Катрин Стоун
Крадец на сърца (12)

11.

Прием на капитана на „Кралица Елизабет II“

Вторник, 23 април

Танцуващите мъже и жени се носеха плавно, досущ като кънкьори, по дансинга.

Шампанското се лееше и сребърните купи бяха пълни със сочни ягоди.

Балът беше в разгара си, когато Кейтлин пристигна. Косите й бяха прибрани на кок в стила на Аманда. Беше си облякла смарагдовозелена рокля с бродерия от рози. На шията си носеше изкуствената, но безценна огърлица на Маргарет, а на ушите й висяха скъпи, но без сантиментална стойност, истински перли.

Мъжете я гледаха с възхищение. Но Кейтлин се чувстваше не на място. Тя реши да прекара вечерта, точно както Патрик й бе наредил — да наблюдава, за да може после да му разкаже всичко с най-малки подробности. Кейтлин намери идеална позиция — тапицирано в златист брокат кресло в уединен ъгъл.

Но самотата й неколкократно бе нарушена от стюарда, който сякаш чувстваше специално задължение да пълни чашата й с шампанско.

За човек, който рядко пие алкохол, шампанското беше леко зашеметяващо. И когато този човек беше лишен от дълбок сън заради кошмари за призраци и дяволи, ефектът беше още по-силен… и изненадващо приятен.

Зрението на Кейтлин се замъгли. Танцуващите се превърнаха в движещи се, пастелни дъги, обвити в лилава мъгла. Мислите й се пренесоха в миналото. Тя си представи майка си — най-ярката дъга от всички, която танцува в обятията на любимия си. Майкъл. Силен, чернокос, елегантен и изискан. Прекрасен. Почтен. Мъж, който обича силно и завинаги, а не кръвожадният фантом от кошмарите й.

Кейтлин се закле, че той никога повече няма бъде ужасният образ от сънищата й. Надяваше се и искаше да бъде така. Отсега нататък Майкъл щеше да бъде само принцът от приказките на Маги.

После мислите й се насочиха към една по-скорошна нощ на романтика и шампанско — празникът на Свети Валентин, когато Кейтлин бе научила тайната на Патрик…

 

От десетилетия през февруари в Бостън не бе валял толкова много сняг. Кейтлин караше втората година от специализацията си по хирургия.

Наставник й беше Патрик Фолкнър. Той беше великолепен. И богат. Но това нямаше значение за нея. Най-важното беше компетентността му на хирург, която беше изумителна, и всеотдайността му към пациентите.

В продължение на осемнайсет месеца Кейтлин и Патрик често оперираха заедно. Съвпаденията в графиците им бяха вълнуващи за нея. Патрик беше най-добрият. И ако имаше нещо против да наблюдава млад, макар и изключително добре подготвен теоретично специализант, той с нищо не го показа. Патрик не изчезваше по време на почивките, за да побъбри с колеги, а оставаше с Кейтлин и я придружаваше до библиотеката, където четяха заедно, или до кафенето. И непрекъснато разговаряха, сякаш Кейтлин все пак го интересуваше.

Може би Патрик се чувстваше в безопасност с нея. Тя не любопитстваше, за да разбере нещо за личния му живот.

Но Кейтлин забелязваше безпокойството в привидно спокойните му тъмносини очи. Имаше и обаждания късно през нощта, след които Патрик беше разсеян и напрегнат. А наскоро златният венчален пръстен изчезна от ръката му.

И после Патрик стана по-спокоен. Отпусна се. Сякаш изпитваше облекчение.

Но в онзи петък през февруари той съвсем не беше спокоен, а изглеждаше ядосан.

— Искам услуга, Кейтлин. Да прегледаш един пациент.

— Разбира се, Патрик.

Двамата непрекъснато искаха един от друг такива услуги. В това нямаше нищо необичайно и Патрик винаги се усмихваше и я питаше за мнението й.

Но сега той не се усмихваше. Очите му изглеждаха по-тъмни от всякога, мускулите на лицето му бяха напрегнати, а в гласа му се долавяше нотка на извинение.

