Катрин Стоун
Крадец на сърца (34)

33.

Пасифик Палисейдс

Четвъртък 9 май

— Аз съм, Аманда, Патрик.

Ръката й стисна телефонната слушалка.

— Здравей.

— Какво правиш?

— Смоуки и аз сме навън и играем на тревата — засмя се тя.

— Може ли да се присъединя към вас? Знам, че си на повикване, но искам да ти покажа нещо.

Патрик говореше безгрижно, сякаш се виждаха всеки ден. Но всъщност не се бяха срещали от нощта в Приемната, когато Аманда му се изповяда. Той много добре чу всяка нейна дума и въпреки това, продължаваше да я желае.

В онази нощ се зароди голямата илюзия в сърцето на Аманда. Двамата бяха разговаряли в понеделник през нощта. Във вторник Патрик й се бе обадил от кардиологичното отделение, докато чакаше Джеси, а предишната вечер бе споделил с нея за сдобряването с брат си.

С всеки телефонен разговор й ставаше по-лесно да говори. Гласът на Патрик сякаш я милваше. И илюзията се засилваше.

Но желанието му да я види предизвика познати тръпки на страх.

— Аманда? Може ли да дойда?

— Да, разбира се.

„Да, Патрик, защото е крайно време да сложа край на фантазиите си, че съм нормална и мога да обичам.“

Аманда беше облечена в сини джинси и памучна фланелка. Червеникаворусите й коси бяха сплетени на плитка. Нямаше грим. Беше боса. И не си беше сложила пръстена.

Докато чакаше Патрик, тя изпита безумно желание да се втурне в къщата и да облече широката тъмночервена рокля на яркосини незабравки. Но Аманда устоя и продължи да гледа лудориите на котенцето.

Тя щеше да чуе бръмченето на колата на Патрик и едва когато вратата се отвореше, щеше да стане да го поздрави.

Но Аманда не чу кога вратата на колата му се затвори. Вероятно ударите на сърцето й бяха заглушили звука.

Неочаквано на зелената трева се появи още едно котенце — по-малко от Смоуки, яркооранжево и невероятно смело.

Смоуки не забеляза присъствието му, но безстрашната гостенка го съзря и крадешком и грациозно тръгна към него.

В същия миг Смоуки я видя и се хвърли към нея. Смелостта й се изпари и малката котка подскочи високо нагоре. После стъпи на лапите си, изви в дъга оранжевия си гръб и започна да обикаля около него — разтревожено, но и с интерес. С всяка стъпка, любопитството й нарастваше.

— Коя си ти? — тихо попита Аманда, за да не я стресне.

— Приятелката на Смоуки. Поне така се надявам.

— Патрик… — прошепна тя, изненадана от гласа и от вида му. Той изглеждаше напълно излекуван и съвсем здрав. — Ти…

— Изглеждам малко по-добре? Не съм толкова ужасяващ?

„По-добре, да, но далеч по-ужасяващ.“ В онази нощ Патрик приличаше на скелет и в глупавите й фантазии всичко беше възможно.

Но сега, на златистата слънчева светлина, той изглеждаше здрав, силен и невероятно мъжествен.

„Не мога да го направя. Не мога дори да опитам.“

Той долови страха й. Стана му неприятно, но събра сили, усмихна се и посочи котенцата.

— Помислих, че ще бъде хубаво Смоуки да има приятелка, с която да играе, когато ти не си вкъщи. Но може би няма да иска.

Патрик внимателно бе обмислил решението си да намери приятелка на Смоуки. Той искаше да покаже на Аманда, че всички живи същества се нуждаят от приятел в живота.

Пък и човек можеше да преодолее сам някои страхове, но за да прогони други, му беше необходим другар. Да лежиш сам в мрака и да си спомняш фантомите на нощта или да стоиш на балкони високо над земята, или да вдишваш миризмата на огън и пушек, бяха самотни занимания, но докосването, доверието и любовта…

Аманда несъмнено разбра намерението му. Котенцето, което щеше да бъде приятелка на Смоуки, беше с цвета на косите й и бе женско.

Котенцата ожесточено се сборичкаха.

— По-добре да ги разделим — измърмори Патрик, разочарован, че е предизвикал раздор, когато се надяваше да създаде радост.

