Катрин Стоун
Крадец на сърца (19)

18.

Брентууд, Калифорния

Петък, 26 април

Отрицание и изолация.

Гняв.

Пазарене.

Депресия.

Примирение.

И през цялото време — надежда.

Това бяха стадиите на танатогенезата, описани от доктор Елизабет Кюблер-Рос. Патрик ги познаваше добре, много преди да започне да учи медицина. В края на краищата, той бе преживял тези фази по време на развитието на взаимоотношенията с брат му.

Петте фази не спазваха задължително тази последователност, нито беше необходимо да си излязъл от едната, за да влезеш във втората. Всъщност, след инцидента в Езерото на Грейдън на 4 юли, Патрик преживяваше едновременно всички фази.

Макар да отказваше да приеме факта, че Джеси се бе опитал да го убие, той бе почувствал изолацията от тази истина. Болестното състояние, предизвикано от натрапчивата мисъл, че брат му го мрази и го иска мъртъв, го отчужди от всички останали. И макар че изпитваше гняв от предателството на Джеси, Патрик изпадаше в пристъпи на депресия.

И през цялото време отчаяно се пазареше.

„Кажи ми къде сгреших, Джеси! Какво ти направих, че ме мразиш толкова много? Ще се променя, обещавам. И после отново ще бъдем братя, нали?“

Това продължи през четирите години след онзи ден в Езерото на Грейдън до лятната вечер, когато Гейбриела се появи насинена и се разкрещя, че Джеси се е опитал да я изнасили. Дори в онова лято, когато бяха седемнайсетгодишни и не си говореха, Патрик се бе вкопчил в тънката нишка на надеждата.

Но нишката се скъса в онзи ден в килията на Джеси. Тогава Патрик загуби надежда и навлезе в крайната фаза.

Примирение.

Душата на Патрик Фолкнър бе умряла веднъж. А сега и тялото му умираше и физически, при това изумително бързо.

Патрик отново преживя петте фази на доктор Кюблер-Рос. Този път надеждата си отиде първа. И всяка фаза бе ускорена — стремглав устрем към примирението със съдбата.

Но сега имаше нещо ново — мъчително и болезнено и същевременно приятно. Патрик предполагаше, че е носталгия. Макар да не изпитваше меланхолия. Спомени без горчивина. Прошка без радост.

Спомените, които нахлуваха в съзнанието му, бяха ясни и чисти като кристално сините води на Езерото на Грейдън.

Грейдън Слейк^[1]. Дали псевдонимът на Джеси беше крайното предизвикателство и презрение? Или също беше спомен и носталгия по по-добри времена? Щастливи. Изпълнени с обич.

До 4 юли онази година Патрик си спомняше с обич за брат си и се тревожеше за него, заради тъмната половина, която Джеси криеше.

Патрик не вярваше, че онази тайна половина е зла, докато Джеси не го принуди да повярва, като каза: „Инцидентът в езерото беше импулсивен. Шега. Идеята ми се стори забавна.“

Думите още му причиняваха болка. Но сега имаха странен и приятен нюанс, подсилен от носталгията, която Патрик изпитваше. Той никога не бе пушил марихуана. Това бе правил брат му. Но сега се запита какво е усещането. Вероятно затова на умиращите препоръчваха марихуана — за да притъпи болката и да замъгли съзнанието.

Макар че тялото му се бе устремило към смъртта, Патрик изпитваше странно спокойствие. Всеки миг продължаваше сякаш цяла вечност и той можеше безкрайно да му се наслаждава.

Патрик седеше на балкона на къщата си в Брентууд. Сетивата му бяха силно изострени. Той усещаше всеки лъч на пролетното слънце и всяка милувка на лекия ветрец. Вдъхваше уханието на жасмина и розите и слушаше Моцарт.

Патрик не бе пушил марихуана, но въпреки това беше зашеметен и главата му беше замаяна. Усещането сигурно се дължеше на недостига на кислород в клетките на мозъка му.

Телефонът иззвъня, но Патрик не помръдна. Телефонният секретар щеше да запише съобщението. Сигурно се обаждаше секретарката му, за да изброи имената на онези, които се бяха интересували за здравето му. Той я бе помолил да казва на всички, че се чувства добре.

Или беше Кейтлин, която се бе върнала по-рано от пътуването си. Но тя спазваше обещанията си. Пък и без това щеше да пристигне утре.

