Катрин Стоун
Крадец на сърца (10)

9.

Брентууд, Калифорния

Вторник 23 април

Патрик се намръщи, когато видя домашния телефон и адреса на доктор Аманда Прентис в служебния указател на болница „Мемориъл“. И най-поверителната информация можеше да попадне в неподходящи ръце. Подобна мярка за сигурност не вълнуваше лекари като Патрик. Хирурзите травматолози рядко ставаха мишена на маниаци.

Но Аманда беше психиатър. Толкова ли безстрашна беше? Или нехайна? Или бе напълно уверена в способността си да успокои и най-обърканото съзнание?

Разбира се, имаше и други обяснения за очевидната й липса на предпазливост. Вероятно домът й бе превърнат в крепост и достъпът там беше невъзможен дори за най-отчаяния лунатик. Може би имаше сложна алармена система и поне няколко кучета. И в истински холивудски стил, Аманда вероятно имаше дори телохранители.

„Предполагам, че ще разбера“, помисли си Патрик и се намръщи още повече. Наистина ли щеше да отиде в дома на Аманда? Само няколко часа, след като бе напуснал болницата, въпреки лекарската забрана? Да, щеше да го направи. Защото не искаше всичко да свърши така.

Не с гняв, нито с жестокост.

Но какво по-точно щеше да свърши? Взаимоотношенията му с Аманда? Включително срамният и недопустим епизод в болничната му стая, той я бе виждал три пъти. „Три незабравими пъти“, поправи се Патрик, докато отслабналата му ръка посягаше към ключовете за колата.

Всичко започна преди седмица, в онази нощ във вторник, след като бе пристигнал в Лос Анджелис…

 

Беше почти полунощ. Патрик се прибираше вкъщи. Трябваше само да се отбие в спешното отделение.

— Има ли новопостъпили пациенти? — попита той.

— Не — отговори Триш, дежурната сестра.

— Добре. Тогава си тръгвам. Между другото, има ли някъде наблизо отворен магазин, Триш?

Тя погледна закачливо чаровния завеждащ на травматологията.

— За хранителни стоки ли, доктор Фолкнър?

— Да.

— Да не сте открили, че в жилището ви има кухня?

Патрик се усмихна.

— Нещо такова.

— Ех, мъже. Да, има отворен магазин. Казва се „Ариел“ и работи денонощно. Намира се само на три пресечки оттук.

— Вероятно е толкова малък, че не съм го забелязал.

Всъщност „Ариел“ беше голям магазин с аранжирана в синьо-зелено витрина. Патрик го бе виждал, защото всеки ден минаваше оттам, но явно го бе взел за музей на модерното изкуство.

Убеждението, че това е галерия, остана, дори когато Патрик видя отблизо магазина и влезе. Осветлението беше ярко, а подът от лакирано дърво. Вътре се разнасяха различни ухания — на рози, на кафе и на току-що изпечени кроасани. Чуваше се и музика. Чайковски.

„Ариел“ беше наслада за сетивата.

Магазинът имаше много клиенти, но в този късен час повечето посетители бяха лекари от „Мемориъл“. Патрик разбра това по болничните им дрехи. Но знаеше имената само на неколцина от тях.

Но те го познаваха. В последния брой на месечния вестник на болницата имаше статия за него. И в случай че някой не си направеше труда да я прочете, снимката му украсяваше многобройните павилиони и информационни табла в „Мемориъл“.

Досущ като кампания на ФБР за издирван престъпник.

Доктор Патрик Фолкнър наистина беше изключително търсен и радушно посрещан. Доста усилия им струваше да го привлекат от Манхатън в „Мемориъл“. Патрик беше сигурен, че решителната му приятелка и „сестра“ е играла ключова роля в плана. Но Кейтлин отричаше да има нещо общо с това. Тя беше щастлива, че общите усилия най-после се бяха увенчали с успех. Патрик също беше доволен, че отиде в „Мемориъл“. Но тайно броеше дните до появата на следващия вестник, когато снимките му щяха да бъдат заменени с по-скорошни вести.

Патрик тръгна към секцията за кафе.