— Сложен ли е случаят? — попита Кейтлин.

— Много.

— Какво е…

— Главното оплакване ли? Всъщност тя твърди, че са две. Бучка на гърдата и болки в таза. Но не ми трябваш като консултант, Кейтлин, а като придружител.

Без да добави нищо повече, Патрик я заведе в кабинета за прегледи.

— Това е доктор Кейтлин Тейлър, Гейбриела. Кейтлин, това е Гейбриела Сейнтджон.

В ситуацията нямаше нищо обикновено. Нито в Гейбриела Сейнтджон. Тя беше поразително красива, несъмнено ядосана и гола. Гейбриела бързо смъкна надолу нощницата си. Но нищо, дори гневът й, не можеше да помрачи красотата й и беше съвсем ясно, че тя няма намерение да го сдържа.

— Какво прави тя тук, Патрик?

— Доктор Тейлър ще асистира при прегледа.

— Ще асистира? Откога започна да се нуждаеш от помощ, когато ме преглеждаш, Патрик?

Кейтлин предположи, че ядосаната красавица не е съпругата на Патрик. Но може би Гейбриела беше причината той вече да не носи венчалния си пръстен. В такъв случай, ако Гейбриела Сейнтджон бе разбила брака му, тогава и взаимоотношенията между Патрик и нея бяха охладнели.

— Не я искам тук, Патрик.

— Тя ще остане, Гейбриела, иначе няма да има преглед.

— Това е небрежно отношение към пациент. Ужасно съм притеснена, че съм болна и имам рак, а ти отказваш да ми помогнеш. Питам се какво ли би казал завеждащият хирургията за такова нехайство.

— Ще каже, че идеята е страхотна. Ако открия нещо обезпокоително, колкото и да е незначително, доктор Тейлър ще те прегледа отново и също ще каже мнението си. Не можеш да искаш повече.

— Колкото и да е незначително? Мислиш, че няма да откриеш нищо, нали, Патрик? Смяташ, че ми няма нищо.

— Не съм казал това, Гейбриела. Никога не бих го казал.

— Заблуждаваш се, Патрик. Мислиш, че се интересувам от теб. И те желая? Това е безумие. Истинска лудост. — Гейбриела се обърна към Кейтлин и с аристократично толерантен тон обясни: — Сгодена съм и ще се омъжвам, доктор Тейлър. — Тя показа пръстена си с великолепен диамант. — Името му е Кайл Феърфакс, Сигурно сте чували за него. Всеки познава гениалния главен прокурор на Бостън. Наесен Кайл ще се кандидатира за сенатор. Искам да бъда с него и да му помагам. Но не желая да го разсейвам с тревоги за здравето ми. Обичам го твърде много. Щатът се нуждае от него, доктор Тейлър. Страната се нуждае от Кайл. И ако разбера, че съм болна, ами, тогава…

Смела реч на безкористна саможертва в името на доброто на обществото. Бъдещата госпожа Феърфакс щеше да бъде страхотна сенаторска съпруга. Кейтлин беше убедена в това, както и че Гейбриела Сейнтджон не е болна и го знае много добре.

— Дойдох тук, за да бъда окуражена, доктор Тейлър. Или да чуя горчивата истина от устата на човек, на когото мислех, че мога да вярвам. — Гейбриела отново насочи погледа си към Патрик и толерантността й изчезна. — Длъжник си ми, Патрик, Дължиш ми много повече. Но ти не си по-добър от него, нали? Жесток си като…

— Достатъчно, Гейбриела. А сега, защо не разкажеш на доктор Тейлър за бучката, която мислиш, че си открила?

— Копеле. Махай се оттук! И вие, доктор Тейлър. В момента съм твърде разстроена, за да ме преглеждат. Само почакай, когато Кайл чуе какво се е случило. Тази болница се издържа от парите на данъкоплатците и отношението към мен е брутална гавра с общественото доверие.

