Катрин Стоун
Крадец на сърца (28)

27.

Приемната

23:30

Понеделник 6 март

— Ще ми разкажеш ли коя е Риса, Джеси?

Той се намръщи.

— Не е необходимо да ми казваш, но…

— Само се опитвам да реша откъде да започна… Майката на Риса и аз се запознахме през първата година в колежа. Приличахме си в много отношения. И двамата бяхме в конфликт със семействата си и се чувствахме нещастни заради това. Всъщност, онази пролет сключихме споразумение. През лятото щяхме да се опитаме да се помирим с роднините и когато през есента се върнем, всичко да бъде наред.

— Но това не е станало — предположи Кейтлин, спомняйки си оскъдните факти, които знаеше за Джеси. През онова лято, когато вероятно е бил на деветнайсет години, той бе срещнал красивата Гейбриела Сейнтджон, която бе нанесла последния, фатален удар на вече отчуждилите се близнаци.

— Не. За нито един от двама ни.

— И тогава си се сближил със Стефани.

— Стефани? Не, Кейтлин. Стефани е мащеха на Риса. Майка й се казва Линдзи.

„Тогава защо Риса не е с теб?“

Кейтлин не зададе този въпрос на глас. Щеше да научи отговора, когато Джеси й разкажеше всичко. Той очевидно се колебаеше как да продължи и дали да спомене за Гейбриела.

После явно взе решение и не каза нищо за нея.

— Нито Линдзи, нито аз се върнахме в колежа. Тя ми писа едва след тринайсет години, чрез издателя ми…

Ти ли си Грейдън Слейк, Джеси? Каква хитра маскировка. Сигурно си ти. Кой друг би избрал такъв псевдоним? Това е спомен за онзи 4 юли, който промени живота ти, нали? Но очевидно животът ти отново се е променил. Готвеше се да станеш хирург и може би наистина си станал. Книгите ти изобилстват от медицинска терминология. Дори се питам дали Патрик, добрият близнак, не е Грейдън Слейк. Онзи ден в Езерото на Грейдън несъмнено е бил паметен и за него. Но ти много добре ми обясни колко сте различни. Изглеждаше невероятно, че и двамата сте толкова емоционални. Но Грейдън Слейк си ти, нали, Джеси? Чувствам го по еротиката в романите ти. Не съм забравила онази пролет, когато бяхме заедно. Еротиката и много повече. Исках през есента да се върна и да бъда с теб. Но не можах. Не е необходимо да споменавам, че лятото ми беше катастрофално. В разгара на усилията ми да оправя нещата с родителите ми почина дядо ми. Макар да знаеше, че умира, той бе забравил да ме зачеркне от завещанието си. А може би не бе забравил, а нарочно бе оставил името ми там. Възможно е. Вероятно си спомняш, че нарушените отношения, характерни за семейството ни, обхващат много поколения. Дядо сигурно е искал да натрие носа на баща ми за последен път и определено успя. Аз бях най-облагодетелстваната от богатството му. Нямаше никакви условия, препятствия и изисквания, дори да издържа психиатричен тест. Родителите ми, разбира се, съвсем не бяха очаровани заради психичните ми депресии и последвалата съдебна битка беше дълга, срамна и болезнена. Най-смешното беше, че те можеха да имат всичко до последния цент, всичките му милиони. И аз с готовност бих им ги дала само срещу любовта им. Но те така и не ме попитаха, а ме атакуваха и загубиха. И оттогава не си говорим. Такова беше лятото ми, Джеси. Надявам се, че на теб ти е провървяло повече. Ще ми се обадиш ли, Джеси Фолкнър? Аз съм същата, каквато бях на деветнайсет години, но по-мъдра, по-непреклонна и още по-секси. Дори да не си Джеси, а Патрик, който поради някакво странно стечение на обстоятелствата се е нарекъл Грейдън Слейк, пак ми се обади. Може да се позабавляваме. Обещавам, че ще прекараме приятно. По дяволите, какви ги дрънкам? Нуждая се единствено от теб, Джеси. Моля те, обади ми се!

