Катрин Стоун
Крадец на сърца (16)

15.

Мауи

Четвъртък 25 април

Кейтлин изпълни заповедта му и бавно се отправи към къщата във формата на полумесец. Сърцето й биеше като обезумяло. Ударите му сякаш се мъчеха да заглушат всички други звуци.

Но въпреки това тя чу птичите песни, поздравяващи зората, плискането на водата във фонтана във вътрешния двор и шумоленето на листата на палмите.

Но колкото и да се напрягаше, Кейтлин не чу стъпки на лапи по пътеката зад нея.

Тя стигна до къщата и се обърна. Джеси и лъвът стояха неподвижно.

Най-сетне величественият звяр се обърна и с достойнство и грациозност се отправи към заграждението си.

Едва тогава Джеси Фолкнър се раздвижи.

Първата му работа беше да затвори масивната порта на оградата с железни шипове. После извади малък син диск, изключи компютъра и тръгна към къщата.

При Кейтлин.

Той видя перлите, разпилени по зелените плочи на пътеката, и се намръщи.

Кейтлин видя, че е ядосан, и отстъпи назад — инстинктивна реакция за самосъхранение.

Той застана на прага, засенчвайки слънчевата светлина.

— Съжалявам — прошепна Кейтлин.

Тя нямаше представа какво да очаква. Кейтлин нямаше опит с разгневени мъже. Предполагаше, че някои крещяха. Или ругаеха. А може би удряха.

Но Джеси не направи нито едно от тези неща. Той остана спокоен и учтив.

— Вината всъщност не беше твоя.

— Аз съм виновна.

— Снощи изглеждаше много уморена — тихо добави той, сякаш говореше на себе си. — Очаквах, че ще спиш до късно. Не трябваше да пускам лъва в бунгалото.

С тези неочаквани думи той явно прикриваше истинската причина за гнева си.

Кейтлин се бе появила неочаквано, но Джеси обвиняваше себе си, че я е изложил на опасност. Той се чувстваше отговорен и за лъва, и за нея.

— Защо да не го пуснеш?

— Е, всичко свърши. Добре ли се чувстваш?

— Да. Благодаря. Нищо ми няма.

— Хубаво.

Джеси въздъхна — откровено признание за страха и последвалото го облекчение. Кейтлин също се успокои. Лъвът вече не я заплашваше и гневът на Джеси премина.

След облекчението усети световъртеж. Естествена последица от прилива на адреналин. После еуфория. Кейтлин много пъти бе ставала свидетел на такова посттравматично приповдигнато настроение и безпричинна радост. И сега самата тя изпитваше същия ефект.

Кейтлин не знаеше дали и Джеси усеща подобен прилив на емоции. Тя почувства само изгарящата сила на изпитателния му поглед.

Джеси Фолкнър искаше нещо от нея. Вероятно истината за посещението й.

„Ще ти кажа истината. След малко. Но обхваналата ме еуфория ме плаши.“

Тя отмести поглед от изпепеляващите очи на Джеси и видя снежнобелия лъв.

Животното стоеше до изпъкналата част на къщата с формата на полумесец. Вятърът развяваше гривата му, а козината му блестеше на розовата светлина на зората.

— Колко е красив — прошепна Кейтлин.

— Да.

— Има ли име?

— Не. Той не е домашен любимец, Кейтлин. Лъвът не е мой. Той не е на никого.

— Но ти си неговият стопанин. И много му е провървяло, защото се грижиш много добре за него.

— Пазя го, това е всичко. Осигурил съм му място, където да бъде в безопасност. Той сам се грижи за себе си.

Джеси говореше тихо, но Кейтлин долови ожесточението в гласа му. Той бе поел сериозната отговорност да закриля белоснежния лъв. Ангажиментът му беше доброволен. И опасен.

Царят на животните нямаше шанс срещу пушката на ловеца. И макар да изглеждаше немислимо някой да рани или убие този красив звяр, бялата му кожа струваше цяло състояние. Имаше хора, които биха платили щедро, за да я притежават.

