Катрин Стоун
Крадец на сърца (29)

28.

Кардиологично интензивно отделение

Болница „Мемориъл“ Уестуд

Вторник, 7 май, един часа след полунощ

Тя беше толкова малка и крехка.

В нежната й кожа бяха забити иглите на системата за интравенозно поддържане на живота. Мониторите над главата й показваха жизнените й функции.

Риса седеше облегната на възглавници. Дишането й беше неравномерно, но не толкова затруднено, а устните й бяха придобила розов оттенък.

Медикаментозното лечение действаше. Но дали вече момиченцето можеше да говори? Или Джеси Фолкнър нямаше доверие на своя глас?

Той се накани да излезе, но Риса отвори очи и промълви:

— Джеси.

— Здравей, миличка — отговори Джеси и се приближи до нея.

— Ти плачеш. Недей!

— Няма нищо, миличка. Не се тревожи за мен. — Той докосна лицето й, което беше изпотено от битката със смъртта. — А ти, Риса? Как си?

Той разбра отговора, преди тя да събере сили да каже нещо. Риса се задъхваше и се давеше също като Патрик в онзи ден в Езерото на Грейдън. И сега, както и тогава Джеси изпита отчаяние, безпомощност и предчувствие за безвъзвратна загуба.

„Не. Няма да загубя и теб, Риса! Няма да го позволя.“

— Добре съм. Много съм добре. Само…

Тя млъкна, за да си поеме въздух и се приготви да довърши изречението. „Само ще си почина малко и ще се прибера вкъщи. Не ми е необходима операция.“

— Мисля, че знам защо се страхуваш, Риса. Боиш се да оправят сърцето ти, нали? Да затворят вратата и да я превърнат в стена?

Тя кимна и изпитателно се вторачи в него.

— Но това е нещо, което знаем отдавна, нали? И често сме говорили за него. — Дали през последните шестнайсет месеца Даниъл бе забранил разговорите за заболяването й? Дали той и Стефани бяха решили, че е най-добре да не обсъждат този въпрос? — Тогава не се страхуваше, нали, Риса?

Тя поклати глава.

— Знаеш ли защо се страхуваш толкова много, миличка?

Риса кимна.

— Кажи ми защо. Каквото и да е. Само да е истината. Знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко.

Тя се колебаеше. А може би събираше сили да отговори. И не откъсваше очи от Джеси.

— Доктор Фаръл — прошепна момиченцето.

Джеси прикри изненадата си. Риса отдавна познаваше Франк Фаръл като неин лекар, съсед и баща на най-добрата й приятелка. Затова й беше толкова трудно да признае за страха си. Тя винаги внимаваше да не обиди някого.

Джеси потисна чувствата си и изпита гняв. Ако Франк Фаръл бе сторил нещо лошо на Риса…

— Кажи ми защо се страхуваш от него?

— Аз… Сънувах нещо.

— За операцията ли?

Риса кимна и пое въздух.

— Оперираха ме и умрях!

— О, миличка — прошепна Джеси. Сърцето му се сви.

— И той беше виновен.

— Не, разбира се, че не е било така. Но това няма значение. Просто сънят е бил страшен и реален.

— Мама беше там.

— Мама — тихо повтори Джеси, потискайки силния си импулс да изкаже на глас мислите й.

Той я познаваше добре и я обичаше много, затова знаеше, че има неща, които самата тя трябва да произнесе.

И зачака. Гледаше я как се бори и потискаше желанието си да я сграбчи в обятията си, да избяга с нея и да тича, докато… стигнат до вълшебно място, каквото съществува само в приказките.

Всъщност мястото, където искаше да заведе Риса, беше непознато и за двамата. Но в мислите си Джеси често се бе озовавал там, от момента, когато лекарите за пръв път чуха шума в сърцето на Риса. Мястото действително беше вълшебно. Там Джеси щеше да я притисне към себе си и увреденото й сърце да се слее с неговото.