Линдзи живееше в Лос Анджелис и беше по-богата, отколкото дядо й бе мечтал да бъде. Тя обичаше приключенията и с непогрешим инстинкт постоянно балансираше между риска и печалбата. Името й беше в списъка на най-канените гости в Холивуд. И на едно от празненствата по случай присъждането на наградите „Оскар“ Линдзи се запозна с Даниъл. Той беше известен адвокат на хора от развлекателния бизнес.

Връзката им беше бурна и кратка и бе прекъсната внезапно, когато в живота на Даниъл се появи Стефани. Линдзи беше бременна, когато се разделиха. Нито един от двамата не знаеше това, нито можеше да го предвиди. Линдзи употребяваше противозачатъчни средства. „Семейният“ й опит и безпощадното съзнаване на недостатъците й я бе убедил, че няма да бъде добра майка.

Но от друга страна, тя не мислеше, че има право да прекъсва бременността си и да убива живота, който бе успял да се зароди и растеше в нея, въпреки усилията й да не забременее.

Линдзи току-що бе научила, че е бременна, когато написа писмото на Джеси. Десет дни по-късно той седеше в луксозното й жилище на Уилшър Булевард, а тя му разказваше за бебето в утробата си.

— Може би двамата заедно ще се справим — тихо каза Джеси, докато обсъждаха идеята, че Линдзи не е годна да бъде майка.

— Това ще бъде все едно слепец да води слепи — измърмори тя, макар да съзнаваше, че Джеси, който я познава добре и иска да й помогне, ще бъде до детето, когато я обладаеха демоните на депресията. — Не мислиш ли?

— Може би не, Линдзи. Вероятно и двамата знаем достатъчно, за да избегнем най-пагубните грешки.

Линдзи не искаше да каже на Даниъл за бебето. Но Джеси настоя, че Даниъл има право да знае и трябва да реши дали да се включи в живота на детето си или не.

И Даниъл пожела да бъде с детето си. Стефани също.

Линдзи отказа да разреши на Даниъл да присъства на раждането. Но той и Стефани бяха в „Мемориъл“, когато Риса се роди. Те вече бяха женени и Стефани беше бременна.

Джеси беше в родилното отделение и държеше Риса няколко минути след раждането й. Той обичаше бебето с ожесточеност, граничеща със страх.

Джеси се страхуваше да не я загуби, така както се бе простил с любимия си брат, когото толкова много обичаше. Но въпреки опасенията си, не беше в състояние да се откаже от Риса.

 

Джеси млъкна и се унесе в спомени, за които не можеше да говори. Той бе разказал само фактите. Но Кейтлин долови чувствата и любовта му.

Изражението му беше непроницаемо. Отвъд стъклото зад него блещукаха светлините на града — пъстроцветна дъга от звезди.

— Ти ли я кръсти Риса? — попита Кейтлин.

— Не. Линдзи.

— Но името е от романа ти „Влез, не стой на дъжда“.

— Да. Риса означава „смях“. Сигурно знаеш това от книгата.

— Да. Риса е прекрасно име. Не го бях чувала. Откъде го знаеш? — Стори й се, че видя иронична усмивка на мрачното му лице.

— Отидох в една книжарница и купих всички книги с имена за бебета, които намерих. Продавачът предположи, че съм бъдещ баща.

— Наистина е било така. Избирал си име на дъщеря си.

— Риса не е моя дъщеря, Кейтлин.

— Но е живяла при теб, нали? — Кейтлин си спомни за нишата в къщата му, където бяха наредени романите на Грейдън Слейк. Риса го бе напуснала преди шестнайсет месеца. Оттогава изложбата бе занемарена. — Не си ли живял с Линдзи и Риса?

— Да. В продължение на пет години, с изключение на времето, когато Риса беше в Лос Анджелис при Даниъл. Тогава Линдзи пътуваше.

— Пътувала е? Без теб?

— Изпитваше потребност да бъде сама.

— А ти?

— Не.

— Къде ходеше Линдзи?

— На различни места. Получавах картички от всички краища на света.

— Сама?

— Имаш предвид дали е била с други мъже? Може би. Нямам представа.

— Не си ли я питал?

— Не. Нямаше да има значение, Кейтлин. Интересуваше ме само Риса.

— Но си държал и на Линдзи, нали?

— Разбира се. Много. И тя държеше на мен. И ако се питаш дали съм й бил верен, отговорът е да. Бях на трийсет и две години, когато Риса се роди. Сексуалното разнообразие сигурно е било важно, когато бях по-млад, но не и тогава.

