Катрин Стоун
Крадец на сърца (13)

12.

„Кралица Елизабет II“

Петнайсет морски възела от Бермудските острови

Сряда, 24 април

— Обажда се доктор Кейтлин Тейлър. Търся господин Аскуит.

— Доктор Тейлър? — разтревожено попита секретарката на Тимъти Аскуит. — Проблем ли има? Нещо спешно ли е?

— Не. Въпросът е личен. Искам услуга.

— О, боя се, че господин Аскуит е на съвещание. Да му предам ли да ви се обади?

— Всъщност ще бъде по-лесно аз да се свържа с него. Да уговорим ли някакъв час? Ако е възможно, още днес. Ще отнема само минута-две от времето му.

— Да. Разбира се. Бихте ли почакали?

— Добре.

Кейтлин затаи дъх. Трябваше да говори с Джеси Фолкнър, колкото е възможно по-скоро, докато беше уверена, че може да го убеди да помогне на брат си. Но дали не се заблуждаваше? Дали лишеното й от сън съзнание не си въобразяваше твърде много?

Тя не бе спала цяла нощ. Дори не се бе опитала. Но въпреки безсънието, не се чувстваше измъчена, а спокойна, и изпитваше не умора, а прилив на енергия. Кейтлин бе завладяна от дълбокия, син океан, от магията, от неизчерпаемата сила и от дръзките му правила.

— Доктор Тейлър? Услуга? Най-после!

— О, господин Аскуит. Много ви благодаря, че отговорихте на обаждането ми.

— Няма защо, И каквато и услуга да искате, смятайте, че всичко е уредено. Но ще ми кажете подробностите, след като ви честитя рождения ден.

— Не мога да повярвам…

Но, разбира се, Тимъти Аскуит знаеше, че Кейтлин има рожден ден. В онази нощ, когато Тими оцеля, една от сестрите сподели с Фей Аскуит, че за Кейтлин няма по-добър начин да прекара рождения си ден от този да спаси живота на някой пациент. И Фей явно бе казала на Робърт, на Лилит и на Тимъти Аскуит.

— Какво не можете да повярвате?

— Ами, запомнили сте кога имам рожден ден.

— Как бих могъл да забравя датата, на която спасихте живота на внука ми? Не искам да ви притеснявам, доктор Тейлър. Но вие знаете колко много съм ви благодарен. Всички сме ви благодарни и винаги ще бъдем. Ето защо, ще ви направя каквато услуга пожелаете.

— Трябва да говоря с Грейдън Слейк.

— Вече сте прочели „Крадец на сърца“? Мислех, че сценарият още не е завършен.

— Не, не съм го чела. Но трябва да говоря с него. Боя се обаче, че не мога да ви кажа защо.

— Е, тогава няма да ви питам. Естел ще ви каже номерата на телефона и на факса му. Ако самият той не отговори до четвъртото позвъняване, операторите ще ви кажат координатите му. Те знаят къде е във всеки момент.

— Защо?

— И аз съм си задавал същия въпрос. Вероятно предпочита такъв контакт с външния свят, защото домът му е отдалечен от населени места и е уединен.

Кейтлин си представи студена и мрачна къща, досущ обратната страна на луната. Айсберг в северната част на Атлантическия океан. Глетчер в Берингово море.

— Къде живее?

Тимъти Аскуит се засмя.

— Останахте с убеждението, че къщата му е мрачна, нали? Но всъщност съвсем не е такава, а е истински рай. Той живее в Мауи, в уединена, но екзотична част на острова.

— Били ли сте там?

— Да. Лилит, Робърт и аз ходихме при него, за да обсъдим „Крадец на сърца“.

„А сега аз трябва да отида там, за да обсъдим не кражбата, а спасяването на едно сърце“, помисли си Кейтлин.

Решението й да разговаря лично с Джеси Фолкнър беше импулсивно, но непоколебимо. Тя смяташе, че може да го убеди да спаси живота на Патрик. Книгата „Снежният лъв“ беше посветена на застрашените от изчезване видове. И Кейтлин мислеше да му каже, че брат му също е застрашен от смърт, затова трябва да му помогне.

— А знаете ли дали в момента е в Мауи?

— Да, ще остане на острова, докато сценарият бъде одобрен.

— Тогава ще трябва да отида там, за да говоря с него лично.

— Явно това е важно за вас.

— Да. Много. Ще ми кажете ли адреса му?