— Но вие сте приятели — настоя Кейтлин. — Живеете заедно.

— Едва ли.

В гласа на Джеси прозвуча насмешливост, сякаш разговорът му доставяше удоволствие.

— Лъвът ти помага да пишеш. Наблюдава те.

— Той ми позволява да бъда на територията му. А аз го пускам да влиза в бунгалото ми.

Взаимоотношенията му с лъва бяха необикновени, но неизвестно защо, Джеси не искаше да признае това.

— Не приписваш човешки качества на лъва, нали?

— Не — усмихна се Джеси. — Но ти очевидно го правиш.

— Може би. А има ли си приятелка?

— Приятелка? Имаш предвид партньорка, Кейтлин.

— Да, думата не е подходяща, но забрави ли, че му приписвам човешки качества?

— Аха. Добре. Тогава имаш предвид годеница, лъвицата на мечтите му.

— Има ли годеница? Бъдеща госпожа Лъвица?

— Да. Но ти вече го знаеш, нали, Кейтлин? Не беше ли това причината да дойдеш тук? Да разбереш кога трябва да пристигне лъвицата, за да ги имаш и двамата?

— Какво?

Изведнъж сякаш всичко в тази тропическа сутрин се смрази. Гласът му. Сърцето й.

Но не и очите му. Кейтлин го погледна и видя пламъка в тях.

— Какво? — повтори тя.

— Чу ме.

— Казах ти коя съм.

— Но и двамата знаем, че това не е истина, нали? Ти не си виждала сценария, а още по-малко си го чела. Робърт Аскуит ще го получи едва днес. И няма начин Тимъти да ти е казал адреса ми, без първо да ме попита. А съпругата му, с която твърдиш, че си приятелка, се казва Лилит, не Лилиан.

— Знам, но… ми се стори неуместно да те поправя.

— Колко мило. Но фактът остава, Кейтлин. Ти не си онази, за която се представяш.

— Наистина ли мислиш, че съм дошла заради лъва? В такъв случай пое голям риск в бунгалото. Можеше да те изненадам в гръб със заредена пушка…

— Нямаш пушка. Поне в чантата, която е в къщата. А другата е заключена в багажника на колата ти. Ключовете са в мен.

Наистина ли Джеси бе преровил багажа й? Обискът явно е бил бърз и вещ, защото всичко беше на мястото си.

— Претърсил си багажа ми?

— Не беше необходимо. Без да разкривам подробности, само ще кажа, че на различни места в имението ми има поставени детектори.

„Без да разкривам подробности.“ Нима Джеси наистина я смяташе за шпионин или убиец?

Кейтлин беше разочарована, но не и ядосана, защото Джеси мислеше, че е способна да убие неговия лъв. В края на краищата, тя бе пристигнала без предизвестие и бе обяснила присъствието си по не много убедителен начин. И Джеси бе сторил необходимото, за да предпази застрашеното същество.

Той не й бе позволил да се върне в Капалуа, защото мислеше, че Кейтлин ще сподели със съучастниците си онова, което е разузнала за дома му.

Тя не беше добре дошла в къщата във формата на полумесец. Кейтлин беше врагът. Всъщност, в момента беше военнопленник.

А насмешката, която бе доловила в гласа на Джеси? Това беше само хитрина, за да я предразположи и да я накара да се почувства в безопасност и да допусне грешка. Той несъмнено през цялото време се бе подигравал на жалките й опити да бъде остроумна.

— Защо не остави лъва да ме убие?

— Не е в моя стил. Пък и съществува вероятност да не си дошла тук заради лъва, а да си откачена, изобретателна моя почитателка. Смяташе ли да ме затвориш някъде, Кейтлин? Да ме завържеш, докато се съглася да напиша, каквото искаш? Съжалявам, но не си падам по игрите със завързване. А ти?