— Но Линдзи е била свободна да бъде с други мъже.

— Свободна — тихо повтори Джеси. — Нали знаеш какво казват за свободата?

— Не. Какво?

— Свободата е онова, което ти остава, когато вече няма какво да губиш — безизразно отговори той.

 

Когато Риса и Линдзи заминаваха, Джеси оставаше в Мауи, очакваше завръщането им и се страхуваше, че няма да ги види отново.

Той знаеше, че не им е приятно да го оставят. Но Джеси познаваше и капризите на съдбата. Той бе видял как мачтата удари брат му по главата и после бе заминал с разбито сърце.

В продължение на пет години Линдзи и Риса се връщаха, точно когато бяха обещали. И когато потресаващото събитие се случи, Джеси не беше в дома си в тропиците.

— Трябва да отидеш някъде — каза му Линдзи. — За един месец, ако обичаш.

— Защо?

— Защото Риса и аз имаме планове. Тук. Коледен подарък за теб, Джеси. Настоящият момент изисква триседмичното ти отсъствие, а през четвъртата — Риса ще бъде в Лос Анджелис.

— Добре. Ще замина.

— Но ще бъдеш в Лос Анджелис, когато Риса и аз пристигнем, нали?

— Знаеш, че ще бъда там.

— Добре, защото наистина искам да се срещнеш с Франк Фаръл.

— Линдзи?

— Всичко е наред, Джеси. Знаеш, че Риса е здрава. Но операцията е необходима. Време е отново да се срещнеш с Франк. И с Даниъл. Минаха пет години.

Когато Риса беше само на няколко часа, четиримата й родители научиха какво може да означава шумът в сърцето й. Най-лошото предстоеше. Риса не се нуждаеше от операция, докато беше малка и не бе страдала от хронични респираторни инфекции.

Операцията щеше да бъде направена следващата година, когато Риса навършеше шест.

— Бих искал да бъда там, Линдзи. Но Даниъл може да има нещо против. Както знаеш, той не ме обича много.

— Даниъл не обича да си с Риса, това е всичко.

— Сигурна ли си, че е само това?

— Да, Джеси. Трябва да бъдеш с нас, когато се срещнем с Франк Фаръл.

Но когато моментът дойде, Линдзи промени решението си.

— Заминавам, Джеси.

— Тази вечер? Когато трябва да се срещнем с хирурга?

— Исках ти да бъдеш там. А аз трябва да замина. Тази вечер. Сериозно. Имам среща с демоните ми.

Джеси знаеше, че тя не лъже. Той бе говорил с нея всеки ден през последните три седмици. Тонът й ставаше все по-мрачен и унил — сигнал за настъпваща депресия. И сега вече Линдзи се бе примирила и се бе приготвила да й се предаде.

Джеси неколкократно предложи да се върне в Мауи. Коледната изненада нямаше да бъде развалена. Той само щеше да научи за нея малко по-рано от предвиденото. Но Линдзи твърдо бе решила да се пребори с депресията, докато коледният подарък от нея и от Риса бъде готов.

И Линдзи успя. Но в мига, в който я видя на летището, Джеси разбра колко усилия й е коствала победата.

И сега Линдзи казваше, че трябва да замине довечера, за да пътува в страни, чиито езици не говори. По този начин тя преживяваше пристъпите на депресия. Лекарствата не помагаха, Линдзи бе изпробвала всичко. Само времето помагаше. И тя винаги предпочиташе да бъде някъде далеч.

— Знам, че трябва да заминеш, Линдзи. Но може би този път двамата трябва да се срещнем с демоните ти. Познавам ги. Срещали сме се няколко пъти.

— Но само за малко.

— Може би е време е да ги опозная по-добре. Риса ще бъде с Даниъл.

Линдзи очевидно се изкуши, но накрая решително поклати глава.

— Не. Трябва да бъда сама. Лесно ще намериш кабинета на Франк. Намира се на осмия етаж в Института по сърдечни заболявания. Пък и Риса знае пътя.

— Добре. — Джеси докосна лицето й, което беше хладно, защото кръвоносните съдове се бяха свили от непрестанния прилив на адреналин. Тя беше уплашена и се готвеше да избяга. — Пази се, Линдзи.