Беше ли направила Кейтлин услуга на Патрик? Дали присъствието й бе смекчило гнева на Гейбриела? Едва ли. Но Кейтлин бе разбрала какво иска Гейбриела — ръцете на Патрик върху голата й плът. Въображаемата бучка в гърдата и фантомната болка в таза бяха измислени, за да почувства допира му върху интимните си части.

Кейтлин току-що бе станала свидетел на изумителна дързост. Гейбриела бе сторила нещо безсрамно и непристойно. Тя беше убедена, че въпреки очевидно бурното им минало и годежа й, Патрик все още иска да я докосва.

Коя беше Гейбриела Сейнтджон?

Кейтлин се съмняваше дали някога ще разбере. Тя и Патрик излязоха от кабинета за прегледи. Той мълчеше. Явно беше ядосан.

Тя не искаше Патрик да се нервира. Това се отразяваше зле на артериите му, на кръвоносните съдове в мозъка и на стомаха му.

Кейтлин също прояви изумителна дързост и попита:

— Готов ли си да чуеш мнението ми, доктор Фолкнър? Напълно съм съгласна с диагнозата ти — наистина много сложен случай.

Патрик спря и се обърна към нея, но не се усмихна. Напротив, беше напълно сериозен.

— Имаш ли планове за тази вечер, Кейтлин?

Тя смяташе да прекара нощта на празника на Свети Валентин в спешното отделение.

— Не, Нямам планове.

— Добре. Тогава ела да пийнеш с мен.

— Да пийна?

— Да. Нека да отгатна. Ти пиеш рядко и малко. Аз също. Но тази вечер мисля да се напия. И бих искал да дойдеш с мен.

— За да шофирам?

Най-после Кейтлин бе възнаградена със сексапилната му усмивка.

— Не. За да пиеш. Никой от нас няма да шофира.

Той я заведе в моден бар на пристанището. Маршрутът, който избра, минаваше покрай книжарница на Чатам Роуд. Патрик спря за миг пред витрината и набързо огледа заглавията, сетне продължиха към бара.

Той поръча бутилка „Дом Периньон“.

— Празнувате, нали? — попита сервитьорката.

— Разбира се — отговори Патрик. — Защо не?

— Имам предвид, че празнувате нещо друго, а не Свети Валентин. Вие сте брат и сестра, нали?

Не им го казваха за пръв път. Кейтлин предполагаше, че малко си приличат. И двамата имаха черни коси и сини очи и бяха сериозни и емоционални. Но ако човек се вгледаше отблизо…

— Да — спокойно отговори Патрик. — Защо не?

Отговорът му изпрати две красноречиви послания на сервитьорката. Първо, че той и Кейтлин не са брат и сестра. И второ, че това не е нейна работа. Тя отиде да изпълни поръчката им.

— Аз ще налея, благодаря — каза Патрик, когато сервитьорката донесе шампанското.

Той напълни кристалните чаши. Движенията му бяха грациозни. Ръцете му не потрепваха.

— Не е настъпил краят на света, нали? — попита Патрик. — Винаги съм искал да имам по-малка сестра. И коя би била по-подходяща от теб?

Той беше абсолютно сериозен и трезв. Щастието, което Кейтлин изпитваше, се смеси с нещо друго — загадъчна радост от учудващата покана на този забележителен мъж.

— Кейтлин? Не искам да измествам някого. Ако действително имаш по-голям брат…

— Нямам.

„И кой би бил по-подходящ от теб?“

— Е, ще пием ли?

— Да — отговори Кейтлин и двамата вдигнаха наздравица.

После Патрик поиска да научи всичко за нея.

Докато пиеха шампанско и гледаха как снегът се сипе над пристанището в Бостън, Кейтлин му разказа за Маги, Стори й се важно Патрик да знае историята на майка й. Искаше й се и Маргарет да бе знаела за него.

Той се вторачи през прозореца и се замисли, после каза:

— Той е мой брат близнак.

— Кой, Патрик?

— Не се ли сещаш? — усмихна се той.

— Грейдън Слейк?

— Да — потвърди Патрик. — Толкова ли очевидно беше?

