Съгласна ли си?

Детето отново кимна и за пръв път погледна Кейтлин.

— Ти ли ще ме оперираш?

— Да, Риса, ако нямаш нищо против.

Момиченцето се обърна към Джеси.

— Това е доктор Кейтлин Тейлър — обясни той. — Тя е страхотна.

— Добре — прошепна Риса. — Добре, доктор Тейлър.

— Добре — повтори Кейтлин. — Ще ми помага и един друг лекар, Риса. Той е чудесен хирург и Джеси го познава много добре. Ще дойде след малко и сама ще се увериш, че е прекрасен човек.

Кейтлин долови реакцията на Джеси, но не откъсна очи от детето.

— Наистина ли е прекрасен, Джеси? — попита Риса.

— Да. Всъщност, той ми е брат.

Зелените очи на детето се отвориха широко от почуда.

— Брат?

— Близнак. Но не си приличаме, така че няма да ни объркаш.

— Но щом ти е брат, защо никога не ни е идвал на гости?

— Ами… поради много причини. Едната е, че беше твърде зает да стане хирург.

— За да може да ме оперира?

— Да, миличка, точно затова.

В същия миг в стаята влезе лекар.

— Това той ли е? — тихо попита Риса.

— Не — отговори Джеси. Освен на Патрик, Кейтлин явно се бе обадила и на Стивън. — Това е доктор Шеридан. Нуждаеш ли се от мен, Стивън?

— Да.

— Добре. Трябва да тръгвам, Риса.

— Къде отиваш, Джеси?

— В друга част на болницата. Не се безпокой. Ще бъде наблизо. Не забравяй, че дори да не ме виждаш, ще бъда до теб.

Джеси знаеше, че отново се сбогува с нея. Риса щеше да живее, но както и преди, той щеше да бъде прогонен от живота й.

— Е, по-добре да тръгвам — каза Джеси и се отправи към вратата.

Кейтлин би го проследила с поглед, ако можеше да откъсне очи от лицето на Риса.

Тя се запита дали объркването и паниката, които видя на лицето на малката си пациентка, не са зловещо предчувствие за смърт. Но розовите устни и страни на детето бяха доказателство, че състоянието й се подобрява и дишането й вече не е затруднено.

А леко ускореният сърдечен ритъм, личащ от монитора над главата й? Това беше напълно обяснимо. Сърцето на Риса плачеше: „Не си отивай, Джеси! Моля те! Не ме оставяй!“

И сърцето на Кейтлин му бе отправило такава молба, когато дори без да накуцва, Джеси бе излязъл от болницата, след като му взеха костен мозък. Тогава той не бе доловил отчаяния й зов. Или просто не му бе обърнал внимание.

Но Джеси Фолкнър не пренебрегна настойчивата молба на детето.

Той се обърна, усмихна се и прошепна:

— Обичам те, сладко картофче.

Паниката на Риса изчезна и лицето й засия. И както бе правила много пъти, тя радостно повтори:

— И аз те обичам, сладко картофче!

 

— Какъв е рискът, Стивън?

Шеридан леко се намръщи. Той вече бе вкарал иглата във вената на Джеси и кръвта капеше в стерилна чаша.

— Преди двайсет години, преди появата на СПИН и хепатит Б, непрекъснато се преливаше кръв, дори при леки степени на анемия. Сега разполагаме с тестове за СПИН и хепатит. Но какво би станало, когато се появи следващата пренасяна по кръвен път болест, онази, която още не е описана? Все пак, взехме си поука и в днешно време кръвопреливането се прави много пестеливо. Но, Джеси, искам да ти кажа, че ако това ставаше преди две десетилетия, щях да ти преливам, а не да ти взимам кръв.

— Не говоря за себе си. Хематокритът ми ще спадне още малко. Е, и какво от това? Питам какъв е рискът за Патрик.

Стивън трябваше да се досети, че Джеси е загрижен не за себе си, а за Патрик.

— Съществува потенциален риск — отговори Шеридан. — Но Патрик го приема с готовност. Той каза, че ще вземе толкова кръв, колкото можеш да му дадеш.

„За Риса“

— В такъв случай, вземи колкото можеш повече, Стивън.