Джеси наистина й се подиграваше и Кейтлин усети презрението му.

— Е, Кейтлин, и ти ли си от онези жени, които искат палта от кожа на бял лъв?

— Не.

— Не? Тогава си почитателка на романите ми.

— Казах ти каква съм. Сърдечен хирург, който ще прочете сценария на „Крадец на сърца“. Не съм твърдяла, че вече съм го прочела.

— Но не спомена, че си сърдечен хирург.

— Предполагам, че това се подразбираше. И двамата знаем, че сценарият ще бъде прочетен от сърдечен хирург и от психиатър. Сигурно не си ме помислил за психиатър. Вероятно не се вмествам и в представата ти за хирург.

„Напротив. Ти си фантазиите ми, превърнати в реалност. Дори много повече.“

Джеси никога не би съумял да сътвори и опише видението, което се появи на стъпалата пред дома му в апогея на бурята. Макар и мокра до кости, Кейтлин беше невероятно красива. От черните й коси се стичаха дъждовни капки като искрящи диаманти. А очите й с цвета на морето блестяха от смелост. Памучната й рокля бе станала прозрачна от дъжда и въпреки че той не откъсна поглед от лицето й, тя се бе почувствала неудобно. Очарователна стеснителност. Но не бе трепнала и бе устояла.

Кейтлин беше Венера, появяваща се от вълните. Безстрашна, предизвикателна, нежна и същевременно неотстъпчива. Той не беше мъж, който можеше да бъде омагьосан. Но мократа прелъстителка го бе изкушила.

После бяха започнали лъжите.

И сега красивата прелъстителка му казваше, че лъжите не я правят нито убийца, нито почитателка на романите му. Била сърдечен хирург — тихо произнесена изповед, придружена от колебливо свиване на раменете, макар че брадичката й се бе повдигнала предизвикателно.

Джеси почувства, че магията започва да го обзема отново. И хладнокръвно сложи край на усещането.

— Защо си дошла, Кейтлин? Кажи ми.

— За да те помоля да спасиш живота на брат ти.

Джеси не трепна. Стоеше абсолютно неподвижно. Като снежнобелият лъв. Силен. Хищен. Смъртоносен.

— Патрик умира. Страда от апластична анемия, което означава…

— Знам какво означава. Нуждае се от трансплантация на костен мозък, нали?

— Да. Спешно.

— Патрик ли те изпрати?

— Не. Той няма представа, че съм тук.

— Но трябва да ти е казал за мен.

— Да. Преди няколко години, когато специализирахме заедно в Бостън.

— Какво ти каза?

— Че сте се отчуждили един от друг.

— Отчуждили — повтори Джеси. Изражението му беше непроницаемо. — А спомена ли защо?

— Не.

— Нямаше да си тук, ако ти беше казал.

— Пак щях да дойда.

„Да, сигурно — помисли си той, докато я гледаше. Морскосините й очи блестяха решително. — Би направила всичко, за да спасиш Патрик.“

— Любовници ли сте, Кейтлин?

— Какво?

— Ти и Патрик любовници ли сте?

— Не.

— А били ли сте?

— Не.

— За мен ли ти разказа или за Грейдън Слейк?

— И за двама ви. Знае, че си станал писател. Всъщност, много се интересува от…

— Каза ли ти името ми?

— Да. Джеси.

Името предизвика някакви дълбоко скрити и много лични чувства у Джеси.

Кейтлин отмести очи от него и погледна навън. Снежнобелият лъв бе изчезнал. Небето и океанът имаха сребристобял оттенък, а тропическото слънце грееше безмилостно.

Кейтлин чу отдалечаващите се стъпки. Той застана пред гранитната камина, досущ като древен воин, оглеждаш опустошената си родна земя. Наскоро тя си бе помислила същото и за Патрик. Двамата братя близнаци не си приличаха. Но имаха еднакъв характер — белязан от почтеност, гордост и болка. Когато Джеси заговори, гласът му беше дрезгав и изпълнен с надежда като този на Патрик.