— Искам да бъда с мама, Джеси. Наистина.

Риса се задъхваше все по-малко. Медикаментозното лечение действаше. Но само да можеше някаква магия да премахне съня и да прогони образа на Линдзи, която я викаше и я молеше да отиде при нея, защото се чувства самотна там горе, на небето. Джеси видя терзанията, изписани на красивото личице на детето.

— Знам, че искаш да бъдеш с мама, Риса, но…

— Но татко, Стефани, Холи и ти?

— О, Риса, мама е с теб, миличка. Знаеш, че е така. Но ти имаш право — наистина се нуждаеш и от двама ни. — Джеси успя да се усмихне, прикривайки всички чувства, освен любовта си.

— Но аз много се страхувам!

— Знам. Но дали страхът ти ще изчезне, ако друг лекар извърши операцията?

— А доктор Фаръл?

— Това съвсем няма да го обиди, Риса. Той иска най-доброто за теб и знае колко завладяващи могат да бъдат сънищата и колко реални изглеждат.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Не се тревожи за това. И знаеш ли още какво? Случайно съм тук с една приятелка, която е сърдечен хирург.

— Наистина ли?

— Да. Ще й се довериш ли, Риса?

— А ти имаш ли й доверие, Джеси?

„Бих й поверил живота си и теб — най-скъпото, което имам.“

— Да, миличка. Напълно.

— Тогава и аз й се доверявам! — най-после се усмихна детето. — Напълно.

 

— Защо си ядосан, Даниъл?

— Не обичам той да е близо до нея.

— Но тя разговаря с него — настоя Стефани. — Може би му казва защо се страхува.

Кейтлин чу разговора им. Тя, Франк и Марти също наблюдаваха през стъклото Джеси и Риса. Кейтлин виждаше само лицето на детето, на което бяха изписани обич и доверие.

Какъв беше източникът на враждебността на Даниъл? Любовта на Риса към Джеси? Толкова ли ревнив беше Даниъл и не искаше да споделя сърцето й с никого… освен ако не се наложеше, защото момиченцето умираше?

Мислите на Кейтлин бяха прекъснати от някакво движение в остъклената стая. Джеси се изправи и се обърна.

На лицето му бяха изписани силни чувства. Той се вторачи през стъклото и търсещият му поглед се спря на нея.

„О, Джеси Фолкнър, какво искаш от мен?“

Но тя разбра, преди той да я попита:

— Ще го направиш ли? Ще оперираш ли Риса, Кейтлин?

Джеси не питаше дали тя може да извърши операцията. Той знаеше отговора на този въпрос. Доктор Тейлър беше специалист по такива деликатни хирургични намеси.

Джеси я питаше само дали ще я направи.

— Да — прошепна тя. — Разбира се, че ще я оперирам.

— Благодаря. — Признателността в зелените му очи беше по-красноречива от всички думи, които би изрекъл. После Джеси се обърна към Франк и обясни причината за страха на Риса. — Сънувала е операцията. Ти си оперирал и тя е умряла. Риса знае, че това е само сън, но не може да се отърси от страха. Не каза нищо, освен решението си, че не иска да я оперираш, защото не желае да нарани чувствата ти.

Лекарите са учени. Но и те вярват в чудеса като всички останали. Вярват обаче и в злото. И ако пациентът е убеден в леталния изход, предупреждението му се взима насериозно.

— Нали й каза, че няма да нарани чувствата ми? — попита Франк Фаръл.

— Разбира се. Но Риса иска да го чуе и от теб, колкото е възможно по-скоро.

— Тръгвам веднага. И ще я запозная с Кейтлин.

— Аз ще представя Кейтлин на Риса — с тон, нетърпящ възражение, заяви Джеси.

— Отивам в кабинета ми да си взема бяла престилка и стетоскоп — каза Кейтлин.

„И докато съм там, ще се обадя по телефона за нещо важно.“