Докато беше прокуден от къщата си с формата на полумесец, Джеси живя в малка стая в скромен хотел в Южна Калифорния. Той пишеше и не му трябваше нищо повече. Когато наближи денят на завръщането на Риса и Линдзи, Джеси се премести в двустаен апартамент в „Шато он Барингтън“ — луксозен хотел, който се намираше срещу болницата.

Той беше във всекидневната и дописваше „Синя луна“, когато чу детски глас.

— Джеси?

Тя стоеше в коридора. Беше по нощница и боса, а русите й къдрици приличаха на златист облак.

Джеси бързо се приближи към нея, коленичи и нежно заговори.

— Риса? Какво има, миличка?

— Страхувам се.

„О, любов моя, моля те, никога не се страхувай от нищо“, помисли си той.

— Защо, Риса? От какво? Знаеш ли?

Тя поклати глава и Джеси се поколеба, преценявайки какви въпроси може да й зададе, без да предизвика нови страхове.

— От срещата с доктор Фаръл ли се боиш?

Преди години Джеси й бе обяснил, че в сърцето й има вратичка, която пропуска кръвта в погрешна посока и трябва да се затвори и да се превърне в солидна стена.

Перспективата за операция на сърцето ужасяваше всички пациенти, но не и Риса. Освен ако нещо не се бе променило.

— От доктор Фаръл ли се страхуваш?

— Не — отговори Риса, но Джеси никога не я бе виждал толкова несигурна и обляна в сълзи.

Страхът й нямаше нищо общо с увреждането на сърцето й. Тогава дали не се боеше от Даниъл? И дали Линдзи не се бореше с този страх преди всяко посещение при него?

Затова ли толкова настояваше Джеси и Даниъл отново да се видят? Защото подозираше, че няма да понесе да гледа как Даниъл измъчва Риса. Или вероятно виновната беше Стефани, досущ зла мащеха от приказките.

Джеси реши, че няма причина момиченцето да се страхува от мащехи, които искат да убият доведените си деца. Той й бе разказвал други, красиви и прекрасни приказки за белоснежни лъвове, които като всички същества на света трябва да бъдат закриляни и обичани.

Дали Джеси не покровителстваше Риса твърде много? Дали цивилизацията наистина бе стигнала точка, когато беше необходимо петгодишните момиченца да бъдат учени, че трябва да се страхуват от всеки?

— От татко ли се страхуваш?

Името Даниъл неизбежно пораждаше болка, а сега предизвика смразяваща ярост. Ако Даниъл причиняваше болка на Риса… тогава човекът, когото всички в Монтклеър мислеха за убиец, наистина щеше да извърши убийство, при това с удоволствие.

— От татко? — изненадано повтори Риса, после се намръщи. — Не.

— От Стефани?

Недоумението й се засили и Риса отново поклати глава.

— Знаеш ли защо се страхуваш, миличка?

— Не! Но се страхувам!

— Знам, любов моя. Виждам. Може би си сънувала нещо страшно.

Риса сви крехките си, слаби рамене.

— Може би.

— Да ти разкажа ли приказка, с която да прогоним страшните мисли? Какво ще кажеш?

Риса изглеждаше несигурна, но кимна.

— Добре. Да опитаме. Коя приказка да ти разкажа?

Джеси очакваше, че Риса ще поиска да чуе за някое от непубликуваните и дори ненаписани приключения на снежнобелия лъв. През последните две години това бяха любимите й истории.

Но в онази нощ, когато неизвестно защо беше уплашено, момиченцето пожела разказ, който й доставяше удоволствие много отдавна.

— „Сладки картофи, Джеси“.

Двамата седнаха на дивана до работната му маса и тя се сгуши в обятията му.

— Имало едно време малко момиченце — започна Джеси. — Чакай да помисля как й беше името.

— Риса — засмя се тя.

— А, да, точно така. Казвала се Риса. И какво обичала да прави най-много?

— Да ходи в магазина за хранителни стоки. С Джеси!

Не след дълго клепачите й се затвориха. Джеси можеше да я занесе в леглото й, както бе правил много пъти, когато приказката постигнеше желания ефект. Но в онази нощ, когато Риса се страхуваше толкова много, той я държа в прегръдките си и я гледа как спи. Безпокойството не я напусна дори в съня. Челото й остана намръщено.

