Катрин Стоун
Крадец на сърца (24)

23.

Болница „Мемориъл“, Уестуд

Петък, 3 май

— Сценарият ти е чудесен — каза Кейтлин на Джеси по телефона. — Безупречен е по отношение на медицинската терминология.

— Но?

„Но аз не съм като главната героиня — силна, нежна, изящна и смела жена.“

— Нищо. Великолепен е.

— Тогава не е необходимо да се срещаме, така ли? Това ли искаш да кажеш, Кейтлин?

— И да, и не. Бих искала да вечерям с теб, ако ти още…

— Само кажи кога — нетърпеливо я прекъсна Джеси. Тя бе репетирала какво да му каже, но интимният му тон я смути.

— Ами, тази събота и неделя съм на повикване. Може би в понеделник?

— Ще успееш ли да се наспиш?

— О, разбира се — отговори Кейтлин, макар да знаеше, че няма да се наспи, защото сърцето й неспокойно щеше да й напомня едно и също обещание и предупреждение.

В понеделник през нощта тя и Джеси щяха да се любят.

„Много бих желал да бъда с теб в леглото“, бе казал той. Беше й обещал секс, но я бе предупредил да не очаква нищо повече.

 

— Патрик, обажда се Стивън. Буден ли си?

— В осем и половина в понеделник сутринта? Разбира се. Буден съм от няколко часа.

Патрик бе наблюдавал изгрева и се бе вслушвал в неизброимите звуци, съпътстващи появата на златистата зора. Той се наслаждаваше на всеки скъпоценен миг от живота си.

— Хубаво. Как се чувстваш?

Патрик се поколеба. Чувстваше се страхотно. Обострените му сетива — дар на приближаващата се смърт — се бяха съсредоточили върху надеждата за живот и усещаха, че костният му мозък приема клетките на донора.

— Добре, Стивън.

— В настроение ли си за биопсия днес?

— Толкова бързо?

— Прегледах последната ти микроскопска натривка и видях, че клетките на донора се свързват с твоите. За пръв път виждам асимилацията да стане толкова бързо, Патрик.

„Надявам се да е така. Заради живота. Заради любовта. Заради Аманда.“

 

Той гледаше фонтана. Танцуващите капки блещукаха като скъпоценни камъни на светлината на следобедното слънце. Едва ли някой щеше да го познае, защото Джеси не публикуваше снимката си на кориците на романите си, Той стоеше на уреченото място в уговорения час.

— Господин Слейк?

Джеси се обърна.

— Доктор Прентис?

— Да. Наричайте ме Аманда.

— Аз съм Джеси.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен. — Той наклони глава на една страна. — Познавам те. Поне съм те виждал.

— Така ли? Тогава имам право. Ти наистина си психиатър.

— Поласкан съм, Аманда. Но не съм психиатър. Мисля, че се видяхме тук, в болницата, преди шест години. Възможно ли е?

— Да. Но тогава бях много по-пълна.

Джеси не я бе запомнил по тази причина. Аманда беше в отделението по акушерство и разговаряше с бременна жена, която скоро щеше да ражда. Бъдещата майка нервно крачеше из коридора, но присъствието на Аманда я успокои и изпълни с надежда.

Джеси бе предположил, че състрадателната лекарка е акушер-гинеколог. Но в родилното отделение имаше нужда и от психиатър, не само за да успокоява пациентките, но и да утешава родителите, за които дългоочакваното събитие бе приключило не с радост, а с трагедия.

— Ти беше — каза Джеси. — Сигурен съм. Под бялата си престилка носеше дълга до глезените рокля. Тъмночервена, на сини цветчета, вероятно незабравки. Косите ти бяха разпуснати и стигаха почти до кръста. Нали така?

— Да.

Изведнъж думите на Джеси я върнаха в онова време и тя почувства увереност, каквато притежаваше, когато бе предпазена от защитната си обвивка.

Стори й се необикновено, че изпитва такава увереност, особено в присъствието на този чернокос непознат — мъжествен и обезпокоително сексапилен мъж. Но той не я ухажваше. Явно имаше връзка с друга. Или мислеше, че Аманда има връзка с някого…

Тя не бе виждала Патрик от десет дни, от онази нощ в Приемната. През свободното си време Аманда четеше романите на Грейдън Слейк, разказите му за жени, които докосват, без да се страхуват… и позволяват да ги докосват, без да изпитват ужас. Аманда намираше надежда в думите му и жадно ги препрочиташе, сякаш като ги повтаряше, смелостта можеше да се влее в душата й.

И сега този вълшебник на надеждата стоеше пред нея и тя се чувстваше напълно спокойна.

— Трябва да призная нещо.

— Така ли? Какво?

— Сценарият ти е съвършен. Няма да променя нито дума. Можеше да ти го кажа и по телефона.

— Защо не го направи?