В отсрещния край имаше само една жена, която разглеждаше чайовете. Тя стоеше неподвижно и съсредоточено се бе вторачила в пакетчетата.

Той проследи погледа й. Вниманието й, изглежда, не беше фокусирано върху самите чайове, а върху цените им.

Но тя не приличаше на жена, която би се притеснявала за цените. Синият й костюм беше елегантен и очевидно ушит по поръчка. На ушите й висяха златни обеци, а на шията — верижка. Беше обута в скъпи обувки.

Патрик я огледа заинтригувано. Тя излъчваше смелост и емоционалност, но в същото време имаше крехък и уязвим вид.

Неочакваната среща го развълнува.

Червеникавозлатистите й коси бяха вдигнати на кок.

Беше висока. Раменете й бяха изправени, а осанката — идеална, като на манекен.

А може би наистина беше манекен. Или актриса.

И сигурно не искаше да я разпознаят.

Но жена, която търси уединение, не би се облякла толкова изискано, за да отиде до магазина. И би разпуснала косите си, за да не видят лицето й.

Патрик още не беше видял лицето й.

„Погледни ме. Не се крий“, опита се да й внуши той.

Но тя се бе съсредоточила върху чайовете.

Устните й обаче се движеха. И леко поклащаше глава.

„Погледни ме!“

Патрик видя като на забавен каданс реакцията й на безмълвната молба на сърцето му. В този великолепен миг животът му премина пред очите му — калейдоскоп от образи, в който незначителното му минало и болката от него изчезнаха безследно.

Косите й блеснаха, докато се обръщаше, и Патрик най-сетне видя очите й — теменуженосини, учудени, ясни и чисти като безоблачно небе. Прекрасните й устни радостно промълвиха „Здравей“.

И после светът без предупреждение се промени. Очите й помръкнаха и в замъглената им сивота Патрик видя нещо, което много приличаше на страх.

Страх.

— Доктор Фолкнър? Вие ли сте?

Учтивостта накара Патрик да се обърне по посока на гласа, да се усмихне и да отговори.

— Здравей, Джан.

— Здравейте — отговори лаборантът от рентгеновото отделение, доволен, че лекарят е запомнил името му. — Страхотен магазин, нали?

— Да — разсеяно отвърна Патрик. — Така е.

Той се надяваше, че жената няма да си тръгне. Но когато се обърна, след като разговорът приключи, тя бе изчезнала.

Остана само споменът за учудването… и страха й.

През следващата седмица Патрик непрекъснато мислеше за нея и няколко пъти отиде в „Ариел“, надявайки се да я види отново. Но напразно.

Вероятно тя пазаруваше само във вторник, в полунощ. В такъв случай, той щеше да бъде там. Довечера.

Както винаги, преди да си тръгне, Патрик се отби в спешното отделение.

— Аха, ето ви — поздрави го Триш.

Той погледна пейджъра си. Нямаше съобщение.

— Търсили ли сте ме?

— Не аз. Доктор Прентис иска да ви види.

Името беше познато. Но Патрик се бе съсредоточил в настоящия момент. Наистина ли бе забравил за уговорка с колега? Толкова ли разсеян беше? Да, вярно че беше много зает. И обезпокоен. Кожата му беше неестествено бледа. Пък и мислеше за онази жена.

— Аз ли поисках да се срещнем тук?

— Не — отговори Триш. — Тя иска да ви види. Казах й, че винаги се отбивате тук, като си тръгвате, и ви очаквам всеки момент. Това беше преди малко.

— Кога?

— Преди два часа.

— Защо не се обади на пейджъра ми, Триш?

— Аманда ми каза да не го правя. Нямала нищо против да чака.

Къде е тя?

— В стаята за персонала.

Питър угрижено забърза натам.

Доктор Аманда Прентис. Той си спомни, че тя е приятелка на Кейтлин. Жената, с която Кейтлин искаше да го запознае.