Още ли се страхуваше? Джеси се помоли на Бог да не е така. Освобождаването от страха беше подарък, който Линдзи и Джеси й бяха дали. А в интерес на истината, Даниъл и Стефани й бяха осигурили спокойствие.

— Не, не, не!

Риса се събуди и се вкопчи в Джеси.

Беше три и двайсет сутринта. Никога нямаше да разберат дали точно в този миг колата на Линдзи бе излетяла от скалата. Намериха я едва на зазоряване.

Линдзи бе карала на север по магистрала едно — зрелищен път през деня, но коварен нощем, особено по това време на годината, няколко дни преди Коледа, когато бе паднала гъста мъгла.

За пръв път от много години Линдзи отиваше в Кармел, където беше родният й дом. Неизвестно защо, тя бе предприела това пътуване сама и бе загинала.

Откриването на катастрофиралата кола и на тялото на Линдзи беше само началото на потресаващи разкрития…

Проучването на Даниъл, за да разбере всичко за мъжа, с когото дъщеря му прекарваше по-голямата част от живота си, бе започнало две години след раждането на Риса. Даниъл можеше да го направи и по-рано, но изпитваше угризения, че разследва Джеси.

Даниъл му беше длъжник и го знаеше. Ако не беше Джеси, той нямаше да познава момиченцето. Но именно заради нея Даниъл трябваше да научи всичко за Джеси.

Адвокатската практика му осигуряваше достъп до множество частни детективи. Даниъл избра най-добрия. За няколко месеца частният детектив научи за опита за братоубийство в Езерото на Грейдън и за нападението с цел изнасилване, изпратило Джеси Фолкнър в затвора — там, където всички мислеха, че му е мястото. Името на набелязаната жертва беше заличено от съдебните архиви и дори най-големите клюкари в Монтклеър отказаха да разкрият името й.

Липсващият детайл разстрои амбициозния детектив, но нямаше значение за Даниъл. Той бе научил онова, което искаше, и много повече, отколкото се стремеше да разбере.

Даниъл незабавно сподели с Линдзи обезпокоителните разкрития.

— Всичко това са глупости.

— Глупости? — изумено повтори той. Даниъл очакваше, че Линдзи веднага ще отиде да вземе Риса и да я доведе в Лос Анджелис. — Изнасилването и убийството ли са глупости, Линдзи?

— Никой не е бил убит, Даниъл. Нито изнасилен.

— И фактът, че Джеси не е успял, е достатъчен?

— Обвиненията са били фалшиви.

— Фалшиви?

— Да.

— Джеси ти е казал, че обвиненията са фалшиви и ти си му повярвала, без да задаваш въпроси.

— Точно така. Но не беше необходимо да ми го казва. Аз бях сигурна в това. И ако познаваш Джеси, и ти ще му повярваш.

— Отивам да взема Риса. Няма да позволя дъщеря ми да прекара още една нощ в дома на онзи човек.

— Тя е и моя дъщеря, Даниъл. И ти обещавам, че ако се опиташ да я вземеш, Риса, Джеси и аз ще изчезнем и няма да можеш да ни намериш. Знаеш, че ще го направим, Даниъл. И никога повече няма да видиш Риса. Това ли искаш?

— Искам дъщеря ми да бъде в безопасност.

— Аз също. И тя е в безопасност, обичана и щастлива.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Линдзи?

— Може би.

— Не го оставяй сам с нея.

— Риса никога не е сама с него.

Когато Даниъл му каза това, думите на Линдзи пронизаха сърцето на Джеси. Беше ли се съмнявала в него?

Джеси никога не бе подлагал на изпитание Линдзи. Не я беше лъгал, за да види дали тя ще застане на негова страна. Беше й казал само истината.

И Линдзи без колебание бе приела твърденията му, че е невинен. Дори се пошегува: „Прелъстил си друга жена, Гейбриела, само двайсет и четири часа, след като си бил с мен? Невероятен си.“

Не, Линдзи не се бе съмнявала в него. В завещанието си, написано само няколко седмици преди смъртта й, тя изразяваше убедеността си, че Джеси не е нито убиец, нито изнасилвач, нито е способен да издевателства над малки момиченца.