— Исках да се запозная с теб. Аз съм твоя почитателка.

— И аз съм ти почитател, откакто те видях преди шест години — усмихна се Джеси. — Е, доктор Прентис, ако не те чакат пациенти, защо не пийнем по чашка чай, както възнамерявахме да направим?

 

— Погледни — каза Стивън, стана от стола пред микроскопа и направи знак на Патрик да заеме мястото му. — Повярвай ми. Заслужава си.

Патрик се поколеба. Беше странно и обезпокоително да видиш под микроскопа собствената си тъкан и да си представиш тялото си като сбор от яркочервени клетки.

Патрик погледна предметното стъкло и видя доказателство, че костите му са приели чуждите клетки, които са здрави и се размножават.

— Синът ми Дейвид се роди преди три седмици и вече започнах да се запознавам с думите, които в днешно време употребяват децата. В случая биха казали „страхотно“.

— Да — тихо рече Патрик, без да откъсва поглед от предметното стъкло. — Страхотно.

Тази дума продължаваше да се върти в главата му, когато влезе в кабинета на Аманда. Походката му беше лека и жизнерадостна.

— Доктор Фолкнър! — изненадано го поздрави секретарката й. Мариан не познаваше лично новия завеждащ на травматологията, но като всички останали в болницата знаеше за него, за заболяването му и за извършената преди десет дни трансплантация.

Доктор Фолкнър беше блед, а лицето му изнурено, но не умираше. Вероятно беше малко психически разстроен, докато чакаше да разбере каква ще бъде съдбата му и се нуждаеше от съветите на доктор Прентис.

— Доктор Прентис ли искате да видите?

— Да, ако е възможно.

— Съжалявам, но тя не е тук. Всъщност, в момента дори не е в болницата.

— Така ли?

— Доктор Прентис обсъжда някакъв сценарий с Грейдън Слейк.

 

„Ариел“ беше само на три пресечки. Аманда убеди Джеси, че е свикнала да ходи с обувки на високи токчета и разстоянието няма да е проблем. Тя вървеше грациозно и с лекота и Грейдън Слейк, който пишеше за безстрашни жени, я гледаше с уважение.

Двамата седнаха в уединено сепаре. Аманда искаше да признае какво означават за нея романите му, но още не бе събрала смелост. Докато пиеха чай, тя му разказа какво друго харесва в книгите му.

— Ти не търсиш оправдания за отрицателния герой. Нито обясняваш, нито извиняваш лошото поведение, дължащо се на някакъв ужас, преживян в детството.

Джеси се усмихна иронично.

— Не си заслужава да правиш симпатични отрицателните герои, Аманда. Читателят не иска неяснота.

— Но това не е само отстъпка от комерсиалността, нали? Ти пишеше за онова, в което вярваш.

Изражението му стана сериозно.

— Да. Мисля, че всеки — поне като възрастен — е отговорен за избора, който прави, независимо какво се е случило, когато сме били твърде млади, за да избираме. Имаш право. Не оправдавам отрицателните си герои. Не изпитвам състрадание към тях. Не бих станал много добър психиатър, нали?

— Напротив. Ти разбираш злото, което отрицателните ти герои нанасят на другите.

— Срещаш ли се с хора, които са били обидени и наранени?

— Да.

— Вероятно разговаряш с жени и може би с деца, които са били изнасилени?

— Да.

— Тогава сигурно познаваш Гейбриела Феърфакс.

— Разбира се. Но съм изненадана, че ти я познаваш. Убеден ли си, че не си психиатър?

— Категорично. Аз съм само писател, който долавя общественото съзнание. Чета списания и от време на време дори гледам телевизионни дебати. Понякога показват слушания в Конгреса. И госпожа Феърфакс. — „И безпристрастният й разказ за изнасилването й. Гейбриела убеди конгресмените и телевизионната аудитория, че насилникът е заловен и наказан. Но от уважение към семейството му, които също са жертви, отказа да каже името му.“ — Мислиш ли, че госпожа Феърфакс говори истината, Аманда?

— Искаш да кажеш дали напълно се е съвзела от преживяването?

— Да. Изглежда забележително… невредима.

— Така е. Но тя всъщност не е била изнасилена и е била осемнайсет-деветнайсетгодишна и е имала сексуален опит, когато е станал онзи инцидент. Тези две обстоятелства може определено да отслабят травмата.

— Тогава мислиш, че казва истината?

Аманда сви рамене.

— Мисля, че няма значение. Тя е сторила неизмеримо добро с готовността си да говори по въпроса и с правосъдието, което е било упражнено след публичното й изявление.

Да. Гейбриела Сейнтджон-Феърфакс, известната защитничка на правата на жертвите, бе помогнала на хиляди жени и невинни момичета. Злото, което бе сторила — умирането на надеждата у един самотен мъж — беше незначително и маловажно.

Освен, ако разбира се, ти не си този мъж.