Котенцата се разделиха, преди той да стигне до тях, но не потърсиха отделни кътчета, където да се скрият. Сега Смоуки започна да гони гостенката си. После, когато й омръзна да я преследват, тя рязко се обърна и хукна след него. Накрая двете котета се сблъскаха, изправиха се, прегърнаха се с предните лапи и започнаха да се ритат със задните.

— Винаги ли е така? — попита Патрик.

— Не знам. Не съм имала котенце, преди да взема Смоуки. Но той се държи така, когато играе. Има играчка, която, мисля, че обича, и непрекъснато я прегръща и рита.

— Е, може би трябва да ги наблюдаваме известно време.

Аманда кимна. Лъчите на залязващото слънце позлатиха косите й. Лицето й беше поразително красиво и спокойно като на ангел. Тя забрави за страха си. Теменуженосините й очи заблестяха, а на устните й затрептя лека усмивка.

Котенцата играеха неуморно. Едва когато слънцето залезе, те преплетоха лапи, свиха се на кълбо и се отпуснаха на тревата.

— Изглежда толкова лесно — промълви Аманда.

Патрик не знаеше какво да й каже. За него докосването, целувките и сливането на телата беше лесно. Но чувствата и любовта бяха трудни и невъзможни, докато не срещна Аманда.

Тя се страхуваше от докосването — физическият израз на най-интимното от всички чувства. И имаше основателна причина.

Патрик не можеше да й каже, че ще бъде лесно за нея. Нито че физическата интимност в любовта е незначителна в сравнение с емоцията. Любенето на Аманда и Патрик нямаше да е обикновено, а неописуемо прекрасно.

Но ако Аманда не можеше да преодолее страха си и докосването се окажеше невъзможно?

Тогава Патрик щеше да се примири, защото душите и сърцата им вече се бяха докоснали, а това беше най-важното.

Той я погледна, за да й каже, че единствено любовта има значение, и се подготви за страха й, но в очите й прочете доверие.

Треперейки от страх, тя протегна ръце към него.

— Не, Аманда.

— Не?

— Ти броиш, нали?

„Изпълваш съзнанието си с цифри и ако се съсредоточиш върху тях, ще издържиш на всичко — мрака, пълен с чудовища или… една или безброй нощи в леглото с мен.“

— Аз… — „Трябва да броя, Патрик. Не разбираш ли? Това е единственият начин. Не че не мога да правя секс. Всъщност, дори съм специалист в тази област. Стига да виждам числата в миговете, когато се докосваме, всичко ще бъде наред.“ — Да, Патрик, броя. Но това няма значение.

— Няма значение? Не, не е така. Аз не съм Ройс или приемният ти баща…

— Знам. Но просто не мога да го направя по друг начин. Никога няма да мога.

Аманда познаваше само секса, ужаса, унижението и болката. Но не и любовта.

— Може би.

— Така е, Патрик.

Той си представи какво би било бъдещето й, ако продължи да настоява един ден да се докоснат. Мисълта, че Патрик чака тя да бъде готова за него, щеше да я изпълни с напрежение и притеснения.

Аманда щеше да бъде пленница на това бъдеще, както в детството си е била заключвана в тъмна стая. Патрик никога нямаше да допусне това.

— Да, така е — съгласи се той.

— Тогава?

Патрик се усмихна.

— Тогава докосването няма да е част от живота ни. За мен това също не е важно, Аманда.

Той искаше да добави, че могат да се обичат платонично. Но не можеше да произнесе: „Разбира се, ще се нуждая от други жени, Аманда. В края на краищата, съм мъж.“

Патрик никога нямаше да каже тези думи, нито ги мислеше. Той беше готов да живее така, както Аманда иска. Достатъчно му беше тя да не се страхува.

— Но за мен има значение — прошепна Аманда. „Трябва да се докосваме. Иначе връзката ни няма да бъде пълноценна и заедно ще се отправим към лудостта.“ — Моля те, Патрик.

— Какво?

— Позволи ми… — „Да броя, докато ме целуваш и любиш. Нека да изпълня съзнанието си с такава светлина и цветове, че никога да не сбъркам истинската страст с насилието на Ройс. Колкото и силно да е желанието ти.“

„Няма да те докосна, красива моя Аманда. Но не искай да те пусна от невидимите обятия на сърцето ми.“

— Аманда?

— Не мога да го направя, Патрик. Не мога.

Той видя отчаянието й и долови безмълвната й молба: „Моля те, не ме карай да опитвам.“

И заради нея, Патрик трябваше да й каже сбогом.