Линдзи бе завещала цялото си огромно богатство на Риса, а дъщеря си — единственото съкровище, което имаше истинска стойност за нея — бе поверила на Джеси.

Той трябваше да придобие родителските права над Риса и да ги споделя с Даниъл.

Последната воля на Линдзи бе изпълнена.

— Но желанието й няма силата на закон — каза Даниъл на Джеси. — Във всяка съдебна битка ще победя аз. И двамата го знаем.

 

Кейтлин осъзна, че Джеси не й казва много неща. Той още криеше някои тайни.

— Но ти се бори за Риса, нали? — попита тя.

— Не, не се борих.

— Защо?

— Защото знаех, че няма да спечеля.

— Защо? — повтори Кейтлин, отчаяна, че той не споделя всичко с нея. — Не разбирам.

— За Риса беше най-добре да бъде с Даниъл, Стефани и Холи, сестричката й, която много обича.

— А ти, Джеси?

„Нима реши, че ще е твърде трудно да поемеш грижата за момиченцето? Толкова ли много щеше това да ограничи свободата ти? Нали знаеш какво казват за свободата?“

Кейтлин не му зададе тези въпроси. Знаеше, че са гневни и предизвикани от отчаянието й, че Джеси не й доверява тайните си. Беше загрижена и за него и долавяше болката му.

— А ти, Джеси? — повтори Кейтлин.

— Аз имам лъва. Това беше коледния ми подарък. Оградата с шиповете, охранителната система и лъвът. Тази беше изненадата, която Линдзи ми готвеше, преди двете с Риса да отидат в Лос Анджелис. Искаше да ми остави нещо.

— Линдзи е знаела, че ще умре? Мислиш, че се е самоубила? — прошепна Кейтлин.

Джеси въздъхна.

— Смятам, че е възможно. По шосето не е имало следи от спирачен път. Но това не означава нищо, защото е имало мъгла. Може да е било нещастен случай или самоубийство и дори аз съм се питал дали Линдзи не е възнамерявала да изчезне. Тя би го направила така, все едно е умряла.

Линдзи е знаела, че въпреки желанието й, Джеси може да не придобие родителските права над Риса. Вероятно дори е знаела, че той няма да води съдебни битки.

И затова му бе подарила лъва. Защото Линдзи е знаела, че без да има нещо скъпо, което да закриля и обича, Джеси Фолкнър може да не оцелее.

— Кога видя за последен път Риса?

— В навечерието на Коледа, преди шестнайсет месеца.

 

Даниъл искаше Джеси да замине, без да се сбогува.

Джеси отказа.

Нито пожела да каже на Риса, че иска да живее сам.

— Трябва да тръгвам, Риса.

— Къде отиваш, Джеси?

— Връщам се в Мауи.

— Така ли?

Тя не разбираше. Джеси искаше Риса да осъзнае истината бавно, постепенно, с течение на годините и когато най-после разбере, че той завинаги е изчезнал от живота й, да не й липсва.

— Ти ще останеш с татко, Стефани и Холи. Ако искаш, може да тръгнеш на училище тук, през януари. Мисля, че ще бъде забавно.

— Наистина ли?

— Да.

— А ти, Джеси?

— Аз не трябва да ходя на училище — весело отговори той, после сериозно добави: — Винаги ще бъда с теб, Риса. Майка ти те гледа от небето и те обича.

— И ти ли ще отидеш на небето?

— Да. Но ще бъда на луната. Нали си спомняш какво ти казах за нея? Луната е винаги на небето, макар че не я виждаш.

— Да.

— Добре — усмихна се Джеси. — Не го забравяй, миличка. Непрекъснато ще бъда с теб, макар да не ме виждаш.

 

— И оттогава не си разговарял с нея, така ли?

— Не.

— Но знаеше, че операцията е насрочена за юни.

— Стефани ми се обаждаше. Оказа се, че в края на краищата, тя не е злата мащеха, а смел шпионин в редиците на врага. Предполагам, че сега Даниъл знае това. Стефани несъмнено го е признала, когато му е казала номера на пейджъра ми.

В същия миг вратата на Приемната се отвори.

Кейтлин видя тъжното лице на Джеси и долови страха в зелените му очи. Той погледна лекаря, който застана на прага.

— Джеси? — каза Франк Фаръл. — Можеш да я видиш.