Тогава Патрик щеше да я види. Тя щеше да забележи опустошенията, нанесени за толкова кратко време. Кейтлин щеше да се опита да скрие мъката си. И ужаса. Но щеше да бъде невъзможно да го направи.

Третото позвъняване прозвуча настойчиво и умолително, досущ гласът на любимия му брат. „Позволи ми да ти помогна, Патрик. Искам да го сторя. Обичам…“

— Джеси — прошепна Патрик и тръгна към телефона. Надеждата бе оцеляла и предизвикваше гордостта. Патрик отдавна трябваше да се свърже с Джеси. — Ало?

— Здравей, Патрик. Обажда се Стивън.

Патрик се пренесе в реалността. Сутринта Стивън бе идвал да му вземе кръв. И сега сигурно се обаждаше, за да потвърди онова, което вече и двамата знаеха.

Тромбоцитите му не се възстановяваха. Стивън само трябваше да го погледне, за да разбере този факт. Патрик знаеше истината и живееше с нея, докато с всеки изминал ден губеше сили.

— Имам хубава новина — каза Стивън.

— Сериозно? Бих се обзаложил, че броят на тромбоцитите ми е още по-малък.

— Така е. Осемнайсет. Но сега има донор, Патрик.

— Как го намери, Стивън?

— Изпратих факс с имунологичния ти профил до всички кръвни банки в страната. И получих отговор от Сан Диего. Преди няколко години донорът се нуждаел от кръв и не успели да намерят подходящ дарител. Човекът оцелял и когато му се обадили и попитали дали би желал да дари костен мозък, не се поколебал. В момента го приемаме в болницата.

— Кога…

— Утре сутринта. Но искам да бъдеш тук довечера.

— Тръгвам веднага.

— Не, Патрик. Аз ще дойда. Няма да ти позволя да шофираш.

— Добре — тихо каза Патрик. — Благодаря, Стивън, и моля те, благодари и на него. Или може би аз трябва да го направя. Обичайна практика ли е донорът и реципиентът да се срещат?

— Зависи. Обикновено се виждат после… след трансплантацията.

„Когато всичко мине успешно — помисли си Патрик. — И реципиентът е жив и е добре.“

— Тогава ти му благодари от мое име.

— Разбира се, Патрик.

 

— Ти си роден лъжец, Стивън Шеридан — каза Кейтлин, щом той остави слушалката на вилката.

Стивън се обади от апартамента й, където двамата уточняваха разказите си.

Шеридан бе казал най-важната лъжа на Патрик и в отговор на похвалата й, сви рамене.

— Не, Кейтлин, не съм. Разбра ли, че той искаше лично да благодари на донора?

— Патрик е много учтив и възпитан. Но ти ловко отклони молбата му.

— Е, целта оправдава средствата. Поне непрекъснато си го напомням.

— Така е. А утре, Стивън? Успя ли да убедиш донора, че трябва да му бъде направена анестезия?

Кейтлин бе заявила, че няма да участва в трансплантацията. Но въпреки това тя се надяваше, че Джеси ще й се обади. Той се намираше в „Шато он Барингтън“ — хотел само на две пресечки от апартамента й. Кейтлин му бе дала адреса и телефонния си номер.

Но Джеси не се бе обадил. Пък и защо да го прави? Кейтлин не беше неговият лекар, а само една от хилядите му почитателки.

— Не, Кейтлин, не можах да го убедя.

— Не?

— Отказва категорично.

— Попита ли го защо?

— Разбира се. — Изражението на Стивън беше иронично. — Каза, че не вярвал в подменянето на реалността с опиати.

— Но не му ли обясни за тази определена реалност? Взимането на костен мозък без анестезия е… — Гласът й постепенно заглъхна. Тя не можа да намери подходящата дума.

— Джеси знае много добре какво означава процедурата. Утре в девет часа ще се срещнем в клиниката по хематология. Ще дойдеш, нали?

Кейтлин искаше отново да види Джеси, но не желаеше да стане свидетел на мъките му.

— Ще го хипнотизираш ли? Или нещо друго?

— Не съм убеден дали ще иска. Но мисля, че ще издържи.

Кейтлин кимна. Разбира се, че Джеси щеше да издържи.

— Тогава утре в девет?

— Да, в девет.