— Всъщност, не. — Но Кейтлин бе забелязала, че очите му блеснаха, когато бе видял „Плаващи пясъци“, бестселърът на Грейдън Слейк на витрината на книжарницата на Чатам Роуд. — Помислих, че си ти.

— Помислила си, че в свободното си време пиша романи? Господи, страхотен поддръжник си ми, няма що.

„Нали по-малките сестри трябва да бъдат точно такива? Да се възхищават на по-големите си братя. Да ги поддържат. И да вярват, че са способни на свръхчовешки подвизи.“

— Защо да не пишеш романи?

— Не, Кейтлин. Не мога. Но Джеси може. Ние сме братя близнаци. Джеси се е родил петнайсет минути преди мен. Не си говорим, откакто бяхме деветнайсетгодишни.

— Заради Гейбриела ли? — Кейтлин предположи, че Гейбриела Сейнтджон може да е предизвикала война между братята.

— Тя нанесе последния, фатален удар. Но Джеси и аз се бяхме отчуждили четири години преди това. Може би никога не сме се познавали достатъчно добре.

— Но ти явно не си мислел така.

— Не. Мислех, че сме най-добрите приятели. Но се оказа, че греша.

— Сигурен ли си, Патрик?

— Абсолютно.

— А сега? И двамата сте възрастни и…

— Няма връщане назад.

— Говориш така, сякаш той е умрял.

— Да, ние сме мъртви един за друг. Това е нашата тайна, Кейтлин.

— Разбира се, че няма да кажа на никого, Патрик. Но…

— Няма връщане назад. Взаимоотношенията с брат ми отдавна приключиха.

Патрик никога повече не бе споменал за брат си. Но Кейтлин се питаше защо отчуждението им е било изпълнено с такава горчивина, че няма надежда да се сдобрят.

Гейбриела била нанесла последния, фатален удар. Но Патрик бе казал, че с брат му са започнали да се отчуждават четири години преди това. Тогава и двамата са били петнайсетгодишни. Момчета, които са ставали мъже. Може би за пръв път се бяха сравнили по начини, в които Патрик несъмнено имаше предимство.

Арената на състезанието сигурно не е била ученето. И двамата очевидно бяха изключително умни. Но Джеси вероятно е бил непохватен зубрач с очила във възраст, когато уменията за общуване и атлетичната фигура са от първостепенно значение.

А може би Джеси не е искал да се състезава и се е криел в черупката си, докато е станал на деветнайсет години. Бил е привлечен от магнит, на чиято сила не е могъл да устои — прелестната Гейбриела, която, разбира се, е била влюбена в Патрик.

„Длъжник си ми, Патрик!“, бе заявила тя.

Защо ли? Дали Патрик не я беше зарязал, надявайки се, че щом изчезне от погледа й, тя ще изпита влечение към Джеси? Дали Патрик не се бе опитал да се помири с брат си, жертвайки любовта си?

Ала в любовта нещата не стоят така. Дори деветнайсетгодишният Патрик сигурно бе осъзнал това. Но в отчаянието си да се сдобри с Джеси, той може би е бил готов на всичко.

Дали Гейбриела се бе подиграла с влюбения Джеси? Разбира се, че е било така. Гневът й към Патрик можеше да се изтълкува като наказание и за двамата близнаци.

А как ли бе реагирал мекушавият, влюбен и непохватен Джеси на неочакваната ожесточеност от наранената й гордост?

„Ти не си по-добър от него — разгневено бе казала Гейбриела. — Жесток си като…“

Джеси.

 

— Желаете ли още шампанско, госпожице?

— О, не, благодаря — отвърна тихо Кейтлин, върнала се в реалността. — Всъщност, трябва да тръгвам.

Стюардът се усмихна многозначително, сякаш беше сигурен, че тя има романтична, любовна среща под луната.

Но Кейтлин нямаше любовна среща, а мисия. Тя щеше да гледа „Снежният лъв“, надявайки се да разбере как е най-добре да подходи към загадъчния брат.

Кейтлин щеше да му даде възможност да направи добро.

Но дали Джеси щеше да се възползва от предоставения му шанс?

Или сърцето му беше студено и тъмно като обратната страна на луната?