— Разбира се, но само ако обещаете, че ще бъдете изключително внимателна.

Внимателна? С Джеси Фолкнър?

— Пътят до къщата му е много коварен — добави Тимъти Аскуит. — Шосето е тясно и има множество завои и стръмни скали. Задължително е да пътувате през деня. Всъщност, защо не се срещнете в Капалуа? Той ще ви закара. Едва ли ще има нещо против. Ние постъпихме така. Ако ви е неудобно да му кажете, аз ще му се обадя.

— Не. Благодаря. Ще внимавам. Обещавам. И ще бъде най-добре той да не знае за посещението ми.

— Мисля, че трябва да му кажа.

В гласа на Тимъти Аскуит прозвуча нотка на категоричност, присъща на човек, който управлява империя и не е свикнал да го предизвикват.

Кейтлин не отговори. Но в мълчанието й отекваха думите: „Ако мога да направя нещо за вас, доктор Тейлър, каквото и да е, моля ви, кажете ми“

Тимъти Аскуит беше джентълмен и удържа на обещанието си.

— Добре, доктор Тейлър. Няма да му кажа нищо.

— Благодаря.

„Сега сме квит, господин Аскуит. Въображаемият ви дълг към мен е изплатен. Въпросът отново е на живот и смърт. И двата пъти на рождения ми ден.“

Когато „Кралица Елизабет II“ се приближи до брега на остров Ирландия, Кейтлин бе готова да слезе. Тя се бе обадила, за да си запази места за полетите от Бермудските острови до Мауи, беше се изкъпала и облякла и бе приготвила багажа си.

Кейтлин написа бележка на стюарда Пол и му остави голям бакшиш. Обясни, че са й се обадили спешно и му благодари за грижите. После напусна каютата си.

Тя взе факса, изпратен от Естел. Там бяха невписаните в указателя телефонни номера на Грейдън Слейк и подробни указания как да стигне до дома му. Сетне плати сметката си, която беше внушителна — множество телефонни разговори по дванайсет долара и петдесет цента на минута, както и подаръци за Аманда и Патрик.

Накрая Кейтлин се отби при лекаря на кораба.

— Аз съм хирург и ще сляза — обясни тя. — Знам, че е необичайно да слизам по средата на пътуването, но възникна нещо спешно. Ето сметката ми и копие на разрешителното ми да практикувам медицина.

Той прегледа двата документа.

— Какво мога да направя за вас, доктор Тейлър?

— Мой приятел, колега хирург, се нуждае от трансплантация на костен мозък. Намерихме потенциален донор. Но той може да откаже. Ето защо, смятам да отида при него, надявайки се да го убедя. Бих искала веднага да му взема кръв. Човекът е нещо като отшелник и домът му е далеч от населени места. Ще се опитам да го накарам да отидем до най-близката болница, но…

— Не е сигурно, нали? — усмихна се лекарят.

— Да. Ето защо ми трябва набор за взимане на кръв. — Кейтлин изведнъж млъкна, защото лекарят се намръщи. Тя протегна ръце, за да му покаже, че няма убождания от игли. — Не съм наркоман. Казвам ви истината, но ако искате потвърждение, обадете се на доктор Стивън Шеридан в Лос Анджелис.

— Не бих казал, че сте наркоман, доктор Тейлър. Само се опитвам да преценя какво мога да ви дам. Разполагам с всичко, от което се нуждаете. Ще ви покажа склада. Можете да си вземете каквото е необходимо.

— Надявам се, че ще ми позволите да платя.

— След като „Кюнард Лайн“ печели толкова много пари от телефонни разговори, мисля, че мога да ви предложа безплатно няколко игли и спринцовки.

След двайсет минути Кейтлин застана на пристанището и махна за сбогом на „Кралица Елизабет II“. Тя бе взела със себе си мъничко от магията на океана. За Патрик. Но по-голяма част от вълшебство щеше да остане при Маги и Майкъл.

„Ти танцуваше с него, мамо. Видях те. Беше проблясваща като дъга… И вечно ще танцуваш със своя Майкъл.“

И после Кейтлин се отправи към Ню Йорк. По време на престоя в Хонолулу тя си купи „Синя луна“ от Грейдън Слейк.

Кейтлин разтвори романа, когато самолетът излетя… и загуби представа за всичко, с изключение на изумителните думи и изключително силните чувства, които те предизвикваха.