„Психиатър? Не, благодаря, Кейтлин.“

„Не се опитвам да ви сватосвам, Патрик! Нямаш нужда от ничия помощ в това отношение. Пък и Аманда… Ами, трябва да се запознаеш с нея. Тя е толкова различна.“

И сега Патрик щеше да се запознае с приятелката на Кейтлин. „Съжалявам, Кейтлин, но съм сигурен, че няма да ми хареса.“

Но той вече я бе харесал — като лекар, който бе помислил, че Патрик е с пациент, и не желае да се натрапва. Всъщност той беше в библиотеката на болницата и правеше проучвания на компютъра, потискайки нервността си, докато станеше време да отиде да потърси онази жена.

Но се оказа, че тя го е намерила. И едва ли го бе издирвала. Дори да не бе видяла месечния брой на вестника със снимката му, психиатърката с червеникавозлатистите коси несъмнено бе чула името му, когато Джан го бе поздравил в „Ариел“.

Тя стоеше с гръб към него и четеше съобщенията на информационното табло.

— Аманда.

Въздействието на гласа му беше мигновено. Слабото й, стройно тяло се вцепени.

После тя се обърна и решително се вторачи в очите му.

— Здравей, Патрик.

— Най-после се запознахме.

— Да. Онази нощ в „Ариел“ аз… — Гласът й постепенно заглъхна. Аманда не можеше или не искаше да обясни защо бе избягала.

Нито защо искаше да избяга и сега. Сигурно след миг щеше да си тръгне. Кейтлин искаше да се запознаят и Аманда бе изпълнила желанието.

Но Патрик бе застанал на пътя й. Не, той нямаше да й попречи да избяга. Тя беше свободна да си тръгне.

Само нежността в сините му очи й казваше колко много иска да остане.

— Какво правеше онази нощ? — попита той.

„Опитвах се да кажа нещо и да се приближа до теб, вместо да отмина. Но не можах.“

— Какво съм правила?

— Сякаш разглеждаше цените на чая. Толкова ли много са се повишили?

— Не, Но бяха озадачаващи.

— В какъв смисъл?

— На етикетите на лавиците са написани цените за унция, за петстотин грама и за пликче чай.

— Не знаех това. Винаги съм мислил, че е по-евтино да купуваш от най-големите пакети. Но щом цените са раздробени и опитните клиенти им обръщат внимание, сигурно не е така.

— Често, но не задължително.

„Тогава наистина проверяваш цените? И пресмяташ наум? И когато видиш грешка, уведомяваш управителя, за да не се подведат и други клиенти?“, помисли си Патрик.

Той знаеше, че отговорите на всичките му въпроси са положителни.

А отговорите на въпросите, които се носеха във въздуха? Усещаш ли магията между нас, Аманда?

Вълшебният миг внезапно бе прекъснат, когато се появи задъханата Триш.

— Аманда! Слава Богу, че още си тук.

— Какво има, Триш?

— Трябваш им в травматологията. Веднага!

Патрик придружи Аманда. Пациент психопат, приет в травматологията можеше да е ранен или да буйства. Или и двете.

Травматологията беше наблизо. Двамата мълчаха. Адреналинът бушуваше в кръвта им, докато се опитваха да прояснят мислите си. След няколко минути трябваше да се съсредоточат върху случая — кръвопролитие, безумие или и двете. Доктор Прентис и доктор Фолкнър трябваше да потиснат шока и ужаса си и да се концентрират върху онова, което трябваше да се направи.

Имаше кръв, но проблемът не беше психически. Оказа се, че става дума за бременна пациентка. Тя беше в спешното отделение, защото раждането бе започнало и дори бързото пренасяне в родилното отделение би било твърде рисковано.

Беше много по-безопасно да дотича екип от акушери. И завеждащият на отделението по акушерство бе направил точно това. Макар че раждането изобщо не беше безопасно. Нито за майката, нито за детето. Бебето се бе обърнало с краката напред — най-опасният начин да излезеш на белия свят.

Интелигентните, теменуженосини очи на Аманда не се откъснаха от пациентката, докато тънките й пръсти се плъзнаха в хирургичните ръкавици с грациозността на дама, която поднася следобеден чай.

Дама, разполагаща с много свободно време.

Омъжена дама.

Патрик видя диамантения пръстен на ръката й.

Трябваше да се досети. Кейтлин трябваше да му каже.

Аманда беше омъжена. Може би бракът й беше нещастен. Но все пак беше омъжена. Сега думата „съпруга“ можеше да бъде добавена към списъка от определения, които описваха Аманда Прентис. Съпруга. Ангел. Психиатър. Акушерка.