— Какво ти трябва, Кейтлин?

— Засега проба от кръвта ти. Мога да я взема веднага. Утре или вдругиден Патрик ще се нуждае от костния ти мозък. Предполагам, че процедурата може да бъде извършена в Хонолулу. Но ще бъде най-добре, ако дойдеш в Лос Анджелис.

— Патрик е в Лос Анджелис?

— Премести се преди около месец.

Макар да не се бяха виждали, нито разговаряли от десетилетия, Джеси явно се обезпокои, че не знае този факт.

— Той е завеждащ хирургията по травматология в болница „Мемориъл“ в Уестуд.

— „Мемориъл“ в Уестуд.

В гласа на Джеси прозвуча болка. Вероятно защото бе научил за поредния успех на брат си.

Не. Кейтлин реши, че Джеси никога не е живял в сянката на Патрик.

Той се обърна към нея. В зелените му очи, които я приковаха властно, блестеше пламък.

— Патрик не трябва да знае, че аз съм донорът.

— Но…

— Говоря сериозно, Кейтлин. Ако Патрик заподозре истината, трансплантацията няма да се осъществи.

В думите му прозвучаха предупреждение и обещание, че ако не изпълнят искането му, Патрик ще умре.

Кейтлин трябваше да каже на Стивън. Но Шеридан щеше да се съгласи с играта и да скрие истината, за да спаси живота на пациента си.

— Добре. Патрик няма да разбере.

— Хубаво. Правила ли си много биопсии на костен мозък, Кейтлин?

— Аз ли? Няколко. Когато специализирах хирургия. Много боли, но…

Болката, която Джеси щеше да изпита, изглежда, съвсем не го притесняваше. Може би като писател се интересуваше не само удоволствието, но и болката.

Усмивката му беше лукава, сексапилна и опасна.

— Искам ти да ми вземеш костен мозък.

— Явно знаеш какво представлява трансплантацията на костен мозък.

— Чел съм някои неща по въпроса.

— Тогава сигурно знаеш, че не мога да ти взема костен мозък.

— Напротив, докторе. Знам, че можеш. Току-що ми каза, че си правила биопсии.

— Но това е различно.

— Не съвсем, Кейтлин. Просто взимаш повече тъкан.

Процедурата се извършваше под пълна упойка. Донорът заспива и не усеща нищо. Но щом се събуди, болката е неизбежна. Интензивността зависи от степента на увреждане на костта.

Ако взимането на костен мозък се извършеше от специалист, увреждането беше минимално. Специалист като Стивън Шеридан знаеше точно каква част от костта да пробие и опитните му ръце нямаше да трепнат, докато изтегляше ценните клетки.

Дори ако Кейтлин се съгласеше да изпълни искането на Джеси, Стивън щеше да бъде до нея и да й дава напътствия. Но… имаше ли смисъл да спори с човек, който не се интересуваше от болката?

А какво го интересуваше? Наказанието? Имаше ли гняв зад лукавата му, сексапилна усмивка? Дали Джеси искаше да я накара да страда, защото го бе принудила да дари живот?

„Но аз не съм го принудила.“

Джеси не се беше поколебал. Но въпреки това, изглеждаше обременен от решението, което бе взел.

— Защо искаш аз да ти взема костен мозък?

— Защото така ще бъдеш моят лекар. И конфиденциалността във взаимоотношенията между пациент и лекар няма да ти позволи да кажеш на Патрик за мен.

— И без това няма да му кажа.

— Но така ще бъде по-лесно, нали? Няма да се наложи да лъжеш. Вече установихме, че не си най-изпеченият лъжец на света. Приеми го като комплимент, докторе.

— Правиш го заради мен?

Усмивката му помръкна.

— Правя го заради всички нас, Кейтлин. Е, докторе, ще ми вземеш ли кръв?