Боец. Тук, в травматологията, Аманда контролираше положението. Може би душата й се раздираше от личен конфликт — жена, изпитваща влечение към мъж, който не й е съпруг. Красива жена, чието единствено желание е да се скрие. Но в професионално отношение тя не прояви абсолютно никакво колебание. Аманда беше спокойна и компетентна.

— Сюзан ще дойде колкото може по-бързо — каза Триш.

— Къде е анестезиологът?

— Цезарово сечение ли искаш да правиш?

— Може да се наложи. Бих искала анестезиологът да е тук.

— И аз — тихо каза Триш. — Повиках спешно подкрепления, но…

— Добре — рече Аманда и решително се отправи към пациентката.

Акушерът, който бе изпръскан с кръв и пребледнял от безпокойство, с благодарност й отстъпи мястото си пред родилката.

Патрик знаеше, че е късно да обърнат бебето. Смъртта щеше да настъпи със сигурност, ако някой се опиташе да го върне в майчината утроба.

Жребият бе хвърлен и борбата на живот и смърт започна. Трябваше да се бърза и да се действа внимателно. Времето беше от критично значение. Матката се свиваше, изхвърляйки съдържанието си и напомняйки на бебето, че е време да излезе. За детето, раждащо се с главата напред, силните мускули на матката бяха желани съюзници. Но ако главата се покажеше последна, мускулите можеше да се стегнат около тънкия врат и да задушат детето в стремежа си да го изхвърлят навън.

Бебето трябваше да се извади бързо. И внимателно. Всяко погрешно преценено и нетърпеливо дърпане можеше да увреди необратимо крехките органи на детето.

И Аманда правеше точно това — действаше бързо и решително, но внимателно.

Очите й бяха затворени. Червеникавите й клепки не потрепваха. Движеха се само опитните й пръсти.

Неочаквано очите й се отвориха, сякаш образите под склопените клепачи бяха по-ужасни от картината пред нея. Патрик видя, че теменуженосините й очи блестят от ярост.

Ярост. Но защо? Дали се ядосваше, че въпреки усилията й, крехкият живот ще умре? Гневът от победите на смъртта беше нещо, което Патрик разбираше. Безпомощността пред безмилостните прищевки на съдбата предизвикваше гняв и отчаяние във всички лекари.

Но ярост? Реакцията на Аманда изглеждаше необикновена. Но и случаят беше необикновен. Смъртта се подиграваше, злорадстваше и демонстрираше необикновената си сила да убива, преди животът да е започнал.

Но момиченцето излезе на белия свят не мъртво, а с рев.

А може би пееше, заявявайки, че е сила, с която трябва да се съобразяват, също като жената, спасила живота й.

Ангел, съпруга, психиатър, акушерка и боец.

— Защо не поемете случая? — обърна се Аманда към притеснения и объркан акушер, после излезе, без да каже нито дума на майката, чийто живот също бе спасила.

Докато вървеше, тя махна престилката, ръкавиците и маската си и ги хвърли в коша до вратата на отделението по травматология.

Аманда все така се движеше грациозно, но крайниците й бяха натежали от ярост.

Патрик я последва.

Беше загрижен за нея.

Най-малкото действаше от името на Кейтлин, която би постъпила по същия начин при подобни обстоятелства.

— Аманда?

Тя се стресна и се обърна. Явно се смути.

— Патрик…

— Кажи ми какво има — настоя той, надявайки се да я хване неподготвена. — Ще изкажа едно прибързано предположение. Имаш опит в акушерството.

Патрик се надяваше на усмивка. Но Аманда не се усмихна. Очите й бяха помръкнали. Лицето й беше навъсено. Само червеникаворусите й коси блестяха.

— Това беше предишната ми професия.

— И поради някаква причина вече не я практикуваш.

„Не съм в състояние да я практикувам. Не можех да се контролирам.“

И сега не можеше да се контролира. Аманда знаеше това и трябваше да замълчи. Но тя си позволи да заговори.

— Какво ще стане с онова бебе? Какви шансове има?

— Всички шансове, Аманда. Благодарение на теб. — Патрик знаеше, че тя не иска похвали. Всъщност ласкателствата щяха да предизвикат още по-силно смущение у нея. Аманда бе направила достатъчно.

— Момиченцето е абсолютно здраво, Аманда. Ще се справи отлично. Благодарение на теб. Целият живот е пред нея.

— Страхотен живот, няма що.

— Какви ги говориш?

— Каквото и да казват политиците, в тази страна, в този град и в тази болница за бременните се полагат отлични грижи, независимо кои са и колко пари имат. Престъпление е, че майката на момиченцето не е потърсила медицински грижи, Патрик. Ако го беше направила, щеше да се разбере, че плодът е обърнат с краката напред и бебето щеше да бъде извадено с Цезарово сечение. И тогава нямаше да има никаква опасност за детето.

— Но ти мислиш, че истинските опасности за момиченцето тепърва започват.

— Да.

Патрик я погледна загрижено.

„Ставам луда, когато се заговори за това, Патрик. Патологичен случай. И трябва да ти кажа още неща, за да те убедя в това.“

— Знаеш ли какво ми се искаше да направя, докато държах момиченцето?

— Да не я пускаш.

— Да — прошепна тя.

„Виждаш ли колко съм ненормална?“

Но Патрик Фолкнър не съзираше безумие в това желание.

— И аз изпитвам същото, когато някое дете е ранено, защото не са му сложили предпазен колан в колата или защото едва проходил малчуган се разхожда по уличното платно или пада в басейн. Изглежда, за да помогна наистина, трябва да правя много повече неща, отколкото само да оперирам.

— Но никога не си мислил сериозно да отвлечеш пациент, нали?

— Кой знае? Но съм се намесвал, когато съм имал неоспоримо доказателство за нехайство. — Патрик се намръщи. — Не че намесата ми винаги е давала резултата, на който съм се надявал.

— Децата са били връщани на семействата им, които ги малтретират.

— Да. Не вярвам в свещеността на кръвта, както, изглежда, правят в нашите съдилища — усмихна се той. — Ти и аз можем да сторим само това, Аманда.

— Като се имат предвид ограниченията на закона.

— И ограниченията на емоциите и разума ни.

„Но когато става въпрос за новородени, Патрик, емоциите ми не познават граници. А що се отнася до разума…“

Всъщност нещо — чувство, разум или инстинкт за самосъхранение — я бе възпирал. Накрая, когато вече не издържаше, тя се отказа от акушерството и стана психиатър — специалност, за която притежаваше вродена способност и придобита дарба.

— Аманда?

Тя бе преодоляла много страхове. Но дали наистина беше така? Поне ги държеше обуздани… стига да контролираше живота си.

Но не и с този мъж. Не и сега.

Този мъж.

— Трябва да тръгвам.

— Да те закарам ли?

— О, не! Благодаря.

„Може ли да те прегърна, Аманда? Да те утеша?“

Не. Патрик Фолкнър не ухажваше жени, които имаха сериозен приятел, още по-малко омъжените. Мислите бяха на другия близнак.

— Съпругът ти ли ще дойде да те вземе?

— Съпругът ми… О, не. Той ще бъде в чужбина до началото на май. Много пътува. — Аманда се усмихна насила. — Чувствам се чудесно, Патрик.

— Трепериш.

— Ще се преоблека и ще се прибера вкъщи. По-добре да побързам.

— Добре. Беше ми приятно, че се запознахме, Аманда. Най-после.

— Да. Ами… лека нощ, Патрик.

— Лека нощ, Аманда.

Всичко би трябвало да свърши дотук.

Но Аманда бе дошла в болничната стая, за да му помогне, а той се бе държал жестоко с нея.

И сега трябваше да се видят още веднъж. За последен път.

„Съжалявам, Аманда. Не съм на себе си. Или може би не е така. Вероятно тъмната ми половина винаги е живяла в мен и когато съм в безизходно положение и умирам, ставам като близнака ми. Но дори смъртта не е оправдание. Нищо не може да ме оправдае.“

Патрик щеше да я види още веднъж, за последен път, да й се извини и после…

Сбогом, Аманда.